Плажната ни ивица често се превръща в строителна площадка. Снимка - БГНЕС.

Ако родният туризъм имаше концепция

6633 | 18 апр. 2015 | 12:24

Твърде много питахме „кой“ и „къде“ строи, а никога „как“ и „защо“


Три събития тези дни се пресякоха многозначително в моето лично пространство, а предполагам, че и в живота на немалка част сънародници. По великденските празници от височайшо място в изпълнителната власт ни призоваха да почиваме по българските курорти и да подкрепим родната икономика. Току заглъхна този апел и гръмна скандалът с къмпинг „Корал“ - инвеститорът решил да налива бетон на пясъка, документите му уж изрядни, а пък му спряха строителството, пак от най-височайшо държавно ниво. И всичко това ми напомни, че ако искам добра почивка по родните плажове в летния сезон, трябва веднага да започна да я издирвам. И тази година ще се постарая да бъда патриот и да дам парите си на нашите предприемачи в туризма, като се опитам да не съжалявам за това.

 

Работата е там, че ми е много трудно да остана родолюбиво настроена в това си начинание. Защото всеки път, когато много ми се прииска да се възползвам от даденостите на страната ни, с които уж най-много се гордеем пред чужденците - прекрасното ни море и невероятния климат - се изпълвам с тъга. И се чудя - как можахме толкова бързо, само за две десетилетия, да пратим по дяволите най-добрите си природни ресурси, от които можехме да печелим много пари?

 

Отвъд носталгията по тихите романтични курорти от 80-те години на ХХ век си давам сметка, че за съжаление по българското Черноморие

 

работата отдавна е изпусната

 

И това не се случи миналата или по-миналата година, нито при предишното или по-предишното правителство. Нито покрай къмпинг „Корал“ или някое друго нещастно стечение на обстоятелствата, случайно набутало се пред камерите на телевизиите или в обсега на екозащитниците. Започна още при приватизацията на големите соцкомплекси и хотели в началото на 90-те години на миналия век и продължава лавинообразно до ден днешен. С изумителни примери колко разтегливо и беззащитно понятие е законът, когато частният интерес напира. И как този частен интерес може да напира глупаво и безразсъдно, без идея какво върши - уж завладява пазари, а в същото време прецаква шансовете си за истински бизнес успех. И създава бетонни безумия, за които пари са готови да дадат само западноевропейски социално слаби и безработни, търсещи евтин алкохолен туризъм.

 

Защото въпросите за строителството по Черноморието винаги са били грешно задавани, дори и от екозащитниците, от които очаквахме повече познания по въпроса. Питанията все бяха „кой“ и „къде“ строи. А през цялото време е трябвало да питаме „как“ и „защо“? Но за да стигнем до вторите по-сложни въпроси, преди това трябваше да изградим концепция какъв туризъм искаме да развиваме по българските брегове? Колко устойчив искаме да е той? Дали да бъде луксозен, който да привлече богати клиенти? Дали романтичен и екологичен, който да докара средната класа от Северна Европа, която търси слънце, чист въздух и спокойствие извън големите мегаполиси? Дали ще примамваме млади хора, които искат да почиват, като спортуват, карат сърф и кайт? Или ще направим някаква комбинация от всичко това и ще разчетем точно зоните, в които всеки един вид туризъм ще се развива? И след като никой никога не отговори на тези въпроси, процесите бяха пуснати на самотек, и те се стекоха по възможно най-грозния начин. А осмислени идеи в тази посока на разсъждение биха могли да станат предизборна платформа на всеки кандидат-кмет на морските общини.

 

Когато на няколко квадратни метра се построят десет еднакво грозни, набързо струпани хотела, в които туристите си надничат в спалните и си ходят по главите на плажа, нито един от тях няма да печели достатъчно, че да е доволен. И въпреки че виждат това, още десет предприемачи напират да строят в близост още десет грозни и набързо струпани сгради, без да е ясно на какво се надяват, виждайки случващото се в съседство. И са готови да дават рушвети и да заобикалят законите за това. Когато с оглед максимална печалба на същите тези няколко квадратни метра вдигнеш 20-етажно бетонно чудовище, вместо да построиш нещо уютно и нормално, пак няма да си върнеш инвестицията. Странно, но тук бизнес логиката не сработва, печалбарските стихии диктуват пейзажа.

 

Ако от една територия решим да правим луксозен курорт, трябва да осигурим на евентуалните баровци, които ще привличаме, достатъчно спокойствие, чистота, висок стандарт и пространство, за да им измъкнем парите. Семейните туристи от средната градска класа също търсят зеленина, пространство и достатъчно място, на което децата им да си играят в защитена среда. Младите авантюристи с уиндсърфовете преследват усамотение, природа, широта, но и удобства, инфраструктура, екология. Тоест огромната част от нашето Черноморие не се оказва привлекателно за нито един от горните пазарни сегменти, които осигуряват устойчиво развитие на туризма, създават слава на местата и изграждат постоянна клиентела. Големите курорти са приемливи само за хора, които ще останат в перманентно опиянение през цялата си почивка, малките са нагъчкани от предприемачи на дребно, които си пречат един на друг да печелят само с това, че съществуват. Изобщо няма да подхващаме разговора за качеството на обслужването, „алкохола и фотьойлите“. Защото, когато си излял по-голямата част от парите си в грозна сграда на милиметри от друга грозна сграда и си сигурен, че това е достатъчно, за да подхванеш добър бизнес, дреболиите като обслужване и качествени храни и напитки са ти последна грижа. Нали струпа хотелчето? Край, вече си предприемач в туризма!

 

А всичко щеше да се стече по съвсем друг начин, ако още през 90-те години правилата бяха направени така, че хем да опазят природата и спокойствието по морето, хем да позволят на бизнеса да се развива. И съответно се спазваха, а не се изнасилваха. (В този смисъл само напомням дългата сага за природен парк „Странджа“, който ту бе обявяван за защитена територия, ту това бе отхвърляно от съда в името на нови строежи, които после бяха събаряни при поредната промяна на правилата. И така близо десетилетие.) Ако курортите не се приватизираха безразборно на парчета и кръпки, а с поемане на ясни задължения от страна на инвеститорите за опазване на околната среда и доразвиване на инфраструктурата, да речем. Ако бе заковано в закон какво трябва да е минималното отстояние от хотел до хотел, от бунгало до бунгало, от вила до вила, така че клиентите да не си ходят по главите и да не си надничат в спалните. Ако сградите можеха да се вдигат само до определена височина, така че да не се прекрачват възможностите на наличната инфраструктура и да не се случва курорти да се давят в собствените си фекални води като сега. И не на последно място - за да се опази атмосферата, да прилича наистина на курорт, а не на

 

малко по-луксозен „Люлин“

 

Ако девствените места не се превръщаха в клоаки от екоестремистите, а бяха облагородени, бяха им построени тоалетни и бани, сложени контейнери за смет. Ако се глобяваше солено всеки, който нарушава тези правила. Твърде много идеалистични „ако“, които вършат работа само за да си отчетем грешките в ретроспектива.

 

Ето затова ми е трудно да остана патриот, планирайки отпуска си. Трудно ми е да предпочета български къмпинг, в който всяко бунгало е с различен собственик. И той иска да вдигне до старите постройки още няколко нови, за да си увеличи печалбите, отхапвайки дори от плажа. Като през цялото време нито за миг не мисли за мен и моята почивка, а само за собственото си портмоне. Не мисли и за съседите си по бизнес, не се сдружава с тях и не работи заедно с тях в името на клиентите. Трудно ми е да отида и в някой от уж луксозните хотели и да не се чувствам все едно съм в друг квартал на София, но населен с вечно пияни западноевропейци. Трудно ми е да се присъединя и към екоактивистите, които продължават да питат „кой“ и „къде“ строи и не си мърдат пръста да принудят държавата да започне да разсъждава „как“ и „защо“ да развива курортите ни.

 

Испанският сценарий за българското Черноморие все повече се задава на хоризонта. В тази страна правителството се принуди да изкупува частна земя, да разрушава сградите на нея и да я озеленява, за да си опази бреговете от презастрояването. Само че защо за нечие предприемаческо невежество и безумие трябва да плащаме ние с данъците си?


Още по темата

Горещ картоф

-1428991202.jpg

Чиновниците да си плащат за гафовете

17 апр. 2015 | 12:25

Трябва да правим пари от това, което Господ ни е дал

Здравка Чимева-1429097645.jpg

Цели курорти се построиха от хора, които нямат хал-хабер от туризъм

15 апр. 2015 | 14:31