Анка Димитрова - преди и сега

Историята на една необикновена жена, внучка на опълченец и служила в редовете на Червената армия

100-годишната баба Анка: Виждах немците как настъпват към Москва, докато дежурех с противогаз по покривите на града (снимки)

40558 | 9 май 2016 | 09:59

"Нямам мисия, която да не е била опасна, цял живот съм имала идеали и те са моята истина", казва Анка Димитрова, която още пази червеноармейската си книжка и твърди, че никога не би се разделила с нея

Анка Димитрова - преди и сега-1462777446.jpgАнка Димитрова днес-1462777862.jpgАнка Димитрова-1462777820.jpgВ Севастопол, началото на 70-те години. Анка заедно със съветски генерали и висши военни. -1462777773.jpgЧервеноармейската книжка на Анка Димитрова. Годината на раждането й е сгрешена.-1462777661.jpg1940 г. Москва. От ляво надясно Стою Неделчев-Чочоолу, полк. Евгения Раденкова, Димитър Чакъров, Анка Димитрова и Стоян Палаузов - дейци на комунистическата партия, участници в съпротивителното движение по време на Втората световна война. -1462777605.jpg1928 г. Децата на български революционери пред Детския дом в германския град Елгерсбург. -1462777523.jpg

Анка Димитрова е внучка на сподвижник на Христо Ботев и опълченец на Шипка, дъщеря на първия червен кмет на София, сестра на заточеник в лагерите на Сталин. Преживяното от нея е като исторически филм. Живян от една необикновена жена, която изглежда съвсем обикновено.

Баба Анка днес е на 100 години (родена е в далечната 1916-а) и ако човек я види, в никакъв случай не би й дал повече от 70-75. Мъничка, с чисто бяла коса, но пълна с живец.
Политическите и житейски драми, в които Анка Димитрова е била участник и свидетел, не са я прекършили, нито физически, нито духовно. Съкварталците й от бул. „Шипченски проход” я познават като убедена социалистка, но малцина знаят какво е преживяла и с какви личности е общувала тяхната съседка.

Баба Ана има почти безупречна памет. Когато отвори много албуми, пълни със снимки, не спира да разказва – познава всеки и знае всичко за кой период се отнася. При срещата ни с нея говорихме почти шест часа. Оказа се, че въпреки възрастта си, е способна да води увлекателен разказ, да анализира събитията, а дори и да премълчава, когато е необходимо. „Дала съм дума. Толкова мога да ви кажа“ - така отговаряше тя на любопитството ми за повече подробности около някои събития.
На младини Анка е готвена за парашутист, а най-скъпото, което пази, е автентичната й военна книжка на червеноармеец.

За случките от живота на своя баща Ана Димитрова научава от негови приятели. Защото самата тя, още в края на 20-те години на миналия век, е изпратена да учи в Съветския съюз, където остава 18 години. Връща се в България, след като баща й Стефан Димитров е убит като партизанин край Кюстендил през 1944 г. (през септември 1932 г. той е първият избран червен кмет на София, виж за него повече най-долу.) Година по-късно, когато кацнала в София, Ана паднала на колене и целунала земята, въпреки че била забравила дори българския език.


- Бабо Анке, малцина са тези, които са имали поне частица от вашите преживявания, срещали сте се с хора, които са променяли историята. Спомняте ли си често миналото, как живеете сега?
- Вярно е, че съм преживяла много. Животът ми беше труден, изпълнен с невероятни събития. Нямам право обаче за много неща да ви разказвам, за които сигурно ще ме питате. Дала съм дума, а тя за мен е свещена. И никой не може да ме накара да говоря за нещо, за което съм се заклела да мълча. Тези неща не се ценят днес. Но много от преживяното от мен е било на живот и смърт.

- Съвременните поколения трудно биха разбрали такава позиция, може би дори биха се надсмели на подобно кредо.
- Цял живот съм имала идеали и те са моята истина. Родителите са ме научили на това, баща ми беше необикновен човек. Днес, като се чуе думата комунист, какъвто беше той, мнозина започват да плюят, не приемат друга позиция. Омразата никога не е била добър съветник. Напуснах България като малка и се завърнах 18 години след това.

- Защо трябваше да напуснете България?
- Мама така реши – тя много боледуваше. През късната есен на 1928 г., когато стана това, баща ми беше в затвора в Бургас, а тя трябваше да се грижи за пет деца - Васка, Пешо, Борис, аз и най-малкия Митко. Тогава беше страхотен глад и мизерия, а ние - все болнави. Жестока болест се бе загнездила в телцето на Борето - грозна гърбица, която контрастираше с красивото му лице. По решение на Централния комитет на партията (БКП) през 1928 г. изпратиха деца на убити и преследвани антифашисти и революционери да учат в Съветския съюз. Мама беше видяла в това единствен изход да ни спаси.

В този момент баба Анка спира и решава да ми покаже снимки. Пред погледа й изпада много стара фотография. На дядо й Димо, който е бил съратник на Ботев и Левски. И започва да разказва неговата история. Но не забравя да ми се извини, че това е много важно и няма как да разбера защо баща й и тя са такива, ако не чуя важни неща от живота на дядо Димо Иванов от Севлиево. А той е бил „в ръководството на революционния комитет по време на робството“. Макар и ученик, извършва „важно дело“ – убива една кадъна, от която цялото градче протищяло. Жребий посочва кой да я убие - пада се на 16-17-годишния ученик Димо.

 

Заедно с още едно момче напъхват парцали в устата на туркинята и я хвърлят в река Росица. Заради убийството, което се разчува, той е принуден да бяга с кон в Румъния. Там Димо отива направо при Ботев и веднага става един от любимците му. С лодка пренася оръжие в България, държи връзка и с Левски. През пролетта на 1876-а Ботев му възлага да отиде да вземе пари за четата, която е събрал.

 

Корабът обаче пристига по-рано на уговореното място, където е трябвало да се качи Димо Иванов. Затова дядото на баба Анка не успява да стане четник, но пък отива опълченец по време на Руско-турската освободителна война. Сражава се при Шипка и Шейново. След войната Димо е част от комитета, който се обръща с молба към царя да бъде отпусната пенсия на Венета Ботева, съпругата на войводата. Димо Иванов остава в София и участва в строежа на пътища.

- Да се върнем към вашата история. Колко деца на български революционери бяхте във влака, как пътувахте?
- Във влака бяхме 28 деца, само на три от тях не бяха убити бащите. После научих, че и през 1926-а са изпращани деца да учат в СССР, но баща ми не е дал. Към края на 1927-а, когато тате е в затвора, майка ми въобще не му е казала, че има намерение да ни изпрати.

- Как стигнахте до Съветския съюз, имаше ли проблеми?
- Преди да отидем в СССР, ние трябваше да живеем половин година в Германия. Настаниха ни в Детски дом на МОПР (международна организация за помощ). В областта Тюрингия за нас се грижеха германци и един ръководител - Иванов. Фактически в Германия трябваше да ни хранят добре и да ни облекат. Външният министър на СССР Литвинов ни уреждаше паспортите и документите и когато това стана факт, той дойде в дома с кошница, пълна с шоколади.

- Има ли нещо, което ярко да се е запечатало в паметта ви оттогава?
- В градчето Елгерсбург веднъж имаше огромен митинг, на който говори Ернст Телман - голям политически деец. Няма да забравя въздействието на речта му върху хората.

 

След това ни качиха на влака за Съветския съюз и ние почнахме да пеем на немски и на руски революционни песни. По време на пристигането на гарите навсякъде се събираше голямо множество. На съветската граница ни чакаше наистина огромна маса от хора. В Москва на Белоруската гара, на целия площад нямаше къде да се разминеш. Гарата на Красная пресня беше препълнена с деца, с музиканти.

- Къде ви настаниха?
- По пансиони. В началото бяхме в Дома на юношите - заедно с радистката Свобода Михайлова, с Вера Павлова - дъщерята на Тодор Павлов. Те бяха дошли преди нас. Дълго изкарахме с Карло и Рене - децата на Марко Фридман, с Радослав и Недялка - двете деца на Боримечов, с Лора и Вихра Атанасови - сестри на майката на Андрей Луканов. С по-малката Вихра живяхме много години заедно. С нас беше и дъщерята на Найден Киров.

След това ни прехвърлиха по възраст в Дом „Осми март”. Там започнахме училище - аз четвърто отделение, а брат ми първо... Въпреки прекрасните условия и чудесното отношение ние доста плачехме да България и за близките си.

- Имате ли случка оттогава, която да ви е изненадала?
- На другата година – 1929-а, имах интересно преживяване в Артек, най-известния детски летен лагер. Един адмирал ме позна и ми каза, че е живял у нас в Бургас нелегално. Това беше Владимир Йосифов - голям разузнавач. Вече беше възрастен, но още военен. Разбрах, че той е бил човекът, който е организирал укриването на Ленин в землянка в гората още по царско време. Покани ме всяка неделя да му ходя на гости с братчето ми. След известно време обаче той изчезна.

- Какво се е случило с него, разбрахте ли?
- По времето на Сталин, когато са големите репресии, той е арестуван и след това са го унищожили. А този човек беше голям борец.
Сменихме още детски домове, прехвърлиха ни и в град Иваново.Там имаше построен Международен детски пансион - в него деца на революционери от целия свят. Българските деца бяхме готови да помогнем на всеки, но в крайна сметка се превърнахме в... русначета. Докато новите- особено немските деца, все се оплакваха и недоволстваха.

Баба Анка разказва увлекателно за нещата, които са й се случили преди много години. Опитвам се да я накарам да сподели за опасната дейност, която е вършила по време на Великата Отечествена война на Съветския съюз (194-1945 г.). Макар и трудно, тя открехва малко завесата. „Аз съм дала дума” - и толкоз.

Голямото й желание е да отиде на фронта. Но от НКВД (вътрешното министерство) имат друго предвид за нея. Нужна е в тила на врага, за което е и обучавана. Тя е на най-опасните мисии. Дежури с противогаз по покривите на Москва, когато са бомбардировките. Бомбите свистят до нея, падат и убиват хора. „Аз нямах страх от нищо, това чувство ми беше абсолютно непознато”, ми казва тя.

- Спомняте ли си случай, който да ви е разтърсил?
- Още е пред очите ми, когато падна бомбата върху латвийското посолство в Москва. Жената на посланика беше моя близка приятелка и често й ходех на гости. Тя беше тежко ранена, загинаха 14 души, сред тях и посланикът. Малкото им момиченце Нора беше успяло да се скрие под канапето и така оживя. Една латвийка взе при себе си детето и го заведе в град Киров. Оказа се, че племенникът й е в едно село, което е попаднало в обкръжение на фронта. Реших да й помогна, като го изведа.

- И успяхте ли? Как стигнахте дотам?
- Изкарах си разрешително от НКВД и тръгнах за фронта. Там дъжд, кал - стигнах с влак и после с камион. Щях да се ударя в крилото на един самолет. Селото беше под немска обсада, а аз - цялата мокра. Нашите войници ме арестуваха, а аз им показвам документа от НКВД. В селото - всички къщи затворени. Немците вече бяха отбити. Успях да намеря някой, който ми каза, че хората, които търся, са чак в края на селото. Чукам и ми отвориха. Детето беше там. Цялата операция траеше около 4 дни.

- През какви опасни ситуации сте минали?
- Аз почти нямам ситуация, която да не е опасна. Крила съм се под миризливи и скъсани дюшеци във влак от град Киров за Москва. Ако от НКВД бяха разбрали, че под дюшеците съм аз, щеше да стане страшно - веднага щяха да ме пратят в Сибир. За да ми помогне в придвижването и прикриването, естествено, веднъж бях платила на кондукторката 1000 рубли! За да се скрия във влак, съм използвала и друго място - държах се за външната врата на перилата, докато влакът се движи с голяма скорост. Ха съм се отпуснала дори за малко, ха съм си отишла.

Военните ме взеха и пак преминах през подготовка за воюване в тила на врага. Формираха се 3-4 отряда в тила, всички ме включиха, но от НКВД не ме пуснаха. Пазят ме за двои задачи. Така преценяваха.

- Защо не ви пускаха от НКВД?
- Спомням си думите на един съветски министър за мен - всеки може да участва във войната, но не на всеки можем да се доверим. Всички ме искаха, ама руските шефове не ме пускаха.

- Участвали ли сте в мисии на фронта и какви?
- Била съм на военни мисии, но не на фронта. Не мога да ви кажа какви - дала съм дума. Немците ги виждах в колони как вървят към Москва. Колкото съм искала да воювам в тила им, никой друг не го е искал повече от мен. Станах военна в Москва при ген. Иван Винаров - бях служител на армията, имам червеноармейска книжка. Бях доброволец в Червената армия.

- Зная, че сте били готвена за парашутист. Какво стана след това?
- Когато трябваше да скачам с парашут, ми направиха инжекция против холера и вдигнах висока температура. Изкарала съм военна подготовка - аз съм радист. Бях много добра в стрелбата, стрелях с пушка наравно с мъжете.

- Какви бяха мечтите ви?
- Мечтата ми беше да отида на фронта. Още същия ден, когато германците обявиха война на СССР, с българските политемигранти написах молба да участвам в тила на врага - подадох я в българската секция на Коминтерна. И по линия на Коминтерна бях утвърдена за парашутист. Трябваше да бъда сред втората група парашутисти, изпратени в България. След провала с първата обаче нашата група се размина с родината. Аз се свързах с Георги Дамянов и той ми каза да изчакам.

- Брат ви Митко преживява ужаса на сталинските репресии. Разкажете повече подробности за него.
- Това беше един от най-големите кошмари, през които съм преминала. Лично съм занимавала Георги Димитров по въпроса. Той направи много, за да бъде освободен брат ми, но не успя.

Анка пише писмо до родителите си в България, на които съобщава за ситуацията с брат си Митко. От София баща й Стефан Димитров пише гневено писмо до Коминтерна: „Как е възможно това да се случи?“
Митко изкарва 5 години лагер в Коми. Успява да избяга оттам, но е арестуван отново. Следват гонения, побоища и т.н. Почти умиращ, той отново е осъден да сече дърва в гората на север. Митко оживява и дори участва във войната. Връща се в България през 1947 г.

- Кои други сте занимавали с въпроса за брат ви?
- Кого ли не съм занимавала с тази история - Трайчо Костов, Тина Киркова, тя проучи къде е Васил Коларов, за да отида при него. Когато звъннах, го нямаше. Антон Иванов пък ме прати при Станке Димитров-Марек, който живееше в хотел „Люкс“ в Москва. Станкето се е криел в къщата ни в столицата, когато е бил нелегален, и много ме обичаше.

- Вярно ли е, че руснаците не са ви пускали да се завърнете в България?
- Зам- министър на Берия проведе специален разговор с мен. Той ми каза буквално: „Ние ще ти дадем най-хубавата квартира, ще доведем майка ти тук, ще завършиш висшето си образование, ще ти дадем всичко. Остани.” Моят отговор обаче беше категоричен - не, аз съм българка. „Каква българка, нали тук си израснала - била си пионерка, комсомолка... Тук на всяка крачка има плакати „В името на родината”, продължиха те. „И аз си имам родина - Съветският съюз ми е втора родина, но България е първа, и най-вече любимият Бургас.

И други хора ми предлагаха какво ли не, за да не се върна в България, а да остана. Само че аз ден и нощ сънувах родината си. 18 години не бях виждала родителите си, исках да се върна, мечтаех за това. Разбрах, че един генерал е казал за мен: „Безмислено е да я задържате, тя е болна от носталгия.”

Преди да замина, Георги Димитров ни събра десетина души в кабинета си. Дойде при мен и ми каза: „Анка, министри и генерали по-лесно освободих от тебе. Руснаците не искаха да те пускат, защото са вложили голям потенциал в теб.” Мога да каже, че Димитров е човекът, който уреди да ме пуснат в България.


- Кога се завърнахте в България и как протече живота ви след това?
- Завърнах се на 15 юни 1945 г. с военен самолет - в него бе и Цветана Коларова, на Васил Коларов жена му. Предложиха ми да отиде в ЦК на работа, но отказах с тезата, че още ми е рано, че съм много млада да ходя там. Започнах в ЦК на РМС. Не познавах Тодор Живков, но той се бе застъпил за мен, когато трябваше да постъпя на работа във МВнР. Завърших индустриална химия. Карло Луканов - бащата на Андрей Луканов, ми предложи да отида в Париж и да работя като шифровач в посолството ни там. Направо му казах, че не се занимавам с такива неща.

- И какво стана с вас, къде започнахте работа?
-Лора – лелята на Андрей Луканов, ме попита дали познавам Георги Дамянов и реши да ме представи пред него. А ние се знаехме още от Москва. Когато влязохме в кабинета му, той започна да ме разпитва какво става с мен и като разбра, че съм без работа, не можа да повярва. Веднага вдигна телефона и заповядва да бъде върната на работа. Станах наше аташе в Чехословакия – стигнах до първи секретар в посолството ни там.

- За какво отговаряхте?
- За студентите и аспирантите. Посланик беше Стоян Караджов и той ми даде пълна свобода. Изкарах там 3 години и се върнах сама.

- Защо?
- Защото едни от големите другари – Начо Папазов, поиска да назначи свой човек на мойто място, разбрах това и си дойдох. Като ме видя Карло Луканов, учуден ми каза, че никой не ме връща. Аз обаче заявих, че сама се връщам.

- Как продължи кариерата ви във Външно министерство?
- Когато Иван Башев стана външен министър, ме попита къде искам да отида – и изброи няколко места: Монголия, Виетнам... Отказах му. - А в Одеса искаш ли?, каза ми накрая той. Отговорът ми бе утвърдителен и шест години бях там. Там обаче ме излъгаха, че има партийно решение да се завърна от Одеса. Получи се като в Чехословакия – тръгнах си сама.

- И какво се оказа?
- Оказа се, че няма никакво такова решение и пак ме гледаха с недоумение. В Одеса бях от 1968-а до 1973 г. втори човек в посолството ни там. Има нещо, с което много се гордея. Успях да направя в Севастопол среща с всички останали живи участници, които са организирали прехвърлянето на български антифашисти с парашути в България през 1941-1942 година. Летци от целия Съветски съюз участваха в това дело. Направих такова голямо тържество, каквото там не бяха виждали. Коментарите бяха, че след Победата през 1945-а такова нещо не се е случвало в града. Кметът на Севастопол – Станковой, ме посрещна изключително топло. Но, както ви казах, се върна от Одеса, пак сама...

- А след Одеса, тук в България – къде се оказахте?
- След като се върнах, от 1974-та до промените през 1989-а 15 години работих при Цола Драгойчева. Тя беше особен човек, имаше лют характер. Работила е с баща ми. Спомням си, че веднъж попитах шефа на телевизията Иван Славков защо показват толкова малко съветски филми. Батето ми отговори: „Защото са лоши. Като направят хубави, ще ги пуснем.“

- Познавали сте добре и Андрей Луканов и семейството му, какви спомени пазите за тях?
- Ооо, него го зная от бебе, но не поисках нищо за себе си, след като той се издигна. Разказвала съм му детски приказки като малък в Банкя. Всичките Луканови бяха хора с много високо самомнение. Единствено лелите му (сестри на майка му) Вихра и Лора се различаваха. Ема, майката на Андрей, беше лекар физиотерапевт, с много голямо самочувствие. Съпругата на Андрей - Лили Герасимова, е от революционно семейство. Майка й беше много горделива, но баща й, професорът по химия Герасимов, беше добър човек. Чичото на Лили живееше с нас в Москва.




Баща й Стефан Димитров е първият червен кмет на София

В най-новата ни демократична история столицата никога не е имала кмет от левицата. Ако се върнем и във времето преди 1944-а обаче, когато политическото противопоставяне е по-голямо от сегашното, левите са печелили избори, но не са успели да управляват.


Убеденият комунист Стефан Димитров, бащата на Анка, е посочен за столичен градоначалник (тогава кметът се избира от общинските съветници). Това се случва на изборите за общински съветници и училищни настоятели през септември 1932 г.


Да припомним как се стига до тях. През юни 1931-ва властта преминава в ръцете на на т.нар. Народен блок, създадено е правителство, оглавено от Никола Мушанов – Димитър Гичев. То обаче не изпълнява предизборните си обещания за облекчаване положението на работниците, а в същото време вилнее терор. Затворите са пълни с хора с леви убеждения, бедност цари навсякъде. При такава обстановка столичани трябва да си кажат думата в насрочения вот за есента на 1932-ра.


В предизборната кампания се включват много комунисти и партията им взима най-много места в Общинския съвет. Вотът на 25 септември е спечелен от Трудовия блок, в който участва и Работническата партия (легалното тогавашно име на БКП) - от всички 36 общински съветници 19 са избрани със сребърната бюлетина на Трудовия блок. Така София става Червена комуна. 50-годишният Стефан Димитров е любимец на работниците, които посрещат с радост избора му за кмет.


Дворецът и правителството на Народния блок са зашеметени от изборните резултати и прибягват до мерки, с които да бъде отнета победата. Анулиран е изборът на 15 души от трудовата листа с общински съветници. Между оставените четирима е Стефан Димитров, който тогава е вратар от фабрика „Каучук“ и член на Районния комитет на БКП.
Любопитен щрих от биографията му тогава е неговият отказ да се облажи от резултатите след вота. За него разказва почетният гражданин на София Борис Милев:


"През август пред къщата му на столичната улица „Беласица“ № 14 спира луксозен автомобил, от който слиза общинският съветник – либералът Жечев. Предложението му е да се поразходят с автомобила му из града. Бай Стефан отклонява молбата и му предлага да отидат в близката кръчма, където да чуе за какво става дума.


В заведението Жечев му прави предложение, имайки предвид „окаяното положение на семейството му“ - да премине към групата на Национал-либералната партия, с което тя ще стане най-силната и ще управлява общината. А щом ние ще я управляваме, ще има и за нас, и за вас. Не напразно нас ни наричат либерали-обирали. Две три години ни стигат, за да се оправим за цял живот. На вас лично на първо време предлагаме 200 000 лева и една къща за семейството. А после – щом като сте с нас – ще има и кола, като моята, и каквото пожелаете за вас и децата... Идеали, жертви за отечеството и народа – това са работи за вестниците, където ние охотно ги пишем, или за чорлавите младежки глави, но за нас, опитни в живота хора, това не ни прилича.“


Димитров го изслушва внимателно и отговаря спокойно: „Има разлика между мен и вас. Нямам намерение да изменям на идеалите си и на името на баща си, който се е борил за освобождението на българския народ. Жената, децата – да са живи. Ще преживеят и в мизерия, както милиони по света го правят... А сега се махайте от главата ми с вашите автомобили, къщи, пари и прочее съблазни.“


Случилото се става известно на столичани и Стефан още повече се издига в очите им. Но на любимеца на софийските работници не му е отредено да кметува. Политическата върхушка отказва да сдаде мандата на новоизбрания съвет, касира изборите и организира нови, които печели с машинации. Това, че той не приема подобна „оферта,“ не изненадва другарите му. Още през 1924 г. – на прословутата Витошка конференция, Стефан Димитров става популярен с думите, изречени в спор със съпартиец: „Лесно ядете стотинките на работниците, но интересувате ли се как са ги изкарали?”


Стефан Димитров  е роден през 1882 г. в Пловдив, 20-годишен става член на БРСДП (т.с.). Той е от организаторите на Транспортната стачка през 1919-а, на Септемврийското въстание през 1923-а. Няколко пъти е арестуван, през 1925 г. е заточен на остров „Св. Анастасия“ („Болшевик“). Лежи в Бургаския затвор почти 3 години (1927-1929), интерниран в концлагера „Еникьой“ - Ксантийско (1941-1943). Избират го за член на ЦК на БРП. На 62 години се включва в Трънския партизански отряд и на 6 юни 1944 г. загива в бой край село Катрище, Кюстендилско.


От категорията

Карбовски към Караянчева: Госпожо, вие сте самозабравил се човек с диагноза!

Карбовски към Караянчева: Госпожо, вие сте самозабравил се човек с диагноза!-1601208355.jpg

След като станете от стола, бъдете любезна да върнете служебния Мерцедес - него ...

27 септ. 2020 | 15:05

Стефан Цанев: Протестът отблъсква интелектуалците заради средствата си и липсата на ясна перспектива

-1533654244.jpg

Няма друг начин освен младите, родени на свобода, незаразени с робство, да ...

27 септ. 2020 | 15:15

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!-1592917055.jpg

Всеки може да си прави дребни сметчици, но тук става въпрос за нещо, което е ...

25 септ. 2020 | 14:34

Шаренкова: Повече не може да се разминнават политическо говорене и политически действия в БСП

-1515939710.jpg

Поздравявам Георги Гергов, който също работеше срещу прекия избор, но намери ...

27 септ. 2020 | 09:59