Ген. Милушев, последният шеф на УБО, на 80 години: И в най-трудните моменти съм бил оптимист

Основателят и собственик на верига „ЗОРА“ пред Валерия Велева

Ген. Милушев, последният шеф на УБО, на 80 години: И в най-трудните моменти съм бил оптимист

23195 | 19 юни 2017 | 18:24

Аз съм качвал заедно със сина си хладилници по криволичеща стълба в блок. Да, страдам, изживявам го болезнено, защото съм генерал, началник на УБО, хората ме познават, малко или много съм публична личност, но не съм се предавал...

Ген. Милушев, последният шеф на УБО, на 80 години: И в най-трудните моменти съм бил оптимист-1497886597.jpgОснователят и собственик на верига „ЗОРА“ ген. Георги Милушев-1497886921.jpgГен. Георги Милушев на 80 години пред Валерия Велева-1497886889.jpg

На 20 юни основателят и собственик на търговската верига „ЗОРА“ ген. Георги Милушев навършва 80 години. Кой би си и помислял преди четвърт век, че последният шеф на УБО ще стане толкова известен бизнесмен, при това без да е захлебил от прословутите „червени куфарчета“. Животът му е достоен за филм...

 
На него историята му отреди да бъде спътник в последните мигове на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, да бъде свидетел на трудните му отношения с Михаил Горбачов, да поема част от мъката му по загубата на Людмила, да укротява ядовете му по сина. Връщаме назад лентата на съби­тията...
Тодор Живков го назначава за началник на най­-страховитата тайна структура на държавата на 6 октомври 1986­-а след само­убийството на митичния ѝ шеф ген. Илия Кашев. Три години по-­късно Петър Младенов го сваля от този пост на 14 ноември 1989­-а, четири дни след пленума, на който Живков подава оставка.

И за да го елиминира от събитията, да пресече влиянието му сред кадрите на партията, му предлага да бъде изпратен като посланик в Лисабон. Генералът отказва − не разбира от дипломация. Тогава идва второ нареждане - да замине като зам. -търговски представител във Виетнам. Милушев отново отказва, не разбира от търговия... Но този път заповедта е придружена от паспорт и два самолетни билета − за него и за съпругата му. И през март 1990-­а Милушев поема за Сайгон...

А после? Случките са белязани с драматизма на времето.

Разказът му често е накъсан, емоционален, макар че службата го е възпитала да крие емоциите си.


Роден е на 20 юни 1937 г. в граничното село Капитан Андреево, родителите му са обикновени хора, които се занимават със земеделие. След завършване на свиленградската гимназия иска да кандидатства в университета, но няма кой да го издържа, и 19-годишен става учител в родното си село. Точно тогава от градския комитет на БКП му нареждат да замине да учи във Военното училище „Васил Левски“. Той отказва, но никой не се съобразява с желанията му.

Завършва военното училище с отличие и така влиза в системата на МВР. Връща се в родния край като зам.- началник на гранична застава.

През 1982–1985 г. е началник на окръжното управление на МВР в Хасково, където на 45 години е произведен генерал.

През май 1985-а го изтеглят в София, за да го назначат за зам. -началник на Второ главно управление на ДС.

Пет месеца по-късно, на 5 октомври 1985-а, го уведомяват, че с решение на Политбюро поема УБО. „Аз нищо не разбирам от УБО, как ще го ръководя“, е първата му реакция, която никой не иска да чуе.

На следващия ден го представят на личния състав, а преди това го приема Тодор Живков... След час ген. Милушев поема ръководството на страховитото за онова време УБО – държава в държавата...

Оттогава са минали 32 години.


Преди ден ген. Милушев ме посреща в малкия си офис в „ЗОРА“. И сам започва разговора: Честно казано, не мога да повярвам, кога станаха 80 години! Децата ми казаха: "Да празнуваме, това е юбилей!" Това са 80 години, много са!

- Тежат ли ви, генерале?
- До известна степен, да. Няма как. Помня войната, баща ми беше на фронта, майка ми беше самичка. Човек израства, завършва образование и ето, вече 26-27 години сме във времето на прехода, който все още продължава. Човек сигурно губи сили и енергия, това се забелязва от околните, но, за да се чувствам добре сега, това означава, че имам ген. На 80 все още си жизнен - навреме идваш на работното място, след всички си тръгваш, работният ти ден не е 8 часа, а 10-12, включително и в събота.

 

- Бяхте ми казал, ген. Милушев, че 25 години не сте ползвал отпуск?
- Да, изобщо не съм излизал в отпуск, не съм ползвал нито ден.

- Не карате ски на Алпите, не ходите лятото на Малдивите?
- Не.

- Как поддържате тонуса си? Хапчета, витамини?
- Вземам някой и друг витамин. Голям стимул, човек да се поддържа жизнен, е средата. Ако бях излязъл в пенсия и бях казал: „Пенсионер съм, дай сега да почивам“ и... човек се затваря. А аз през всички тези години съм активен в работата. Важно е, че децата са около мен - и синът ми, и дъщеря ми. Имам 5 внука, учиха зад граница и се върнаха. Обграден съм от голяма любов, грижи и внимание. С тях работиш, беседваш, обсъждаш. Имам и шест правнука – три момичета и три момчета - тези дечица, като ги погледнеш, дават такава енергия, че няма как да не се заредиш положително! Ние сме едно голямо семейство - в момента сме 18 човека. Очакваме и още един внук на дъщеря ми - Георги Стойков до края на годината да сключи брак и да увеличи рода ни. Ние сме за здравото, силно и моноголюдно българско семейство. Това е сериозна опора, която ме държи и крепи. Средата, в която работя с колегите, е също стимулираща - човек се мобилизира и организира динамично дневния си ритъм.

- Ако днес се срещнете с Тодор Живков, какво бихте си казали?
- Нелек въпрос. Когато бях при него като шеф на УБО, бях на 50 години, той беше на 80. Гледах на него като на един възрастен човек. Днес бих му казал, че не е страшно човек да бъде на 80 години. Защото той виждаше, че възрастта вече е предел за него да бъде начело на партията, на държавата, а времето изискваше нови хора, изискваше промени.

- Понеже аз познавам вашия живот, да тръгнем да го раздиплим, толкова драматични мигове имате. Днес от дистанцията на времето съжалявате ли, ген. Милушев, че станахте началник на УБО?
− Да, съжалявам. Съжалявам, защото отидох в една сфера, която ми беше съвсем чужда. УБО беше известно като „държава в държавата“. Имаше огромни подразделения, около 6500 души служители, страшно много функции и задачи. Всичко това беше много далеч от мен. Аз изкарах три години и половина като шеф на УБО също без отпуска. Беше много тежко. Винаги си нащрек, на повикване, никъде не може да се отклониш. Трябва да си готов, ако е необходимо, и с тялото си да защитиш човека, когато охраняваш. Това е свръхнапрежение!

 Кога между вас и Живков се получи близостта между охраняван и охранител?
− Още от самото начало тази близост се почувства. Защото след смъртта на ген. Кашев Живков беше акумулирал изключително отрицание към него. Кашев му беше служил вярно 18 години и самоубийството му беше сериозен удар върху Живков. Недоумяваше как може началникът на УБО така да приключи живота си. Спомням си, когато Живков ме извика и в присъствието на съветския посланик Греков ме изпрати да замина за Москва да се запозная с опита на тяхното Девето управление, на излизане от кабинета му Греков ми каза: „Другарят Живков е страшно разочарован от Кашев, много тежък удар понесе.“


− Ген. Милушев, в УБО има драматична поредица от смърт: преди вас ген. Кашев се самоубива, преди него ген. Гръбчев умира от инфаркт почти в краката на Живков, преди него бодигардът на Георги Димитров се удавя в морето. Вие как оживяхте?
− Сигурно имах късмет. Не че съм бил застрашен, но ако промяната не беше дошла и още бяхме продължили по този начин да живеем, човек не знае какво би могло да се случи. Ще ви разкажа един случай от август 1989 г. Настанени сме в „Евксиноград“. Не бях добре и ме бяха сложили на системи. Но имаше мероприятие и аз ги свалих. При Живков вече беше настъпил огромен срив. Извика ме една сутрин на терасата на кабинета си във вилата. Аз, разбира се, съм настанен в същата вила. Неприятното е, че когато през август Живков е в „Евксиноград“, началникът на УБО е и началник на кабинета, и секретарка − всичко минава през него. Влизам и го виждам, че е сърдит, няма настроение. И от вратата ме пита: „Защо не си настанил проф. Чирков?“ А преди заминаването изрично ме предупреди, че ще ни придружава проф. Чирков с медицинска сестра, въпреки че той си имаше и личен лекар −

д-р Герасимов, или с нас понякога идваше проф. Младен Григоров, сърдечен лекар. Но при това пътуване настоя за проф. Чирков. Настанихме го, но вечерта той решил да отиде на хотел, а не да преспи в „Евксиноград“. Как е стигнала до Живков информацията, че Чирков не е в двореца, не знам, но ме извика сърдит. А когато е ядосан, тирадата е доста яка. Направо стреля: „Защо не си го настанил тук, защо си го оставил, аз какво ти наредих“, не спира Живков. Какво мога да кажа, освен да слушам. И по едно време, като приключи, казах: „Другарю Живков, от това, което чух, мисля, че най-добре е да си подам оставката, защото виждам, че вие сте снели доверието си от мен. Как мога да бъда началник на УБО при тези ваши думи?“ Живков се стъписа. Даде заден ход: „Не, не, не! Ти си честен човек, не бива така". Върнахме се от „Евксиноград“, а аз вече носех със себе си и една тайна, която случайно научих и която много ме тормозеше.


− А каква е тази тайна?
− Датата е 28 август 1989 г. Трябваше да излетим от Варна. Времето беше лошо и се налагаше да изчакаме в „Евксиноград“ около час. След това пристигнахме на летището. Един час преди това обаче ми се обажда генерал Добри Джуров (министър на отбраната − б.а.) и казва:„Моля ти се, дай ми една кола, че ми трябва.“„Добре“ − отговарям. В„Евксиноград“ винаги имахме един„Мерцедес“ на разположение. Оказа се обаче, че точно в този ден Милко Балев взел колата и аз обещах на Джуров да му пратя моето БМВ. Отивайки на летището, виждам, че един самолет Ту-134 е ситуиран на 40-50 метра от самолет No1, Ту-154, който е на Първия и на който трябва да се качим след минути.


 На Живков?
− Да. И Джуров се провиква към мен: „Попитайте другаря Живков дали можем да пътуваме с вас.“ А те са трима: Джуров, съпругата му Елена Джурова и Велко Палин (завеждащ военния отдел на ЦК на БКП − б.а.). Питам Живков, той се съгласява. И те се качват по стълба No1, ние с Велко Палин − по втората. Те сядат в първия салон, ние − във втория. Излитайки, Велко ми казва, че щели да пътуват за Плевен, но се наложило да променят плана си, защото ген. Семерджиев се обадил на министър Джуров и му съобщил, че в София някакъв гражданин, представил се за активен борец, споделил с него, че членове на Политбюро и генерали готвят преврат срещу Живков. „Това е достатъчно сериозен сигнал и затова бързаме за София“, ми обясни Палин. Попитах го знае ли какъв е този човек. „Не“, беше отговорът му. Пристигнахме в София. Вали проливен дъжд, кола No1 е до самата стълбичка, Тодор Живков обаче тръгва с втората кола. В това време Добри Джуров ме дръпна настрани: „Другарю генерал, Велко Палин се е изпуснал пред вас, не е трябвало да ви казва, моля ви, недейте да споделяте това, което сте чули, с другаря Живков. Той е много ангажиран, не бива да го травмираме, да го тормозим. Ние ще направим всичко възможно да изчистим нещата и ще му докладваме.“„Но другаю Джуров, това е много сериозен сигнал, как да си замълча“, възпротивих се аз.


− Значи те крият от Живков информация за готвен държавен преврат? За преврат срещу него самия?
− Да! Казах на Джуров: „Аз с главата си отговарям за живота на този човек, от- говорността е моя, не мога да не го информирам.“ „Не, не, не! Моля ви! Ние ще проведем активни мероприятия и ще докладваме, когато всичко стане ясно, и ще те уведомим.“ Аз си замълчах. Много по-късно Петър Младенов ми благодари, че съм запазил в тайна издънката на Велко Палин и не съм споделил с Живков информацията за готвения държавен преврат: „Слава Богу, че тогава сте си мълчали, генерале. Били сме на косъм от провала! Ако беше разбрал Тодор Живков, главите ни щяха да отидат!“


 Това не ви ли накара да бъдете по-внимателен и да следите неотлъчно ставащото около Живков?
− Това беше първият случай, който показа връзка на заговорниците срещу Живков със ставащото през последните една-две години в Москва и отношението на Кремъл към Първия у нас. И вторият момент, който също беше показателен за изолацията на Живков, бе последното заседание на Политическия консултативен комитет (ПКК) на Варшавския договор в Букурещ. Тодор Живков беше начело на голяма делегация. Той, началникът на кабинета Никола Стефанов, аз и личната охрана бяхме настанени в самостоятелна вила. А членовете на делегацията, в която влизаха Георги Атанасов, Добри Джуров, Петър Младенов и Димитър Станишев, бяха настанени в хотел в непосредствена близост до Държавния съвет, където се провеждаше заседанието. При тези мероприятия има строго определен ред. Последна винаги пристига съветската делегация и винаги първа пак тя заминава. След съвещанието Михаил Горбачов проведе специална среща с ръководителите на делегациите. От българска страна обаче не бяха поканени нито Живков, нито Георги Атанасов. Горбачов се срещна само с Петър Младенов и Добри Джуров. Аз го научавам това от румънския си колега, който ми го разказва на френски език, предполагам неволно, но все пак беше учуден. Очаквах, че след това на обяда във вилата, където бяхме настанени, Младенов и Джуров ще разкажат за срещата си с Горбачов. Но те си замълчаха. Явно е, че срещата е била пазена в тайна от Живков.


 Тогава не ви ли светна, че това вероятно са „превратаджиите“, които сте спасили със самолета от Варна?
− Да. Тези два момента бяха много показателни. В същото време за мен бе изключително трудно да намеря правилното решение. Чувствах се некомфортно, бях изключително психически натоварен. От една страна, нямах възможност с никого да споделя това, което знаех. От друга, където и да се намирах, двете лампички вече ми светеха. Блъсках се в мислите си: „На теб ти е поверена охраната, в твоите ръце е сигурността на този човек, той е първи партиен и държавен ръководител. И в същото време си получил информация относно неговата сигурност, не става дума за заплаха за живота му, знаеш, че нещо се готви, и я затаяваш, и си мълчиш!“ Беше крайно притеснително. Но изплуваше и друга мисъл: „Ако поне малко от тази информация се даде на Тодор Живков в състоянието, в което е − той беше вече много мнителен, можеше да стане нещо крайно неприятно.“ Човек трудно би могъл да предвиди...


− Наистина ли на никого не казахте? Би било своеволие и проява на непрофесионализъм!
− Като се върнахме в София, се обадих на Димитър Стоянов, с когото съм работил (по това време член на Политбюро и доскорошен вътрешен министър − б.а.), отидох при него и му казах: „Другарю Стоянов, така и така... “Споделих му за изострянето на отношенията между мен и Живков, докато бяхме във Варна. И му казах, че най-добре е да си подам оставката. Димитър Стоянов подскочи: „Сакън, и дума да не става! Изобщо да не си продумал! Запази си го за себе си и си отивай, все едно нищо не се е случило.“ И аз продължавах да работя. Трудно бих могъл да кажа докъде човек може да изтърпи, да изтрае. Още повече че в тази служба не можеш да мръднеш ни надясно, ни наляво.


− Живков усещаше ли, че идва краят на властта му?
− Усещаше, разбира се. От една страна, годините вече му тежаха, от друга, виждаше, че съветското ръководство е силно негативно настроено към него. През последните години след идването на Горбачов Живков фактически беше изолиран от Москва. В същото време по линия на Луканов и Младенов към Москва отиваше много информация от България, което се криеше от Живков. Това го отвращаваше. Знаеше, че е обграден с предатели. Но за много от тях не научи истината. Например до последно той не разбра, че Нико Яхиел (съветник на Живков), който 20 години е до него, е агент на чуждо разузнаване, че в обкръжението му има двойни агенти. Второто му голямо притеснение бе, че нещата в страната не вървяха.


-  Вас ви уволнява Петър Младенов, след като наследява Живков. Защо? С какъв мотив?
− Нищо не ми каза. Което го приемам за недостойно, обидно дори. На 14 декември 1989-а, три дни след като наследи Тодор Живков, Петър Младенов ме извика в 10 ч. в кабинета си в партийния дом. Беше ми казал преди това, че иска да се преобразува директната му телефонна връзка с членовете на Политбюро и със секретарите на ЦК. Живков нямаше такава пряка връзка. В УБО имахме отдел „Правителствена връзка“ и аз бях наредил на началника да изпълнят молбата на другаря Младенов. С Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, се уговорихме в 10 без нещо да бъдем в ЦК, за да видим докъде сме свършили работата. Младенов влезе и още от вратата:„О, генерале, здравей, здравей, как е?“, ведър, усмихнат. Връзките бяха оправени, всичко бе наред и на раздяла влязохме в стаичката зад кабинета, в който довчера бе седял Живков, и какво да видя − нямаше и помен от предишната обстановка. За 12 часа Младенов бе променил всичко, беше си донесъл дори велоергометър...


− Доста бързо е действал, да няма и следа от Живков?  
- Да. Тръгнах и на излизане от партийния дом ми звънна секретарят на УБО Чавдар Томов: „Другарю генерал, търси ви министър Георги Танев. (Георги Танев − бивш първи секретар на Комсомола, министър на вътрешните работи (1988–1989) в правителството на последния комунистически министър-председател Георги Атанасов. Заради побоя над демонстрантите пред „Кристал“ в края на 1989-а е от- странен от поста, а през 1990 година е изключен от БКП“ − б.а.) Поех към МВР и по пътя се чудя защо Танев ме търси. Влизам в кабинета му, а малко след мен влиза Сава Джендов (ген. Сава Джендов, зам.-началник на Шесто управление, назначен за начал- ник на УБО след ген. Милушев − б. а.) и Георги Танев направо ми казва: „Вие сте освободен от длъжността началник на УБО.“ Питам: „Добре, откога, причина? Когато ме назначаваха, имаше решение на Политбюро, сега има ли?“ „Не − казва Танев, − това е разпореждането.“ Разбрах, че ме наследява Сава Джендов.


− Излиза, че смяната на върха в УБО през ‘89-а става в кабинета на МВР шефа за няколко минути. Нищо ли не ви каза министър Танев?
− Георги Танев ми нареди: „Сега си отиваш вкъщи и няма да ходиш никъде!“ „Аз да не съм арестуван“, учудих се. „Вдругиден ще има пленум, не е желателно да идваш и на пленума.“„Чакай, чакай − ядосах се, − както ти си член на ЦК, така и аз съм член на ЦК. Ако има някаква забранителна мярка, искам да знам.“ Той замълча. В същия ден сутринта бях завел съпругата си в санаториума в Банкя и му заявих, че ще отида при нея, за да не си стоя вкъщи. Така стана. Отидох в Банкя. (Пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г., с който започва чистката по върховете на БКП. Партията изхвър- ля от ръководството си Гриша Филипов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Владимир Живков и предлага Петър Младенов да бъде избран за председател на Държавния съвет. Това става на 17 януари 1990 г., когато Тодор Живков е свален и от този пост. На този пленум за първи път прозвучават публични обвинения срещу доскорошния първи човек в държавата. Изненадващо Славчо Трънски скача остро срещу Живков и го обвинява заедно с неговото най-близко обкръжение в тежки грехове: семействе- ност, безстопанственост, безнравственост, толерантност, безочие. Пътят към затвора на Живков е открит − б.а.) Пленумът беше насрочен за 16-и, а на 15-и ми се обади секретарят и ми казва: „Вика ви другарят Атанасов.“ Отивам при Георги Атанасов в 11 ч. (по това време министър-председател − б.а.), при него е Андрей Луканов (в този момент министър на външноикономическите връзки − б.а.). Като влязох, Андрей Луканов реши да стане и да излезе. Атанасов му каза: „Не, остани, остани.“ И се обърна към мен: „Има решение да заминеш посланик в Лисабон.“„Другарю Атанасов, това ли е доброто решение? − питам аз. − Първо, не съм дипломат, второ, едва ли ще бъде добре прието един началник на УБО, който довчера е бил на поста си, да представя страната ни в една западна държава!“ „Не, не − упорства Атанасов, − другарят Младенов поръча вие да заминете, Бойко Димитров (министър на външните работи − б.а.) вече подписа.“ Реагирах, защото категорично смятах, че това не е доброто решение нито за мен, нито за България. Все пак страната поема по нов път на разви- тие и не е добре кадри като мен да бъдат на първа линия.


 Те не са ли го съзнавали това?
− Не знам. Но след известно време в ЦДНА (Военния клуб − б.а) се състоя съвещание на висшия команден състав на МНО и МВР. Извика ме ген. Атанас Семерджиев, вече министър на вътрешните работи, и ми казва:„Разговаряхме с другаря Младенов и с другаря Атанасов, ти си имал съображения против заминаването ти в Лисабон, затова ти предлагаме да поемеш едно от управленията в МВР − Централно информационно организационно управление.“ Отговорих, че повече в МВР нямам желание да се връщам заради начина, по който бях освободен. Подчертах, че каквото можах, дадох от себе си на професията. Но мина се-не мина време, един ден пак ми се обажда секретарят от УБО и казва: „Другарю генерал, вика ви генерал Любен Гоцев (по това време първи зам.-министър).“ С Любчо се знаем отдавна. Отивам... и отвътре излиза ген. Коцалиев. (Ген. Костадин Коцалиев, до 15 януари 1990 г. шеф на Главно следствено управление − б.а.) Питам го какво става.„В пенсия след 6 месеца!“, казва Коцалиев. Влизам и казвам: „Дайте ми един лист да напиша молба до министъра, колкото се може по-рано, да бъда освободен.“ За мен беше обидно, след като преди месец сме разговаряли с министъра, той да ме извика и да ми каже, че ситуацията се променя и трябва да се пенсионирам. Подписах молбата и излязох в пенсия. Така приключих с МВР.


− Не е изненадващо за такива времена!
− Мина се месец-месец и половина и секретарят пак ми се обажда, казва: „Дру- гарю генерал, вика ви другарят Башикаров.“ (Петър Башикаров, посланик в Япония, но вече е поел да ръководи Министерството на външната търговия.) Свързах се с него, а той: „Идвай веднага, в три и половина имаме японска делегация, в 3,20 ч. да си при мен.“ Взех една кола и влизам в кабинета му в мига, когато влиза и делегацията. Сядаме, аз от едната страна, той от другата, и започваме разговор. В един момент Башикаров казва: „Трябва да заминеш зам. търговски представител във Виетнам.“ Изненадах се: „Какъв Виетнам, съпругата ми е оперирана, това са 12 хиляди километра, не мога да пътувам!“ Изчака да си тръгнат японците, натисна копчето на началника на кадрите и му нареди: „Генерал Милушев е при мен, купете му билети за Виетнам и през Париж с първия полет да заминава. И паспорт му дайте.“ Какво да правя? Зами- нах. Беше март 1990 г.


 Видяхте ли се, преди да отпътувате, с Петър Младенов?
− Да, извика ме, преди да замина за Виетнам. В един мразовит мартенски ден, спомням си, студен вятър духаше, към 17 ч. отидох при него. Както обикновено, още от вратата той ми каза: „О-о-о, генерале, здравей, ела тук!“ При него бе Джибров (Д-р Борис Джибров − шеф на Единния държавен протокол − б.а.), някои от момчетата от УБО, с които бяхме работили. Честитих му избора за президент. А той ме пита какво правя. „Предупредиха ме, че заминавам за Виетнам“, отговорих. Младенов подскочи: „Чакай бе, какъв Виетнам?“ Изпаднах в конфузна ситуация. Не може първият човек и на партия, и на държава да не знае, че има решение да замина за Виетнам. Неговото първоначално указание бе да замина за Лисабон, но знаеше реакцията ми. Както и да е, разбрахме се, темата на разговора не беше да се тюхкаме къде заминавам аз, не беше загриженост за моята съдба, а по-скоро желание на Младенов да получи от мен информация за състоянието на УБО, за хората там − дали са подготвени, дали може да им се вярва. Заявих му, че аз с тези хора съм работил, а щом съм работил до последния момент, това означава, че на всички им имам доверие. И се обърнах директно към него:„Друг е въпросът дали вие, другарю Младенов, ще им имате доверие. УБО вече е на ваше подчинение, оттук нататък вие вече ще си носите раницата на гърба.“ Дословно това му казах. „Какво ще пиеш, уиски?“ − попита ме Младенов. „Един чай“, отговорих и си спомних как веднъж, като бях при Живков, той ме попита: „Ще пиеш ли студена ракия?“ „Какво е това − недоумявам аз, − за първи път чувам.“ „Това е питието на Петър, уиски“ − отвръща ми Живков. Изпих си чая при Младенов и на тръгване, преди да се разделим, му казах: „Другарю Младенов, искам да ви кажа нещо, друг е въпросът дали ще го вземете под внимание − с хората, с които сте се обкръжили, няма да прокопсате!“ Началникът на кабинета му скочи: „Защо говориш така?“ „Защото аз тези хора ги познавам и знам, че това, което правят сега, няма да бъде за ваше добро!“ И си излязох. Заминах за Виетнам. През месец юни ме извикаха да се върна.


− Защо?
− Като свидетел по дело No1 срещу Живков. И отново ми се обадиха да отида при Петър Младенов. По това време в София гъмжеше от протести, плакати, митинги, в центъра на столицата горят книги, Градът на истината... Влизам при Младенов, а той не ме чака да седна дори, и почна: „Генерале, генерале, ти беше много прав. Снощи се проведе заседание на Политбюро във връзка с касетата и единствено Добри Джу- ров (министър на отбраната − б.а.) ме подкрепи. Всички бяха „за“ моята оставка и довечера аз излизам по телевизията и официално си подавам оставката.“ (Танковата касета. На митинга на СДС на 14 декември 1989 г. Петър Младенов излиза пред пар- ламента и уплашен от разгневеното множество, изрича фаталната фраза „Танко- вете да дойдат!“. Дълго време публично шикалкави какво точно е казал, твърдейки, че е изрекъл „Станко да дойде“, имайки предвид Станко Тодоров, но експертен анализ на записа потвърждава репликата, заради която шест месеца по-късно Младенов е принуден да подаде оставка като президент. До смъртта си отричаше истината − б.а) Попитах го: „Добре, ти тази фраза каза ли я, или не?“ „Не знам, може и да съм я изпуснал“, отвръща ми Младенов. Ако е изпусната и 6 месеца се прави експертиза на тази касета, толкова ли трудно беше да се излезе и да се каже пред обществото „Да, казах я“? Все пак един държавен глава трябва открито и ясно да заяви това, което е изпуснал сам от своята уста. Защото човек първо трябва да го мисли и след това да го изговори.


− Искате да кажете, че Петър Младенов си е признал пред вас, че е казал онази фраза „Танковете, да дойдат танковете“.
− Не, той казва: „Може да съм я казал.“ Тогава попитах Сава Джендов: „Истина ли е, или не е истина?“ „Истина е − беше отговорът на Сава Джендов, − всички екс- пертизи потвърждават, че е казал тази реплика.“„Е, добре де, Сава − обръщам се към моя заместник, − вие се познавате с Петър от Суворовското училище, той е поставен на тази висока длъжност, говорите си на „ти“ и по всяко време може да се чуете, защо не го посъветва да си каже истината? Пък какво ще е неговото решение, е друга работа, дали ще признае, или не, той ще го реши, но ти трябваше да му дадеш съвет!“


Нещо друго сподели ли ви Младенов?
- Да, благодари ми, че бях запазил в тайна информацията от Варна, че ние сме била на ръба на държавен преврат.


− А как се изправихте след отстраняването ви през 1990-а и след завръщането ви от Сайгон през 1991-ва? В тези години върху хора като вас се стовари огромен обществен негативизъм.
− Да, вярно е, така беше. Първото нещо, което отчитам в своя полза и добре, че го спазвах през цялото време, бе стриктната отчетност. Въпреки че УБО беше държава в държавата, както казваше Живков, аз не слагах никъде подпис, ако няма достатъчно законово основание. И добре, че съм го правил, защото си представям какво щеше да се стовари върху мен. Иначе негативите ги обрахме. Като се върнах от Сайгон, освободиха сина ми от работа. Макар че беше завършил история и беше изпратен в Москва на двугодишен курс с изучаване на японски език, го освободиха − син на генерал Милушев. Зет ми го взеха на работа в МВР от икономическия институт и също го освободиха. Пенсионираха жена ми в деня на навършването на възраст. Вкъщи останахме аз и съпругата ми, майка ми и баща ми, синът ми, снаха ми и трите им деца. Малкият ми внук беше на годинка. Моята пенсия беше 350 лева. Изкарахме месец, два, три. И синът ми започна да кара такси. Имахме една жигула, по цяла нощ въртеше волана, на сутринта очите му бяха кръвясали.


− А вие?
− Аз тръгнах да търся работа по строежи. Изобщо не се притеснявах, че съм генерал. Неволята те кара да търсиш спасение. По едно време срещам колега, бивш шеф на НСС, пенсионер като мен, и го питам къде е. „Охрана съм на дипломатическите блокове в Горна баня.“„Има ли места?“„Има само едно.“„Каква е заплатата?“„280 лева, културни хора, има телевизор, топличко, стоиш цяла вечер, те си минават, рабо- та никаква.“ „Абе, не думай! Как така охрана?“  Тогава се сетих за един колега, с когото работихме заедно във Второ управление, Никола Стефанов. И досега съм му благодарен (той почина преди няколко години) за съвета, който ми даде. Намирам го, питам го за работа, той вика: „Няма да стане!“- „Защо, бе, защо няма да стане?“ -„Спасението ти е да направиш фирма, иначе си загубен!“ - „Чакай, бе, каква фирма? С какво ще я направя тази фирма?“ - „Само фирма“, казва ми Кольо Стефанов. Прибирам се. На следващия ден отивам при адвокат да ми регистрира фирма. Случи се една млада, симпатична адвокатка. „Ооо, другарю генерал, кажете, туй, туй, сега ще го направим!“ Написа решението и ме пита за името на фирмата. Помислих, помислих, гледам, така както сега гледам тавана, и казвам, че трябва да е нещо като на зазоряване. Нали вече има промяна, трябва да търсим новото начало. И така сложихме името„Зора“.


 Коя година е това?
− Септември 1991-ва. Сега навършихме 25 години от създаването на фирмата. Това е първата лястовица на частна фирма в нашия сектор. Със сина ми видяхме обяви и взехме под наем 18 квадрата за магазин. Започнахме да се учим, да четем колко струва един литър хладилник, колко е един литър фризер, една пералня и т.н. Аз съм завършил ико- номика на външната търговия, но този бизнес е нещо съвсем различно. Нямах и средства, имах всичко на всичко 3-4 хиляди лева. Отидох в банка, заложих апартамента. Скришом от съпругата си взех нотариалния акт и ипотекирах дома ни. Ако тя, милата, знаеше... Взехме кредит 25-30 хиляди лева и с тях започнахме дейността си.


 И искате да кажете, че червените куфарчета са ви подминали?
− Червените куфарчета поголовно ни подминаха. Никъде не съм се срещал с тях и никой не ми е предлагал червено куфарче. Много се съмнявам в тези червени куфарчета, много приказки се изприказваха за тях. Може и някъде да ги е имало, но те са били далеч от мен. Всъщност, ако говорим за получаване на повече средства, то това стана след 1990-а по линия на външнотърговските дружества, които наистина имаха финансо- ви възможности и никой не им потърси сметка.


− Страхували ли сте се, че може да потънете като бизнесмен, да рухнете?
− Ами, ако човек не стои здраво на краката си, ако не обмисля и премисля всички неща добре, е изложен на риск. Особено в сегашната икономическа криза. Човек трябва да е постоянно нащрек и да държи будна съвестта си. И в най-трудните моменти аз съм бил оптимист. Аз съм качвал заедно със сина си хладилници по криволичеща стълба в блок. Да, страдам от това, страдам, изживявам го болезнено, защото съм генерал, началник на УБО, хората ме познават, малко или много съм публична личност. И сега мнозина, като ме срещат, казват „Господин генерал“. Аз го гледам като физиономия и го познавам, но за името му не мога да се сетя. Но нуждата те кара да правиш дори това, което ти носи болка. В края на краищата това е труд. Казвал съм си: „Няма нищо срамно, няма нищо унизително, трябва да мина и през това, за да дойдат по-добрите дни.“


−  Наблюдавайки управлението на Бойко Борисов, намирате ли сходство с времето на Живков?
− Без да е наблюдавал как Живков ръководи държавата, днес Борисов копира много от ходовете му. Дори съм изумен от тази прилика. Може много да са си гово- рили, но все пак уменията не се придобиват само от разкази. Много трудности и сега се срещат в България, мъчат се хората, някъде успяват, други не успяват, но пътят е избран, трябва да вървим напред, да преодолеем кризата. Трябва да се научим да има повече доброта и топлота в отношенията между нас. Омразата не е продуктивна. Трябва да бъдем колкото се може по-добри. Ако можем да помогнем − да помогнем, ако трябва да поделим − да поделим. Трябва да вървим към единение − в семейството, в колектива, в нацията. С разединение никой не е успявал. Доброта, доброта, доброта и взаимно уважение, това е спасението ни! Българският народ е народ корав, толкова ветрове е издържал. И сега ще издържи. Вярвам, че България след няколко години ще бъде друга, ще бъде различна. Трябва да се научим да се уважаваме, да си уважаваме държавата, да си обичаме народа, да си обичаме хората. 

 

- Кои грешки на управниците от онова време се повтарят и днес?

- Не са малко грешките. Имаме ли стратегия за развитие на България? Нямаме! 27 години минаха, сменят се едно, второ, трето правителство. България е на 1300 и кусур години - навсякъде, където боднеш, виждаш култура, виждаш, че тук е имало хора, имало е история. Трябва да имаме 2-3 посоки, стратегически за България и те трябва да се развиват от всяко правителство. Ние сега скачаме от проблем на проблем. Има една стихийност, припряност, всеки работи на парче – днес това, утре – друго. Без да се направи национална стратегия, без лидерите на 3-4 основни партии да седнат и да се разберат за бъдещето на страната, няма да просперираме.

- Виждам, че това ви е болката, генерале?
- Нямаме икономика, нямаме производство - няма какво да си затваряме очите. Последните 6-7 години ние се финансираме само от ЕС - ако не бяха тези средства, ние щяхме да бъдем на една гола поляна! Болно ми е за това. Губим децата си, губим образованието, губим здравеопазването..

- Какво искате да кажете на поколението след вас?
-  Да бъдат по-уверени, по-усмихнати, по-вярващи на себе си. Българинът е с много здрави корени, България рано или късно ще стане една прекрасна страна - не само с природа и с прекрасен народ, а и с достижения на глава на населението. Но трябва да бъдем по-дисциплинирани, по- мъдри и целеустремени, да вярваме в собствените си сили. Трябва да мислим за България така, че всеки да даде от себе си най-доброто, за да може наистина тя да бъде една прекрасна страна. Няма да бъда свидетел на това - но, убеден съм, след 10 години коренно ще се промени положението у нас. Но някой сега трябва извика на висок глас: Стига с тази омраза! Няма ли любов и уважение, нищо не може да се постигне! Ние в толкова тежки моменти сме показвали уважение, кураж, обединение, енергия. И сега трябва да ги покажем.


От категорията

Антоан Николов: Борисов трябва да удари по масата и да накара институциите в държавата да работят

Антоан Николов: Борисов трябва да удари по масата-1503068646.jpg

Иван Костов започна по съветски модел битката с "врага с партиен ...

21 авг. 2017 | 09:39

Иван Николов: В Гърция и Сърбия възприемат като смъртна заплаха сближаването на Македония с България

Бойко Борисов и Зоран Заев.-1496310673.jpg

Атина зорко бди младата македонска държава да е тясно обвързана със Сърбия ...

20 авг. 2017 | 15:53

Проф. Владимир Чуков: Катар спечели първия етап от сблъсъка със съседите си в Персийския залив

Проф. Владимир Чуков-1483339894.jpg

Медийната империя "Ал Джазира" е най-значимият инструмент за ...

22 авг. 2017 | 14:03

Джордж Фридман: Третата световна война започва през 2050 г.

-1454251001.jpg

Ислямът не е опасен за Запада твърди анализаторът и предвижда конфликт между ...

22 авг. 2017 | 10:35

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


Иван Иванов


20 юни 2017 | 08:44



Eдин достоен българин! Да сте жив и здрав!


За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.