Разстрелът на българските поети Живопис Лиляна Дичева

Д-р Снежана Зарева-Гарфънкъл

Ала не бойте се, деца, за лириката на Вапцаров*

1141 | 26 март 2020 | 16:45

В опита си да обсеби миналото и да го употреби като настояще, работата на всяка наша господстващата идеологема, както е и в момента, е да се опита да пренапише това минало и да го пригоди към своето настояще.

Разстрелът на българските поети
Живопис Лиляна Дичева-1585140569.jpgМайката на Вапцаров
Рисунка Лиляна Дичева-1585140437.jpgНикола Вапцаров-1585140388.jpgНикола Вапцаров-1585140380.jpgД-р Снежана Зарева-Гарфънкъл-1585140348.jpg

Д-р Снежана Зарева-Гарфънкъл

 

           *Вариант на тази статията публикувах  през далечната 1992 г. във в. „Култура“ като литературоведска  реакция на „третия разстрел“ на Марин Георгиев,  човек който очевидно спешно трябваше да се приспособи към настъпилите политически промени, поради което  откри стрелба  по Поезията.

 

А каква по-благодатна почва за това от  творец като Вапцаров - закопаване на цяла една „неудобна“ за новата парадигма поетика, придружено от показно биографично и поетическо убийство на творец от „бившата“ идеологема.

 

Цел? Повече от ясна – бързо окопаване в новата идеологема, която условно можем да наречем „псевдодемократическа“.

 

След изминалите близо двайсет години тъжно се оказва, че няма да са достатъчни разстрелите на Вапцаров, че  архиварите доблестно ще продължат да  ровят из  прашасали папки, с цел да „проветрят” според думите им, „българския поетичен Пантеон“, че ще продължат да  рециклират неизтощимо рефрена  за „естетическата нищета“ и „националното предателство“ на поета Вапцаров и т.н.

 До идването на следващата идеологема.

 

За жалост, същите тези архивари, докато лепяха оценки и етикети през годините, не успяха да научат за толкова време разликата между лирически и биографичен говорител в поезията, не се образоваха да  открояват лирическия от откровено идеологическия  изказ, неща които всеки филолог от първи курс не само знае, но и разбира.   

 

 Актуализацията на тази статия двайсет години по-късно, се провокира от едно предаване по ТВ „Европа“, на което случайно попаднах в уюта на всенародната контравирусна  карантина. Ужасено асоциирах това което чух и видях в това предаване  с една разрастваща се епидемия, след която никой не знае колко и кои са оцелелите. А може би тъкмо те ще узнаят сложността на истината?

 

На 13 март, 2020г. Марин Георгиев, в дует с Антон Тодоров, рециклираха и изстреляха поредната порция шрапнели в тялото на българската поезия под наслов: „Националното предателство и естетическата нищета на Вапцаров“.

 

Дами и господа, нека не се осланяме единствено на приказката за лаещите по кервана кучета. За двайсетгодишен лай поне едно поколение четящи и учещи българи формират естетическия си вкус и още две поколения могат да го повлияват и променят.

 

Затова нека пребиваваме, по вапцаровски, с е г а,  без да спираме да мислим  и за бъдещето.

 

В една лирическа сценка у Вапцаров се разказва как при литератора идва задъхан и потен работник и му казва: „Пишете за Ботев“.

 

Литераторът с готовност приема и обещава:

За Ботев ли? –

Седам.

Елате във среда

към седем.

 

Оказва се обаче, че този литератор не може да изпълни „социалната поръчка“ с едно просто „седам“. Оказва се, че под готовите шаблонни фрази, на които той в първия момент е разчитал, е тлеело усещането, че Ботевото творчество е сложно, противоречиво и че за него не може да се пише с един замах на перото.

 

Това е един от многото литературни уроци от лириката на Вапцаров, нищо че по-късно тя бе обявена за върховно естествена, безизкусна и „нелитературна“. Този урок  остана недоразбран в нашия литературен живот, но това че не можа да опази от опростяванe едно творчество, което го предвиди, е вече тъжна ирония.

 

От втората половина на 40-те години на XX в. насам за творчеството на Вапцаров се e писало и говорило с порива на „седем“, при което авторите не са дочаквали дори срядата, нито седем. И това не е най-страшното.

 

Освен с опростителство и привидна леснина, тълкуването на Вапцаров е било съпроводено и с нещо, което можем да наречем „манипулиращо недовиждане“ на нейни безспорно обективни текстови характеристики, както и фантомно привиждане на несъществуващи, но нужни напоредния идеологемен прочит значения.

 

 Комунистическата и последвалата я – псевдодемократичска идеологема не довидяха и недочуха многогласието на вапцаровото творчество. По принцип, идеологемите постигат целите си, работейки на много широка основа.

 

В случая и двете (разбира се, тв противоборство) използваха традиционно присъщата склонност на българското литературно мислене да търси тъждественост между авторова личност и творчество. А в живота и делото на Вапцаров предпоставките за такова обвързване бяха повече от благодарни: огняр, революционер, поет – всичко в едно. Така  казаното от поета се възприемаше като искрено и пряко продължение на монолитната личност на работника и революционера.

 

Така се постигаше и желания резултат – лирическият говорител и говорителят на идеологемите благодатно се отъждествяваха. Градеше се един полубиографичен, полулирически образ, който беше в остър конфликт с външния свят. Но не и със себе си.

 

В духа на това сложно опростителство не се разпознаваше  ироничното, трагично и патосно напрежение, добито от съчетаване на лирически гласове и речеви жестове. Не се разбра и още не­що – че Вапцаров изгради нов тип лирически „аз“, изгради не онтологично-антропологично човешко битие, а текст. Паралелно с това вървеше изграждане на лирическа структура и на ценностна система, при което се променяше единството на лирическия човек и неговото виждане.

 

Именно в това „изграждане – разграждане“ се набелязваше противоречието „текст – саморефлексивност“, „собствено слово – чуждо слово“ -  онази конструктивна и нова за българската поезия стилова не хомогенност и разнородност, характерна за вапцаровото творчество.

 

Но всичко това идеологемите игнорираха. Високото вапцаровознание беше наистина високо, но и далеко (идеологемата се беше погрижила за това), а зрелостниците зубреха известните до втръсване клишета за революционната романтика и комунистическия оптимизъм, за сливането на слово и дело в една органична и изстрадана лирика, чиито художествени достойнства в най-добрия случай се свеждаха до неясното понятие „новаторство“.

 

Всъщност когато говорим за комунистическата идеологема и нейните манипулации, исторически справедливо би било да разграничаваме няколко  идеологеми - една по времето на Вапцаров, друга – от последните няколко десетилетия на миналия век.

 

Ясно е, че втората имаше интерес да се отъждестви с първата, както ясен е стремежът й да се отъждествява минало и настояще. По силата на този стремеж Вапцаров като поет бе поставен в положение и на предтеча, и на съвременник,  което всъщност беше най-жестокото манипулиране на Вапцаровата лирика.

 

Писана по време, когато комунистическата идеологема е била в опозиция, т.е. когато  е била „различна“ идеологема – потисната и поради това, творческа – вапцаровата фразеология е имала друг смисъл и друга стойност.

 

Тогава тя е звучала по-искрено. Това е една от големите мистификации в нашата култура – когато официозната комунистическа идеологема се обяви за продължител на предходната, за тъждествена с нея. Така тя механично пренесе творчеството на Вапцаров в своя контекст, „усвои“ го най-непринудено. Мисля, че един относително адекватен  прочит на Вапцаров, покрай другото, непременно трябва да бъде и стриктно исторически, защото четени през филтъра на „втората“ идеологема, много от нещата започнаха да звучат фалшиво, дори заплашително.

 

По-късно се появи и  трета идеологема, не по-малко агресивна, която можем да наречем посткомунистическа, или псевдодеморатическа, която се опита да предаде и разстреля поета до три пъти (вж. книгата на Марин Георгиев „Третият разстрел“)

 

Очевидно тези, а и многото други деформации произтичат от въпросния разрив между  контекста и  идеологическото пространство, мислено като последно.

 

В опита си да обсеби миналото и да го употреби като настояще, работата на всяка наша господстващата идеологема, както е и в момента, е да се опита да пренапише това минало и да го пригоди към своето настояще.

 

Например вапцаровите визионерски лирически заводи бяха отъждествени с визията на комунистическата идеологема и добиха същата натовареност. Тогава у нас се е строяло наистина визионерски и това мащабно строителство явно се е осмисляло чрез напълно литературни модели.

 

Сега вече този оценъчен белег отпадна (по-точно срути се) и вапцаровият техницизъм не може да продължава да се чете така безусловно, така механично прехвърлен в друго време. Днес можем да го схващаме само като двойствен знак за ценност, която още тогава вапцаровата лирика продуктивно разколебава.

 

Подобен „трансфер“ комунистическата  идеологемата направи и с бъдещето – тя прочете усилената употреба на бъдещите глаголни форми у Вапцаров доста свойски, като адресирани към нея.

 

А в действителност вапцаровият лирически герой говори за себе си и въпросното „бъдеще“, лириката му полага като опора за настоящото битие, на принципа: аз  с е г а се опирам на своята вяра, аз  с е г а  ще ви нахраня с вяра, тъкмо с е г а е много страшно и  трудно, моят въпрос е  с е г а, моята обезчовечена поезия е  с е г а, защото с е г а страдам за вашето утре и т.н.

 

 Ето така Вапцаров очовечи страданието и иронизира старото клише за нахранване с вяра, защото децата са гладни именно с е г а, очевидно ще си останат лирически гладни и в бъдеще. Няма в българската литература по-покъртителен поврат – лирическият герой, който обещава с израза „ще ви нахраня с вяра“,  всъщност да казва: трудно ми е да ви говоря всичко това, защото с е г а  сте пред очите ми.

 

Друг изпробван идеологемен похват е извеждането на откъси от отделни произведения  като емблематични, когато створбата се борави като представителна за цялата литература, а с откъса – като представителен за цялата творба. Особен вкус комунистическата идеологема проявяваше към типичните за Вапцаров „клиширани изрази“, от които се сваляха явните или скрити кавички, след което тези изрази се гравираха върху паметници и заработваха като твърди истини..

 

Случи се и нещо друго валидно и за трите идеологеми – узакони се тъждествеността между лирическо и идеологическо слово у Вапцаров. В неговата многогласна лирика идеологическото слово редовно се появява като гледна точка и смисъл, стоящи извън „морала“ на лирическия говорител. Той, говорителят, привежда тази гледна точка, цитира това слово („както казват“) и като ги съчетава, контрастира, приема, отхвърля или иронизира -  постига нещо много по-богато и по-човечно от всяка от тях,  сама по себе си.

 

Идеологемите вървят в обратна посока – свалят цитатните кавички, извличат удобните  им  откъси и ги обявяват за тъждествени с гласа на вапцаровата лирика. Вършат, с една дума, най-отблъскващото, което може да се случи на лирика от този тип: превръщат цитирането в рецитиране.

 

Както сочи социалната съдба на вапцаровата лирика, в годините на създаването и издаването на „Моторни песни“ тя не е била много присърце на тогавашната комунистическа идеологема. Алтернативата „Вапцаров или Радевски“ пряко се е решавала в полза на Радевски. Това отношение се запазва  на първо време и след 1944 г., когато някои видни охранители на идеологемата отказват да приемат вапцаровата лирика – не само като поетика, но и като идейност.

 

Нещата обаче се променят и идеологемата не пропуска великолепния шанс да включи в себе си и да използва личността и творчеството на Вапцаров за свои цели – естествено, след като се погрижи да не довиди различията между споменатите две страни, да крие от погледа на читателя, че тук има някаква идейна и литературна драма, че има човек, че има страдание, че има търсене.

 

Ето един  пример за вапцаровото страдание и съмне­ние – малко чужди наистина на образа на устойчивия и безрезервно вярващ в бъдещето комунист.

 

В стихотворението на Вапцаров „Не бойте се, деца“ страданието и състраданието се носят от начало до край в трудната, мъжка борба на говорителя да ги овладее(„И хленч не ни трябва“). Това е едната страна, единият глас в мъчителното противоречие, което раздвоява лирическия говорител при вида на гладните тъжни деца. И тук, от мъчителното безизходно положение той намира друг – стар и нов изход – превръща словото си във вяра, а вярата в храна: „И аз понеже нямам с какво, ще ви нахраня с вяра“.

 

Вярата, едно от ключовите понятия на вапцаровата лирика,  комунистическата идеологемата осмисля , като естествено тегли чергата към себе си. За нея човекът у Вапцаров съществува, за да вярва, мечтае и се бори за светлото бъдеще. А в текста на тази лирика човекът вярва, мечтае и се бори не за да просъществува, а за да съществува като достойно човешко същество.

 

Вярата за него е преди всичко екзистенциална опора и в своите колебания и търсения този човек ясно вижда какво би останало от него, ако я загуби – „нищо“. „Може би искате да я сразите моята вяра“ – предизвикателно пита той. Всъщност тъкмо тая му вяра се опитаха да сразят и да му отнемат идеологемите.

 

Днес все повече ни обхваща изкушението да съпоставямевиденията на Вапцаров за „дните честити“ с това, което предвиждаше комунистическата идеологема в своите текстове, но такава съпоставка заплашва да се превърне в художествено неспецифична. Картините на бъдещето в тази лирика са обвързани и подчинени на функциите на тази вяра - те са едни, когато с нея се утешават гладни деца, други – когато се спори с обезверяващи опоненти, трети – в тихия разговор със себе си.

 

Във всички случаи обаче вярващият човек остава равностоен и водещ спрямо това, в което вярва.

 

Ако лириката на Вапцаров утвърждава и проблематизира вярата като екзистенциална опора, стихотворението „Не бойте се, деца“ е връхно изпитание на вярата дори в неверието. „Ще ви нахраня с вяра“ – обещава лирическият говорител, като се позовава на една от основните точки на християнската онтология и реторика. В смисъла и тона на последното „нахранване“ обаче не остава нищо от християнското утешение, а още по-малко от фразьорския оптимизъм, познат ни от някои по-късни идеологически ситуации.

 

В убедителността на картините на бъдещето ясно звучи и смисълът, че това са приказно вълшебни визии за утеха на гладните деца. Убедеността в силата на вярата и на вдъхващото вяра слово като перформативен речев акт върви успоредно с тъгата, че вярата не мести планини и децата остават все така гладни и тъжни.

 

Започнала с образите на детското страдание, минала през утешаващите разкази за бъдещето, в завършека творбата с още по-голяма тъга се връща към началото си:

 

Но мен ме притиска

жестока, дълбока тъга –

За вашто „сега“

е горест стаена във мен.

 

А какво да кажем в нашето, днешно „сега“ ? Например, четем – е, може и да не е от сутрин до здрач. Но доверието е малко, доверието не стига, деца. Във вашите очи е стаена съпротивата на подозрението. И особено силно ще искри то, когато ви заговорят за Вапцаров. Тъжно. Но остава вярата, че вие ще четете лириката му през собствените си очи. Тя го заслужава.

 

Коя е д-р Снежана Зарева-Гарфънкъл

 

Д-р Снежана Зарева-Гарфънкъл е дългогодишен преподавател по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски". След като печели престижната академична стипендия „Фулбрайт", заминава за САЩ, където изнася лекции върху „Балканска културна идентичност" в Пенсилванския университет (PEN) и в Университета „Рътгърс" -  („Rutgers).

 

Автор е на книгите: „Ред и суматоха в литературната художествена творба", „Хуморът в художествената литература от Освобождението до Първата световна война"(докторска монография), „И нека едната ръка знае какво прави другата".

 


От категорията

150 хиляди зрители на седем заглавия на SOFIA OPERA PEARLS STREAMS

SOFIA OPERA PEARLS STREAMS-1585239580.jpg

Софийската опера се радва на изключителен интерес от своята публика и ...

31 март 2020 | 18:08

Театър "София" с онлайн подарък за своята публика - "Парижката Света Богородица"

Снимка: Столична община-1585298484.jpg

Видеозапис на 100-тното и последно представление, спектакъл на Лилия Абаджиева ...

27 март 2020 | 10:40

Започва националната кампания „Купи 1 книга“

Започва националната кампания „Купи 1 книга“-1585815019.jpg

Голямото семейство на книгата се обръща към всеки, който в тези несигурни ...

2 апр. 2020 | 11:09

Отбелязваме Международния ден на детската книга

Отбелязваме Международния ден на детската книга-1585810434.jpg

През 1958 г. ЮНЕСКО учредява Международен Златен медал на името на Андерсен, ...

2 апр. 2020 | 09:52

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


Emilia Konstantinova


27 март 2020 | 17:08



Изключително силна статия, като достоен отговор към онези преди, сега и след нас. Да не се забравя имаме изключително наследство от плеада български творци и няма нужда високопарно да го обезценяваме!


За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.