„Атлантида“

Между триумф и триумвират съществува сходство и приемам това сходство като начало за моите скромни разсъждения

Боян Ангелов за Триумвиратът на Иван Гранитски - „Стрелата на времето”, „Зазоряване“ и „Атлантида“

1552 | 11 ян. 2019 | 17:34

Авторът съзижда не само житейска философия, но и варианти на специфична поетическа гносеология, подготвяща читателя и неговите сетива за досег с естетиката на моралното съзнание. Уверен съм,че творецът притежава своя неповторима стилистика,заявява Ангелов

„Атлантида“ -1547220901.jpg„Зазоряване“-1547220889.jpg„Стрелата на времето”-1547220874.jpg

Между триумф и триумвират съществува сходство и приемам това сходство като начало за моите скромни разсъждения относно три поетични книги на един поет, когото особено ценя и уважавам. Поетът се нарича Иван Гранитски.

1.
Емоционалната стилистика не винаги се подчинява на семантични закономерности. Тя е отделена и от звуците, и от багрите на битието, но хармоничната честота на самовнушението перифразира словесната метафорика в движеща се полифония. Такова впечатление създава поетичната книга „Стрелата на времето”. В нея Иван Гранитски определя преодоляването на материалното като необходима подготовка за възприемането на представи, обогатени с причудливи образни съответствия. Заглавието на стихосбирката е алюзия на онази Зенонова дихотомия, която не може да обясни как Херакъл убил орела с отровната си стрела, за да избави прикования Прометей от страданията му. Философът Иван Гранитски знае, че времевият и пространствен континиум е неспособен да даде обяснение на тази апория, затова поетът Иван Гранитски трансформира устрелената стрела в кръг и разкрива, че


Неизмеримо е пространството
събрано в точка

Изкривената безкрайно стрела на времето е дала и заглавието на така ювелирно концептуализираната стихосбирка, където геометрия, философия, есхатология и енигматика съжителстват с елегични откровения и монотеистични представи за твореца като демиург на всичко видимо и на всичко невидимо. Ала стихотворенията-картини са раздвижени аксиоми, които чрез нюанси от всекидневието оцветяват панорамата на парадоксалното безвремие, разхвърляно сред отломъци от горест, съкровения и драматизъм.


Естетическият център в „Стрелата на времето” надмогва привидните граници, разделящи отделните изкуства, чрез словесен инструментариум, който звучи модерно и възвишено. Освободена от препинателни знаци, поезията на Иван Гранитски се родее с онази съвременна живопис, където фонът, образът, перспективата и алюзията на факта заживяват в необратимо единство. А читателят е свободен сам да полага багрите, родени чрез матовите отблясъци на инспирацията, сам да усилва или намалява скоростта на движещите се образи и явления, както и сам да настройва градиента на емоционалните парадокси.


Определящо място в книгата са творбите, посветени на български художници. Чрез интуитивни поетически внушения авторът продължава своите тълкувания за пъстробагрени светове, където митологическите парадигми кореспондират с приказни видения. Думите, макар и да не притежават материализирана оцветеност, чертаят фигуралната инкрустация на граничността между реалност и съновидение. Иван Гранитски чрез своите лирически звукописи извайва умозрителната насоченост на лирическата емоция, извисявайки поезията до статуя, сътворена от „сълзите на Девата пречиста”, която в юлската жега кара лалугерите да пеят, заслушани в крехките дихания на гущерче, мравка и други дребни твари. И ако обобщим споделеното досега, можем да констатираме, че „Стрелата на времето” е книга, с която Иван Гранитски разширява периметъра на своите търсения в сферите на възвишената логическа образност.

2.
„Зазоряване“ е мозайка от образи, между които връзката е повече асоциативна, отколкото темпорална. Стихотворението „Преходност“ е знаково за вникването в тези причудливи комбинации от образи, възприятия, усещания и послания.


Естественото е необикновено
защото Силите не спят
Тече във твоите вени
предусещане за смърт

В илюзията за безсмъртие
прозираш скоро истината
В историческите водовърти
ти си шипката разлистена

Поетът не се ограничава в изображението на днешните социални колизии, макар те да не остават извън неговото вътрешно зрение. Той заклеймява всяка несправедливост над човешката личност, всяка неглижираност на властниците към народа, който те с нескрито презрение наричат електорат. Но търсейки хармония в природата на всекидневието, той не остава блед констататор на злото, което броди безпрепятствено сред нас. И този невъздържан гняв избликва в стихове като „Голтак“, „Село“ или „Етюд“. Гранитски приема жестокостта като еманация на злодейството и намира нейни изражения дори в света на въображението, където „...птицеловец/ мрежа хищна е приготвил/ Залисани в дует любовен/ сойките злодеят ще прикотви...“.


Стихосбирката „Зазоряване“ преодолява някои максими, останали до днес като неподвластни на времето. Една от тях е, че смъртта представлява последно убежище за душата. Поетът Иван Гранитски ни учи как да преодоляваме страха от физическата смърт без назидателни пропедевтики, без старомодна дидактика и без въвличане в бездната от познати религиозни утопии. Човешката душа притежава неотменимата способност да пътува през вековете и пространството, да реинкарнира и съхранява паметта със средствата на мнемоническото изкуство. И един от примерите за това е поемата „Залмоксис“, посветена на проф. Иван Маразов. Богът и цар на тракийското племе гети Залмоксис бил като малък роб на остров Самос – родината на Питагор. От великия елински философ узнал тайните на безсмъртието и наследил идеите за безгрничното битие на душата. Когато се върнал в родните си земи, той проповядвал това учение и го свързал органически с идеите на орфизма. Иван Гранитски успява да предаде по чудесен начин тази красива история на древнотракийските мъдрости, които стават фундамент за развитието на религиозни представи в цяла Европа.

3.
Третата от разглежданите книги на Иван Гранитски „Атлантида“ разширява диапазона на творческите му търсения в посока на индивидуалните възприятия, опосредствани от антични митологеми. Сред все още неразгаданите мистерии на древността е тайнствената Атлантида, за чието съществуване свидетелстват двата диалога на Платон – „Тимей“ и „Критий“. Критий е правнук на приятел на Солон, който разказвал за съществуването на държава, където живеели потомци на Посейдон и която разполагала с несметни богатства. Островът-държава бил зад Гибралтар и обхващал територия, по-голяма от Либия и Мала Азия. Това тайнствено послание идвало от египетски жреци от делтата на Нил. Днес някои историци отричат напълно съществуването на легендарната Атлантида, цитирайки ученика на Платон, Аристотел, който твърдял, че тази легенда била родена във въображението на учителя му. На нали поезията е тази, която е способна да превръща измислицата в действителност и нали предназначението на поета е да вникне в екзистенцията на митологемата чрез способите на своята интуиция. Иван Гранитски построява своето послание към читателите чрез тълкуванията на структуралистични парадигми, участващи в строежа на материята и нейните одухотворени атрибути. „Крипта“, „Арка“, „Акропол“, „Призма“, „Пирамида“, „Кръг“, „Ъгъл“, „Числа“, „Теорема“ – това не са само заглавия на стихотворения, а елементи, които обуславят оформянето на фантазията в състояния, съграждани извън опита и наблюдението, а чрез използването на инспирацията като индукционна паралелограма на нещо, случило се преди хиляди години или пък е възможно да се случва всеки миг. В „Упадъкът на Атлантида“ поетът споделя:


Влез в криптата на подсъзнанието
Изгубен в лабиринта от тунели
извивките на мисълта ще разгадаваш
И вслушан в шепота неразбираем
на прелитащите сенки и отблясъци
ще потънеш във утробата на спомените

А в заключителното стихотворение със заглавие „Ако“ достигаме до ключа на авторовото съзерцание на видимите и невидими очертания на мирозданието:

...Ако приемеш че си полъх
сянка на летящо мигновение
ще зърнеш в движещата се мозайка
Дъното на Бездната...

„Атлантида“ е добър повод за поета да ни направи съпричастни с венеца на илюзиите за величие, тайнственост и благодат. И да заяви своята обвързаност с най-сложните взаимодействия между неживата и жива материя, между света на кристалите и царството на човешките емоции. Атлантида е връзката между миналото и бляновете за нещо, което очакваме да се случи.


В този триумвират Иван Гранитски съзижда не само житейска философия, но и варианти на специфична поетическа гносеология, подготвяща читателя и неговите сетива за досег с естетиката на моралното съзнание. Всичко това затвърждава увереността ми, че този високоталантлив творец притежава своя неповторима стилистика. Стихотворенията-посвещения в книгата са не само чувствени изблици, но и тайнописи на съкровена изповед. Има посвещения на акад. Васил Гюзелев, на Любен Зидаров, на Панко Анчев, на Иван Димов, на Николай Майсторов, на Жеко Алексиев… През нея стрелата на времето прелита, прекосявайки пурпура на зазоряването, за да разбуди тайнствата на Атлантида.


От категорията

Почина легендарният режисьор Франко Дзефирели

Франко Дзефирели Снимка: БГНЕС-1560603442.jpg

Световна известност му носи лентата “Ромео и Жулиета” през 1968 г. с ...

15 юни 2019 | 15:56

Творческа вечер на Анжела Димчева в Столична библиотека

Творческа вечер на Анжела Димчева в Столична библиотека-1560757694.jpg

Ще бъде представена поетесата, журналист и литературен критик, секретар и ...

17 юни 2019 | 10:46

Столична библиотека представя „Непознатият Райко Алексиев“

Столична библиотека представя „Непознатият Райко Алексиев“-1560859991.png

След откриването представител на Библиотеката на София ще проведе среща с ...

18 юни 2019 | 15:12

Продават на търг револвера, с който се е самоубил Ван Гог

-1479285318.jpg

Наричан "най-известното оръжие в историята на изкуството“, 7-милиметровият ...

17 юни 2019 | 17:52

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.