Илко Минев с бразилската корица на книгата си "Дъщерята на реките"

Българинът от Бразилия Илко Минев става на 70 години

Историята на един българин от Перловската река до джунглите на Амазонка (снимки)

12875 | 2 май 2016 | 23:16

Бяга от режима преди 1989-а в България и се озовава в джунглите на Амазонка. А новата му одисея в Бразилия е като на кино – в нея има всичко, за което човек може да мечтае. Сега вече е известен писател и в двете си родини

Илко Минев с бразилската корица на книгата си "Дъщерята на реките"-1462221413.jpgИлко Минев заобиколен от съпругата, дъщеря си и някои от внуците-1462223287.jpgИлко със семейството си.-1462223222.jpgИлко Минев раздава автографи на читателите си в Бразилия след публикуването на първата му книга „Преди да замлъкна“.-1462223164.jpgБъългарската корица на книгата му "Дъщерята на реките"-1462223093.jpgИлко Минев, съпругата му Нора с големия български писател и сценарист Анжел Вагенщайн-1462223033.jpgОктомври 2015 г. Илко Минев подари на приятеля си писателя и сценарист Анжел Вагенщайн индианска корона.-1462222934.jpg2015 г. Илко Минев в компанията на съпругата си получава сертификат за дарението, което е направил за Софийския университет от предишния ректор проф. Иван Илчев.-1462222827.jpgИлко Минев е щастлив със семейството си – съпругата Нора и децата им Илана (вдясно) и сина Денис със съпругата си.-1462222706.jpgСватбата на Илко Минев с красивата бразилка Нора.-1462222606.jpg1981 г. Илко Минев (вдясно) се среща с брат си Славко в Сао Паоло.-1462222519.jpgИлко със сина си Денис след спасяването му в джунглата – 2006 г. -1462222418.jpgИлко (със синята тениска и шапката) със спасителите си в Амазонската джунгла – 2006 г.
-1462222333.jpgИлко Минев с Жан-Мишел Кусто – син на световно-известния океанограф Жак-Ив Кусто.-1462221734.pngИлко Минев-1462221603.jpgИлко Минев-1462221551.jpgКнигата на Илко Минев "Дъщерята на реките" е истински бестселър в Бразилия-1462221515.jpgИлко Минев-1462221448.jpg

На 3 май Илко Минев става на 70 години. Освен успял българин на другия край на света – в Бразилия, днес той е автор на две книги „Преди да замлъкна” и „Дъщерята на реките”, които в Бразилия са истински бестселър, а в България също бяха посрещнати много добре и имаха голям успех. Житейската му одисея в джунглите на Амазонка е като на кино – в нея има всичко, за което човек може да мечтае, прочетете я.

 

Кой е той?
Илко Минев е от онези хора, които харесваш в мига, в който се запознаеш с тях. Усмихнат, топъл и сърдечен с широко отворени очи за всичко което вижда. Повече от 45 години той живее на другия край на света – в далечна Бразилия, където Съдбата решава да го изпрати. В последните години той си идва поне веднъж в родината, сърцето го тегли насам.

Той е български евреин, роден през 1946 г. в София. Следва Немска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. В края на третата година от следването му Жерминал Чивиков – негов състудент и приятел, е задържан по политически причини и е осъден на четири години затвор.

Минев също е разследван и върху него пада съмнение за неблагонадеждност. Бяга в чужбина и получава политическо убежище в Белгия, където следва стопански науки. В същото време получава задочна присъда от 7 години в България. С работна виза Илко се преселва в бразилския град Сао Пауло през 1972 г. След няколко месечен престой в най-многолюдния южноамерикански град той се установява в Манаус, столица на щата Амазонас.

Общественик и бизнесмен, дълго време той е съдружник в две фирми с повече от 3200 души персонал. В продължение на 32 години, до 2011 г., е почетен консул на Холандия. През 2012 г. е обявен за почетен гражданин на Манаус.

Днес, вече свободен от бизнес дела, Илко се е отдал на литературни занимания. Пише с лекота и на португалски, и на български език. Автор на две книги, първата от които е „Преди да замлъкна“, посветена на неговите еврейски предци, избягали през 1943 г. в Бразилия. Миналата есен в България излезе и втората му книга „Дъщерята на реките”. Зашеметяващата история описва живота на златотърсачите по величествената Амазонка, както и разорението на каучуковите плантации.След това тя бе издадена и на английски.

Полиглот, владее и ползва 7 езика. Писателят Валентин Караманчев казва за книгите му: „Струва ми се, че това слово е мислено на български език, осъзнато е на езика на сефарадските евреи, което ще рече на изгонените преди векове от Испания. Запомнено и написано е на португалски, за да бъде четено и на български”.


- Ставате на 70, господин Минев, а 45 от тях сте извън България. Макар че сте напуснали родината, одисеята на живота ви през този период по никакъв начин не е белязана от скука или липса на емоции. Не искам да използвам това клише, но наистина животът ви е бил като на кино. В момента вие вместо с бизнес, се занимава с писане на книги. Защо?

- Преди повече от 15 000 дни, сиреч преди малко повече от 45 години напуснах България без да зная дали някога ще се върна. Броих часовете и този миг дойде по-бързо отколкото си мислех. Винаги щом зърна Витоша още от самолета и сърцето ми започва ускорено да бие. България днес може да не е моят дом, но без съмнение тя е в сърцето ми.

А една от причините да пиша е, че много обичам да чета. Има и една друга работа, която без съмнение е много по-силна – това е желанието да се поклоня на предците ми и пред корена си. Днес пиша и така се чувствам полезен на родината си. Мисля, че по този начин мога да й върна поне мъничко от онова, което тя изля с пълни шепи върху мен – имам предвид възпитанието и образованието, което ми даде.

- Какво беше детството ви, къде се родихте и къде израснахте?


- Родил съм се буквално от другата страна на улицата на софийския университет „Св. Климент Охридски”. В кооперацията до легендарната и тогава кръчма „Ялта”. Това, разбира се, не е достатъчно за придобиване на добро образование, но все пак да се родиш на 50 метра от престижен университет и още по-близо до една прочута кръчма, си е добро начало.

От сърце благодаря на университета и на професорите в него, които ме подготвиха да преодолея с достойнство одисеята, на която провидението ме подложи с необичайна щедрост. Истината е, че последните 120 години, за които имам сведения, моето семейство може да е страдало от каквото и да било – войни, преследвания, трудови лагери, антисеметизъм, бягство, емиграция в друг континент, но в никакъв случай не мога да се оплаквам от скука.

- Разказаното от вас в първата ви книга „Преди да замлъкна” за родния брат на нацисткия водач фелдмаршал Херман Гьоринг е потресаващо. Ние не знаем факта, че той е спасил много евреи - сред тях и български, от газовите камери. Как точно научихте тази история, що за човек е бил той?


- За мен Алберт Гьоринг е много подобен на Шиндлер. Той е бил шеф на баща ми. От неговите разкази, а и от разказите на Нисим Михаел и чичо Лико Хаим, брат ми, аз и нашите братовчеди го познавахме като г-н Гьоринг, без да знаем неговото малко име.

По-късно успях да намеря материали за него в търсачката „Гугъл“, които потвърдиха това, което вече знаех. На Запад той е известен като Добрият брат. Въпреки фактите неговият подвиг продължава да е в сянката на злокобното име Гьоринг. Кой знае, един ден сигурно ще преодолеем и този предразсъдак и най-сетне ще се поклоним пред него.

- Вие сте избягали от България на другата година след събитията в Чехословакия (1968 г.) или т.нар. Пражка пролет. Кое наложи това и как се случи?


- Моят най-добър приятел в студентските ми години беше Жерминал Чивиков. Двамата следвахме немска филология – бяхме трети курс, и оттам ни изпратиха в детски лагер в ГДР като помощници. Малко преди да го арестуват, той дойде у нас и още от вратата ме попита дали знам къде може да се намерят букви за печатна машина, с която се правят копия, т.е. сегашният ксерокс. Нямах и представа за това. Беше 1969-а и един ден той просто изчезна.

- Вие какво научихте за него, кога всъщност разбрахте какво се е случило?


- Никой не можа да ми каже – два месеца нищо! Чак на третия или четвъртия месец се чу, че ще го съдят. Никой не ме беше потърсил дотогава, но един ден от милицията дойдоха и започнаха да ме разпитват. Мина още една седмица и отново ме извикаха, след това се случи същото отново. И всеки път ми задаваха едни и същи въпроси, но в по-друг ред. Тогава разбрах, че нямам бъдеще тук, в милицията никак не ми вярваха и реших да бягам. След свършване на изпитите през юни заминах за Източна Германия отново по същата програма в детския лагер като предишната година.

- А каква се оказа причината Жерминал да бъде арестуван?


- Жерминал, който по-късно стана известен журналист, е бил влязъл в нелегална група, разпространяваща памфлети против властта и ръководството на университета. Групата обаче е разкрита и членовете й – сред тях и Чивиков, бяха арестувани. Жерминал го осъдиха на 4 години затвор.

- Бяхте ли споделили тези свои мисли за бягство с родителите си?


- Не, но бях споделил нещо с един мой братовчед Салватор и той реши да ми помогне. След това се уговорихме да се срещнем в Белград. В тази история участва и семейството на една моя леля от Белгия – Салватор вече беше говорил с тях.

На връщане от ГДР слязох от влака не в София, а в Белград, закараха ме до границата с Австрия и накрая стигнах в Белгия. Така започна моята житейска одисея. Там ме приеха да уча стопански науки с дипломата ми за средно образование. Учех и едновременно с това работех, беше тежко време.

- Как и кога заминахте за Бразилия?


- Още не бях завършил висшето си образование и при мен дойде една друга моя леля, изселила се в Бразилия още през 1948-а. Тя ми каза: „Слушай, в Европа вече всичко е направено. Сега е моментът да дойдеш в Бразилия, където предстои бум, в новия свят има друг поглед.” Нямаше какво да ме спре, защото всичко, което имах, се побираше в един куфар. А като ми предложиха и договора се съгласих.

- Какво пишеше в него, какво ви предложиха?


- Договорът беше за работа във фирма от текстилната индустрия. Но същото семейство имаха и друга фирма – за битова електроника, и когато пристигнах в Бразилия, те решиха, че трябва да се насоча към нея. След няколко месеца същата фирма отвори фабрика в Манаус – столицата на тропическия щат Амазонас, и поискаха да замина за там.

На 3000 километра от Сао Паоло, където бях в къщата на мои леля и чичо. Още трудно говорех португалски, а Манаус си беше направо друг свят. Но на договора, който ми предложиха, нямаше как да откажа.

- И как продължи животът ви в Амазонас?


- Първо наех къща и започнах строежа на тази нова фабрика. Започнахме да произвеждаме радиа и касетофони за коли. Работех по 13-14 часа на ден. Това беше много тежък период – уж щях да остана три месеца, после шест, а се оказа, че вече ще станат 40 и няколко години в сърцето на бразилската джунгла, наричана „белия дроб на Земята”.

Имах договор, с който започнах да получавам един процент върху печалбата. Това бяха пари, които никога не съм очаквал. Тогава започнахме да правим и големите музикални уредби, които станаха много популярни - всеки искаше да има такава. Аз настоявах да имаме добър счетоводител, а директорът, който трябваше да позволи това, ми искаше да харчи допълнително пари.

Помислих си, че ако дойде ревизия от щатското правителство, отговорен за всичко ще съм аз. Познавах бизнеса и реших да започна внос на тези продукти от Япония. Манаус тогава беше свободна икономическа зона, а аз познавах фабриканти. Някои продукти ги сглобявахме, а други внасяхме готови. Освен това град Манаус порасна много бързо, когато пристигнах, имаше 300 000 жители, а сега те са 2 100 000.

- Кога се запознахте с Нора, съпругата ви?


- Малко след като започнах собствения бизнес се запознахме и с Нора. Семейството й притежаваше каучукови плантации – това обаче не е такава плантация, за каквато предполагам си мислите, това е земя, която е джунгла. Там е живял дядото на Нора, а това място сега не е на семейството й.

Бащата на Нора беше професор и добър бизнесмен – почитания евреин Самуел Беншимол. Той беше отворил две фирми, които навремето процъфтяха. Имаше представителство на Панасоник и на Дженерал Електрик, верига универсални магазини. Един ден бъдещият ми тъст ме посъветва да напусна филмата веднага. С Нора бяхме все още гаджета. Послушах го и се махнах.

Бащата на Нора ми даде добър съвет: след като познавам този тип бизнес, да отворя фирма, която да продава продукти на едро на Панасоник, Дженерал електрик и други. И започнах. Имах страхотен успех. След около година се оженихме с Нора. Тъстът ми пишеше книги. А за това му трябваше време. Дойде при мен и ми предложи да слеем двата бизнеса, макар че моят беше много по-малък от неговия. Каза ми: „Ти ще си изпълнителен директор, а аз ще си пиша книгите.”

Така и стана. След това се присъедини и братът на Нора, който се оказа много добър администратор, а аз поех търговската част. Ето така станах съдружник в „Беншимол Ирман и Со Лтд“ и по-късно „Сосиедаде Фогаз Лтд“, сравнително малки на времето фирми на семейството на моята съпруга Нора. С много труд фирмите преуспяха и днес в тях има някъде към 3200 работни места.

- В Манаус вие ставате преуспял делови мъж, давате хляб на хиляди хора. С какво точно се занимават тези фирми през годините?


- Една от фирмите „Беншимол Ирман Сиа Лтд“ има универсални магазини в северна Бразилия, а другата - „Фогаз”, извършва дистрибуция на GLP - домашен кухненски газ. През 80 те години ние дори внасяхме някои български продукти - пишещите машини „Марица”, компоти, конфитюри и други неща. Става дума за модерни организации, които не само дават хляб, но също така разделят част от печалбите със своите служители.

Магазините ни са много силни в подаръците – те са големи между 2000 и 4000 квадратни метри. Тези 20 магазина не са големи колкото моловете, но функционират много добре по нашата систама – те са не само в Манаус, но и в Порто Вельо и други места.

- Тридесет години сте били почетен консул на Холандия в щата Амазонас. Защо точно на Холандия и как се случи това?


- Покрай „Филипс“, фирма, която представлявахме в Манаус, през 1980 година се запознах с холандския посланик. Много холандци посещават Бразилия, а и живеят тук и беше абсолютно необходим един консул в Манаус. Тъй като аз говоря английски, немски, а и сричам на холандски, ми предложиха поста. Холандия е една специална за мен страна.

- Преди няколко години сте получили и званието почетен гражданин на Манаус. Затова несъмнено има причина, каква е тя?


- Общо взето аз съм известен като бизнесмен, който плаща много данъци и се стреми винаги да бъде полезен с нещо. Освен това преди 9 години се загубих заедно със сина ми за няколко дни в джунглата и по някаква странна причина станах много популярен.

За това, разбира се, изиграха голяма роля вестниците и телевизията, които покриха търсенето, а и самото спасяване. Дори година след като бяхме спасени, непознати хора ме прегръщаха, когато ме срещаха на улицата и ми разправяха как са се молили за нас. Това е една дълга история, за която навремето „Дискавъри ченъл“ направи филм.

Тези почетни титли са един сигурен знак, че остарявам. Сега съм пенсионер, бях доброволец на ФИФА по време на световното по футбол в Бразилия и кой знае, може би съм писател. Все още желая да бъда полезен.

- Разкажете малко повече за изгубването Ви в джунглите на Амазония – как стана това, как протече операцията по спасяването Ви? Тогава Вие изживявате истински сървайвър, вие сте били нещо като съвременен Робинзон.


- Със сина ми заедно с едно приятелско семейство изчезнахме на 18 ноември 2006 г. и бяхме спасени след няколкодневно издирване с хеликоптери. Сега може да звучи по робинзоновски, но тогава въобще не беше такова усещането.

Бяхме петима и отплавахме с едно кану и един каяк към градчето Риу Прету да Ева. Групата ни въобще не подозираше, че ще попаднем в едно от най-девствените места на най-гъстата джунгла в света. Бяхме подведени от карта в Google Earth, направена по снимки от въздуха. Изобщо не предполагахме, че малката река може да се окаже толкова буйна. Внезапно лодките ни се понесоха с голяма скорост по течението. И по същия изненадващ начин реката изчезна и се превърна в огромно мочурище.

- Предполагам сте имали телефон...


- Да, но изчезна обхватът. Имаше много дървета, които трябваше да се прескачат с лодката. Бяхме със спасителни пояси през цялото време, което помогна много. Още имам белези по краката от тогава, когато трябваше да преминаваме през дънерите. Във водата имаше много мравки, оси, змии – на някои места водата беше до кръста, но на други колкото човешки ръст.

Не можехме да спрем, защото наоколо беше мочурище, на места подобно на блато. На другия ден намерихме малко твърда земя и отворихме палатката, накладохме огън. Телефонът ни със сателитна връзка се оказа безполезен заради много високите дървета. Чувахме хеликоптерите, които летяха над нас в района, но те не ни виждаха.

Предложихме да се разделим на две трупи и тази с телефона да тръгне напред. Така на третия ден синът ми Денис и наш семеен приятел тръгнаха с каяка да се опитат да стигнат до някой град. Останахме трима и през цялото време се опитвахме да срежем 50-метровите дървета, за да запалим огън, който да бъде забелязан. Най-накрая събрахме опадала шума от дърветата, запалихме огън, отрязахме 6 дървета, за да има малък отвор, през който да минава димът. Най-накрая димът успя да пробие високите дървета. По едно време отгоре се показа хеликоптер. Имах сигнален пистолет, почти го уцелих. Пилотът даде сигнал, че ни е забелязъл. На другия ден в края на следобеда пристигнаха войници.

- Какво се беше чуло навън за вашето приключение?


- Приключението ни беше станало голяма новина в цяла Бразилия. След спасяването ни започнаха да блестят светкавиците на фотоапарати и камери, а Нора, която ме посрещна, ме попита къде е Денис. За мен това беше най-тежкото. Нора беше много силна. На никого не пожелавам да се върне вкъщи без детето си след такова премеждие. На другата сутрин много рано ни взе хеликоптер за да продължим да търсим Денис. Така ден след като спасиха нас, намериха и Денис.

От такива неща човек се учи. Бащата на Нора ми е казвал – ако искаш да направиш нещо свястно, трябва да стигнеш до дъното на кладенеца. Трябва да изучиш, видиш, прегледаш.

После синът ми стана министър на планирането на щата Амазония от 2006 до 2010 година. Спомням си, че имаше някои които бяха казали – как ще слагаме за министър някой, който не знае къде ходи (смее се).

- С какво се занимават сега синът и дъщеря ви?


- Те са в семейния бизнес, при Денис, който е на 39 години, е цялата финансова част, той работи заедно с брата на Нора. Дъщеря ми Илана има бебе, и сега работи на половин ден.

- Бразилия е ваша втора родина, как я намирате днес?


- Бразилия расте по-бавно отколкото би трябвало и имаме неотложна нужда от реформи. Бразилия е една от най-големите и най-красивите страни в света. Въпреки огромните социални контрасти тя днес е доста по-добра страна от вчера. А бразилците са непоправими оптимисти. Малко от този оптимизъм ни трябва и в България.

- От книгите ви личи, че сърцето на момчето, тръгнало от Перловската река и стигнало до Амазонка, завинаги е останало в първата родина. Трудно ли е човек да се разграничи от корените си?


- Без съмнение. След толкова години аз все още имам скъпи приятели в България и сърцето ми трепери за нея. Обичам България и не мога да я забравя. Затова често се връщам тук – с любов и преклонение към моите предци и приятели.

 


От категорията

Александър Симов: Националният съвет на БСП не е Камара на лордовете. Защо е тази истерия?

Къде е драмата в това, че "знакови" лица не били в НС, пита депутатът -1593703161.jpg

Делегатите не избраха една групичка от хора и изведнъж всички органи на БСП се ...

29 септ. 2020 | 13:25

Кеворк Кеворкян: Сватовници на неприличието

-1477587010.jpg

Друг сватовник – Христо Иванов. Няма бивш министър на Б.Б., да го знаете – ...

28 септ. 2020 | 15:12

Огнян Минчев: Трябва да се преосмисли мястото на институцията "президент" в политическата ни система

-1546070674.jpg

Ако се променя статута на българския президент, той трябва да остане ...

30 септ. 2020 | 00:04

Проф. Владимир Чуков: Нагорни Карабах е част от големия пъзел, в който Турция и Русия са в конфликт

Проф. Владимир Чуков-1544595695.png

"Може да се стигне до някакво замразяване на конфликта, до някакво ...

29 септ. 2020 | 21:33