Свободата води "жълтите жилетки"

Рейтингът на Макрон стремително се срива, провалът му вещае проблеми за ЕС

Белият бунт на „жълтите жилетки“ във Франция

3414 | 8 дек. 2018 | 11:52

Според някои анализатори френската власт умишлено допуска хаос и насилие по време на протестите, за да дискредитира инициаторите на безредиците и крайната десница


Целият свят в момента е обърнал поглед към случващото се във Франция. Неспособни да се справят с протестната вълна на „жълтите жилетки“, все по-непопулярните френски власти обмислят въвеждането на извънредно положение. Но зад вестникарските заглавия и повърхностните оценки трябва да се търсят по-дълбоките, фундаментални причини за появата на това неочаквано протестно движение.

Непосредствените причини за феномена "жълти жилетки“

Непосредствена причина за гнева, който доведе до възникването на движението „Жълти жилетки“, стана въвеждането на серия от драстични мерки срещу шофьорите през 2018 г.:

- ограничаване на скоростта на движение по всички пътища на страната до 80 км/ч под предлог, че така се осигурява безопасност на пътното движение (въпреки, че според проучванията това дава обратен ефект) и драстично увеличаване на глобите за превишаване на скоростта

- радикално завишаване на изискванията за технически преглед на автомобилите (на всеки 2 години), което неизбежно ще принуди много от собствениците на стари коли да се откажат от тях

- затягане на мерките за борба със замърсяването на въздуха, които забраняват използването на „остарели“ транспортни средства в големите градове.

- рязко повишение на цените на горивата с екологична цел, особено на дизеловото гориво, въпреки че традиционно във Франция дизелът е по-евтин от бензина и при положение, че техническото оборудване за дизелови автомобили е много широко разпространено.

Но за разбирането на феномена „жълти жилетки“ трябва внимателно да бъдат анализирани социологическите фактори във Франция, свързани с предлаганите реформи.

Основен потърпевш е френската средна класа: особености на френската география

Любопитно е да се отбележи, че докато във Франция протича ускорен процес по "заместване" на французите с неевропейски имигранти, „жълтите жилетки“ са предимно бели хора. Защо?

Отговорът е свързан с разбирането на сериозната еволюция на френското общество и икономика. През последните десетилетия Франция преживява упадък на промишлеността, докато работните места в третия сектор (сферата на услугите) увеличават дела си. Промишленото производство е равномерно разпределено по цялата територия на страната, а работниците от третия сектор, по правило, живеят в големите градове.

Затова феноменът на глобализацията, обхванал целия свят, проникна особено бързо във Франция заради краха на промишлеността. Впрочем, този процес придоби най-голям размах в Германия.

Това доведе до интересно географско разпределение на следните групи от населението:

- икономически най-състоятелните слоеве могат да си позволят да живеят в центровете на големите градове

- предградията все по-често са неселени от неевропейски мигранти, а част от коренните жители напускат тези райони (това явление е известно като white flight)

- средната класа и коренните жители са принудени да живеят на 20,30, 40 и повече километра от местоработата си, която най-често се намира в големите градове и често са принудени да пътуват дотам с автомобил (поради недостъпност или несигурност на обществения транспорт). Именно затова тези категории са зависими в най-голяма степен от преките и косвени данъци на автомобилите.

Още едно глобално явление: приватизацията на френското национално наследство

Франция се сблъска с още едно глобално явление, особено характерно за посткомунистическите страни: приватизацията (да не кажем разграбването) на националното наследство. Вината за това трябва да се търси в принципите на свободната конкуренция, поощрявани от либералната логика на Европейския съюз. Във Франция този феномен се усеща по-силно, отколкото в другите западноевропейски страни, доколкото Франция има установени традиции в областта на държавния икономически интервенционизъм в стратегически сектори.

През последните години бяха приватизирани части (при това печеливши) от това национално наследство, в т. ч. мрежата от автомагистрали във Франция, която е една от най-развитите в света. Нещо повече – те бяха приватизирани в средата на 2000 г., когато броят на автомобилите рязко нарастна, а с него и печалбата.

През последните години най-големите френски компании бяха напълно или частично изкупени от чуждестранни компании, като например „Алстом“ (която произвежда скоростните влакове TGV).

Еманюел Макрон не е инициатор на този процес, но го подкрепя: като, например, продажбата на летища или пристанища на чуждестранни инвеститори.

Даже хората да не разбират докрай тези сложни явления, те изпитват смътното, но осезаемо усещане за разпад на това, което навремето превърна Франция в икономическа сила, и постепенно започват да осъзнават либералната логика за „приватизация на печалбата и национализация на дълговете“.

Къде са опозиционните политически партии?

Защо взривяването на социалния мир след драстичния скок на автомобилните данъци не бе предотвратено от политическата опозиция?

За да разберем това, следва да имаме предвид, че избирането на Еманюел Макрон за президент през 2017 г. съществено промени френската политическа игра.

Действително, в продължение на половин век френският политически живот се характеризираше с редуването във властта на „левите“ (представлявани след 1971 г. от Социалистическата партия, която постепенно измести комунистите) и „десните“ (чиито две течения понякога се конкурират, но работят заедно: десноцентристите, въплъщавани от Съюза за френска демокрация на президента Валери Жискар Д’Естен и десните от Съюза за Републиката на Жак Ширак, който впоследствие се трансформира в Съюз за народно движение ( (UMP) и „Републиканците“ (LR) на Саркози).

Поради тази причина „левите“ и „десните“ постепенно престанаха да бъдат истински „леви“ (с прегръщането на икономическия либерализъм, отказа от борба за социални права и замяната й с борба в защита на мигрантите и ЛГБТ) и истински „десни“ (с подкрепата си за масовата имиграция, загърбването на моралните и социални битки и отказ от национален суверенитет)

В резултат на това отслабване на левицата и десницата, през 2017 г. Еманюел Макрон (с огромната подкрепа на медиите) спечели изборите на първи тур с гласовете на „псевдолевите“ и „псевдодесните“, сиреч на истинските либерални ценристи. На втория тур опозиционният фронт, сформиран около Марин Льо Пен (която загуби срещу Макрон), улесни победата на Макрон с 66% от гласовете.

Като последствие от избирането на Макрон бяха силно отслабени двете традиционни партии, участвали активно в политическия живот на страната през последния половин век:

- Партията на социалистите почти изчезна и едва ли ще събере и 5% на предстоящите европейски избори

- Републиканците също бяха отслабени след провала на техния кандидат Франсоа Фийон на президентските избори през 2017 г. и техният електорат в момента се състои основно от пенсионери (според проучване на общественото мнение само 2% от избирателите им са под 30 години).

Ситуацията се утежнява и от двете „крайни“ опозиционни партии – радикалното ляво крило на Жан-Люк Меланшон и Националния фронт (сега Национално обединение) на Марин Льо Пен. Въпреки високите им изборни резултати обаче те си остават маргинални и не са в състояние да спечелят 50% от гласовете на избирателите на втори тур на президентските избори.

Колкото до синдикатите, те сякаш отдавна не представляват трудещите се (много малък процент от работниците членуват в синдикати) и като цяло представителността им е силно ограничена, особено в частния сектор (не бива да забравяме, че във Франция държавата все още има съществен дял в националната икономика). Въстаналите „жълти жилетки“ по принцип смятат профсъюзите за твърде близки до властта и недостатъчно представителни (в началото дори синдикатите посрещнаха враждебно движението на „жълтите жилетки“, след като разбраха, че не могат да го контролират).

От цялата ситуация става ясно, че гневната средна класа не се идентифицира нито с опозиционните партии, нито със синдикатите, което обяснява спонтанния и твърде хаотичен характер на протестното движение.

Какви ще са последиците за френската и европейска политика?

Вътрешнополитическото напрежение през последните месеци от управлението на Макрон рязко се покачи. Хората още не могат да простят на държавния глава гафа от юни тази година, когато покани в Елисейския дворец транссексуални певци за Празника на музиката.

Впрочем, това, което сериозно отслаби позициите на Макрон, беше аферата с Александър Бенала, която гръмна през юли 2018 г. Става дума за скандала с президентския телохранител, заснет да упражнява насилие над „леви“ демонстранти. Случаят бе раздухан в пресата през юли, малко след победата на Франция на световното първенство по футбол, която по принцип можеше да донесе точки на Макрон.

От юли до септември 2018 г. медиите (до този момент изцяло благосклонни към Макрон) не спряха да говорят за аферата „Бенала“. Извън вицовете и свободните разсъждения по случая, големият въпрос, който и досега остава без отговор, е защо така внезапно големите френски медии се обърнаха срещу Макрон, когото преди подкрепяха?

Според някои анализатори френската власт умишлено допуска хаос и насилие по време на протестите, за да дискредитира „жълтите жилетки“. Френското правителство побърза да обвини „крайната десница“ за безредиците (което прилича на умишлен опит за опростяване на сложната картина, доколкото съставът на протестиращите е крайно разнороден).

Ако анализът им е верен, защо властите да не оставят нещата такива, каквито са? Възможно е стратегията им да цели да дискредитира медийно протеста, за да сплоти около правителството лагера на „прогресивните либерали“ и да извади отсреща Националното обединение на Льо Пен, след което да се повтори сценарият от 2017 г.: „Или ние, или хаосът на крайно десните“.

Ако наистина това е стратегията на властта, трудно може да се прогнозира доколко е печеливша, предвид обществената неприязън към Еманюел Макрон: рейтингът му в момента е по-нисък и от този на предшественика му Франсоа Оланд, смятан за най-непопулярния президент на Петата република, поради което дори не посмя да се кандидатира на последните президентски избори (нещо нечувано за френската политика!).

И още нещо – сриването на Макрон във вътрешнополитически план съвпада с проблемите на Ангела Меркел в Германия. А отслабването на двамата основни играчи в Европейския съюз (на фона на Брекзит) може да благоприятства засилването на другите полюси в ЕС, особено този на „бунтарски“ настроените страни от Централна Европа, които разчитат на сигурни мнозинства, за разлика от правителствата на Франция и Германия.

Превод: Гласове

Източник: https://www.geopolitica.ru/article/dvizhenie-zheltye-zhilety-vo-francii-taynaya-strategiya-makrona

 


От категорията

Кеворк Кеворкян: Каракачанов сега се усети за Заев

-1460633929.jpg

Правихте се на глухи, когато ви казвахме да си отваряте очите с „договора“ – но ...

10 дек. 2018 | 23:38

Анализът на ИСА: Скандали, протести и война между институциите нанасят сериозен удар върху властта

Анализът на ИСА-1543941725.jpg

ДПС смени окончателно тона и мина в конкретна институционална атака със свои ...

5 дек. 2018 | 07:08

Проф. Иван Ангелов: Кой печели и кой губи от данъчната реформа?

-1507719516.png

Сегашната ни данъчна система е най-реакционната, неефективната и антисоциалната ...

12 дек. 2018 | 19:28

Ванга: 2019 г. ще е последната за Тръмп в Белия дом, срещу Путин ще бъде извършено покушение

-1474034951.jpg

Освен криза в стопанството на Стария континент, тя е предрекла, че мощна ...

11 дек. 2018 | 10:51

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.