Проектът му не предлага нищо ново на французите

Еманюел Макрон – човекът, който заслужаваше да управлява Франция?!

3926 | 19 юни 2017 | 12:12

Късният неолиберализъм намери своя нов лидер, от когото се очаква да продължи политиката на подчиненост спрямо глобалните корпоративни интереси


Проф.д.ик.н. Стоян Денчев
Проф.д.н. Николай Палашев

На президентските избори във Франция Еманюел Макрон спечели убедително! При много ниска избирателна активност (56% от имащите право на глас французи не гласуваха), неговата партия „Напред“ (En Marche) спечели със съкрушителна победа и парламентарните избори. И какво следва от всичко това ? Въпросите са много, а в общия случай отговорите не са еднозначни. Тук и сега не е важно дали „традиционната“ десница или „традиционната“ левица са загубили, нито пък е толкова важен политическият статус на г-жа Марин Льо Пен. Важно е да се отговори на въпроса: как при така сложилата се политическа ситуация във Франция в обозримо бъдеще ще се реши сблъсъкът между политическия модел на националната държава и този на неолиберализма, разбиран като контролирана и управлявана „отвън“ глобална система.


Но първо, кой в действителност е Макрон? Разбира се, „напудреният“ му образ на „влюбения гимназист - идеалист“ или „президентът юпи“, при който в предизборната кампания твърде лековато се експлоатираха характерните за френската република идеологеми като „равенство“, „братство“, „справедливост“ и „свобода“, няма как да прикрие действителната същност на политическия проект „Макрон“. А тази същност се корени още в самата професионална биография на Макрон, която започва едва ли не „невинно“ с принадлежността му към голямото „семейство“ на банка Ротшилд. Тук някой може да каже, че всеки има право на развитие и просперитет, но проблемът в случая е, че няма случайни хора, които постигат своето развитие и просперитет именно в средите на световния банков капитал.
И така, вижте какво впечатляващо развитие (дай Боже всекиму):
Средното си образование младият Еманюел завършва в елитната парижка гимназия „Анри IV“ (Lycee Henri IV).
Веднага след това учи и завършва с отличие специалността „философия“ във Sciences PO - Висшето училище по политически науки в Париж. (Institute d’etudes politiques de Paris), като защитава дипломна работа, свързана с Макиавели. В същото висше училище той подготвя и защитава блестящо докторска дисертация за Хегел.
Еманюел Макрон поставя „черешката на тортата“ в своето образователно развитие, след като през 2004 год. завършва ЕNA (Ecole National D’administration) – известното в целия свят френско висше училище „за началници“.
Удивителната образователна одисея на Макрон му дава шанс и за блестяща и стремителна професионална и политическа кариера, чиито основни жалони са:
- От 2008 год. до 2012 год. той е банкер, не къде да е, а във френската търговска банка „Ротшилд“(Rothschild & CieBanque), където за четири години успява да се изкачи по йерархическата стълба от анализатор до партньор;
- През 2006 г. Макрон става член на социалистическата партия;
- По препоръка на Жак Атали, през 2012 г. Еманюел Макрон встъпва в длъжност „зам. главен секретар“ в политическия кабинет на президента на Франция – г-н Франсоа Оланд;
- От 2014 г. до 2016 г. е министър на икономиката, индустрията и цифровизацията на Френската република в правителството на Манюел Валс;
- През 2016 г. основава своето политическо движение „Напред“ и четири месеца по-късно напуска министерския пост.
Въпреки че не е маловажна темата, свързана със съпругата на г-н Макрон –Бриджит (с разлика във възрастта – 25 години в нейна „полза“), ние няма да разглеждаме тази тема, защото тя се превърна в евтина дъвка, която в много от случаите на „задълбочено“ анализиране измества истинските акценти от биографията на Макрон. По същата причина ще се въздържим и от баналните брътвежи на уж известния психиатър, италианския проф. Адриано Сегатори, който „ни в клин, ни в ръкав“ твърди, че Еманюел Макрон бил опасен психопат!?


Може много да се говори за персоната Макрон, но по-важното е, че именно тази персона беше „предложена“ на французите като алтернатива на старите политически и системни играчи. И това се случи поради една много проста причина, а именно, че тези системни играчи от отбора на неолибералния политически модел са изхабени и на практика са загубили доверието на хората, което бе потвърдено и от плачевните им изборни резултати както на президентските, така и на парламентарните (републиканци – малко повече от 20%, социалисти – около 8-10%) избори във Франция. В тази връзка, както е известно, въпреки многопартийната система от доста време насам та до сега, Франция се управляваше последователно от две партии – Социалистическата партия и партията с голистки традиции, наричаща себе си Републиканска. И двете партии имаха и продължават да имат като своя идейна платформа наложената от Европейския съюз неолиберална икономическа политика. На основата на тази политика започна деиндустрализацията на Франция, упадъкът на нейното земеделие и на увеличаването на задлъжнялостта на държавата към международните частни финансови кредитори. И за да подтисне нарастващата критика на френското общество към Европейския съюз и неговата политика, Макрон се възползва от силните негативни реакции срещу старите, традиционни партии и на практика ги …унищожи. От друга страна, политическият проект „Макрон“, който очевидно е добре финансиран, за да постигне необходимата степен на популярност за невъзможно иначе краткото време от една година, фактически не предлага нищо ново на французите. Просто се препотвърди предлаганото от неолиберализма, като доктринална постановка, защитаваща интересите именно на световния банков капитал и свързаните с него транснационални компании. Макрон и неговите последователи въобще не зачекнаха темата, че под знака на неолиберализма хората имат един единствен избор – да (ос)станат маркетингови биологични единици, имащи правото на потребление и всеотдаен труд в полза на корпоративните печалби. Както и това - националните територии да се превърнат в пазарни ниши и ресурсни донори. За доказателство на последното може като пример да се посочи отношението на „демократичния“ Запад към Русия по времето на Елцин, което беше изключително позитивно и сега по времето на Путин, което е изключително негативно. И в този смисъл в основата на предизборната кампания на Макрон нямаше как да не е поставена идеологемата за „единствено правилния и демократичен ЕС“. Затова той яростно пледираше тезата, че няма друга „демократична“ алтернатива освен ЕС и че всичко останало извън ЕС или против ЕС, просто не е европейско, разбирано като антидемократично. В крайна сметка, Макрон просто предложи повече от същото, което днес е политическа реалност в почти цяла Европа. А то днес се олицетворява от идеята за Европа на две скорости и от възможността да се създаде както Парламент на Еврозоната, така и за тези страни, които членуват в нея да се приеме отделен бюджет?!

 

Интересен е и един друг момент в политическите постановки на проекта „Макрон“, а именно, че този проект не е нито ляв, нито десен от идеологическа гледна точка. Като оставим настрана това, че днес наистина не може да се установи автентичното ляво и дясно, а и фактически тезата за отказ от принадлежност към единия или другия политически спектър, очевидно има своята цел по посока на маргинализиране на политическото. Впрочем, в български условия, с голямо приближение може да се твърди, че идентичен е проектът „Да, България“ на Христо Иванов, но засега с нулеви шансове за самостоятелен политически успех. Така или иначе, зад този отказ от лявото и дясното, с известни уговорки, проектът „Макрон“ всъщност крие особения политически прагматизъм, от който неолибералният политически модел, точно в този момент, има жизненоважна необходимост (тук просто трябва да направим една отметка – неотдавнашното посещение на президента на Русия г-н Путин в Париж!).. И не за друго, а защото моделът се провали именно по отношение защитата на културата, интересите и ценностите на обикновенните хора, които обаче не са изтрили от съзнанието си своята национална идентичност и принадлежност. И на фона на всичко това, прекалено ярко глобализираният Макрон буквално се „издъни“ като пренесе глобализма от икономиката в културата и заяви, че „няма такова нещо като френска култура“. И в тази връзка не е изненада, че анализите на изборите за президент и на парламентарните избори във Франция недвусмислено показаха, че за Макрон са гласували най вече възрастните хора (над 65 години – основно в Париж), натурализираните французи, смесените двойки, приелите мултикултурализма като „спасение за душата“ и въобще всички, за които националната идентичност е просто кухо понятие.


Разбира се, не може да се отмине и това, че проектът „Макрон“ не предполага решаване на такива въпроси като мигрантския проблем. Самият Еманюел Макрон декларира, че по отношение на т.н. емигранти и бежанци ще поддържа политика на „отворени врати“ и като извинение прозвуча твърдението му, че ще опрости процедурите за миграция, но само за талантливите чужденци, които емигрират във Франция. В неговите идеи за реални политики не се отделя достатъчно внимание на проблемите на тероризма, защитата на националната икономика и преодоляването на драстичните социални неравенства. В този смисъл, късният неолиберализъм намери своя нов лидер, от когото се очаква да продължи политиката на подчиненост спрямо глобалните корпоративни интереси. Естествено, всичко това се потапя в мъглата на политическото говорене за някакви си евроценности, мултикултурализъм и „демокрация“, разбирана единствено като неотменимо право на онзи, който владее парите и се стреми към власт над ресурсите в световен мащаб. Затова и сегашните лидери на ЕС побързаха с поздравленията си към Макрон под рефрена „Пътят на ЕС е единствено правилният, верен и демократичен път“. Така че засега Фрекзит се отлага, а с това и фактическият разпад на ЕС. Но и без Фрекзит, процесът, предполагащ възраждането на функционалността на националната държава е в ход. Примерите за това вече не са един и два, макар като форма, а още повече като политики те да не са идентични. Опити за възраждането на националните държави може да се установи при САЩ на Тръмп, Русия на Путин, Унгария на Орбан, Турция на Ердоган, Полша на Беата Шидло (Ярослав Качински), Чехия на Милош Земан и Великобритания на Мей (или по-вероятно на нейния наследник). 


Именно в този контекст трябва да се гледа и на Марин Льо Пен - като своеобразна текуща (и неосъществена) алтернатива на проекта „Макрон“. Както казва американската писателка Даяна Джонстън (тя живее и твори в Париж) „политиката в голяма степен е фантазия“ какво би станало, ако си представим, че г-жа Льо Пен печели и президентските, и парламентарните избори във Франция? На първо място посочва Джонстън най-важния резултат би бил този да освободи Франция от „парализиращата мания за защита от несъществуващата фашистка заплаха“. Следващият по важност резултат щеше да бъде закриването на самия Национален фронт. Този процес като че ли вече започна. Не може да не се отбележи, че изказванията и действията на Марин Льо Пен преди парламентарните избори за смяна на името на политическата й организация, преструктуриране на движението и изработването на нови политически постановки говори само за едно – осъзнаването, че възстановяването на функционалността на националната държава минава през намиране на нова доктринална основа. И ако се вземат предвид държавите, в които това вече е в ход, то може да се очаква, че на дневен ред идва доктриналната постановка на патриотичния прагматизъм.
Ако се базираме на програмата на г-жа Марин Льо Пен, в нея тя самата предложи на французите това, което Макрон отхвърли. А какво всъщност предложи Льо Пен? Франция да има защита от рисковете от сблъсъка на култури, от пробитата система за националната сигурност, от диктата на световния банков капитал и присъдружните му транснационални компании, от инфантилното администриране от страна на ЕС, което по дефиниция е деструктивно спрямо които и да са национални интереси и от деградиращата човека мултикултурологична ерозия. Проблемът на Льо Пен обаче идва от факта, че тя, съответно и политическата й организация „Национален фронт“, не успяха да разчупят черупката на доктриналния национализъм от края на 19 в. и началото на 20 в. Затова и французите не дадоха в такава степен доверие, което да я качи на президентския стол и резултатите и от парламентарния вот никак не са окуражаващи (направо плачевни)… Въпреки че повечето и от тези французи, които не са гласували за нея, очевидно започват да разбират, че времето на неолибералите безвъзвратно изтича. Най-вече го виждат по съдържанието на джобовете си и затова честването на „1 май“ тази година във Франция, а и не само там, съвсем не мина празнично. Най-вероятно това е и една от причините тези президентски и най вече парламентарни избори да бележат толкова ниска избирателна активност. Колко време ще е необходимо за възраждането на една нова функционалност на националните държави, съобразена с очертаващия се нов световен ред, едва ли някой може да каже. Но със сигурност може да се каже, че проектът „Макрон“ и подобните му, особено в Европа, са само временно отлагане на естествения ход на общественото развитие. В тази връзка е важно да си припомним какво заяви най-младият (39-годишен), двадесет и пети президент на Френската република. Той буквално каза, че иска да остане малко време в политиката, преди отново да се върне в бизнеса. И сега, след спечелването на абсолютно парламентарно мнозинство, той ще има свободата легитимно да управлява 5 години своята страна.
Каква ще бъде Франция след 5 години ...?
Или просперираща национална държава, или стабилен регион в една федерализирана Европейска общност! По вероятно е с Франция на Еманюел Макрон да се случи второто, но пък 5 години са доста дълъг период. Нали!!
 


От категорията

Антоан Николов: Борисов трябва да удари по масата и да накара институциите в държавата да работят

Антоан Николов: Борисов трябва да удари по масата-1503068646.jpg

Иван Костов започна по съветски модел битката с "врага с партиен ...

21 авг. 2017 | 09:39

Иван Николов: В Гърция и Сърбия възприемат като смъртна заплаха сближаването на Македония с България

Бойко Борисов и Зоран Заев.-1496310673.jpg

Атина зорко бди младата македонска държава да е тясно обвързана със Сърбия ...

20 авг. 2017 | 15:53

Проф. Владимир Чуков: Катар спечели първия етап от сблъсъка със съседите си в Персийския залив

Проф. Владимир Чуков-1483339894.jpg

Медийната империя "Ал Джазира" е най-значимият инструмент за ...

22 авг. 2017 | 14:03

Джордж Фридман: Третата световна война започва през 2050 г.

-1454251001.jpg

Ислямът не е опасен за Запада твърди анализаторът и предвижда конфликт между ...

22 авг. 2017 | 10:35

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


Красимир Витанов


19 юни 2017 | 21:12



Семейство Ротшилд, което категорично оказва въздействие на световното развитие определено не е привърженик на ЕС и стремително се бори да го разруши вкл. и чрез едно от малките си подчинени джуджета на име Сорос!!! Със сигурност за изненада на всички Макрон ще се стреми към обособяването на ЕС като сбор от силни национални държави с обща отбранителна и търговска доктрина!!!


За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.