Атанас и Любомир Далчеви

Между тях зееше някаква хладина. Причината може би трябва да се дири в характерите им или в неизвестни семейни обстоятелства...

Георги Йорданов за Атанас и Любомир Далчеви: Видните солунски братя – поет и скулптор

1368 | 12 юни 2019 | 08:57

На 12 юни се навършват 115 години от рождението на Атанас Далчев, а на 27 декември 2019 г. – 117 години от рождението на проф. Любомир Далчев


Георги Йорданов

 

Няколко месеца преди да си отиде от този свят, превърналият се в легенда Радой Ралин ми се обади по телефона – трябвало да се видим по много важен въпрос. Не се изненадах. С него се познавахме от десетилетия. Като ученици в Сливенската гимназия често се навъртахме около книжарницата на неговия баща, която беше в центъра на града. След смъртта му Радой предостави жилището си на ул. „Раковски“ до Пожарната команда за квартира на мои съученици и приятели, които се опитваха да навлизат в литературата. Той вече бе известен със своята антифашистка дейност и стихове. „Войнишка тетрадка“ се появи след края на Втората световна война, в която Радой Ралин (Димитър Стефанов Стоянов) е доброволец в Първа българска армия.

 

През 60-те години вече популярният Р. Ралин често гостуваше в града. Дори предизвика гнева на дейци в народните съвети; разобличаваше техни постъпки в сатирични издания и филми. Особено зачестиха нашите връзки през 70-те години. Беше изцяло обзет от грижата за своите деца, но енергично се застъпваше и за битовото устройване и лечение на свои приятели – Борис Димовски, Александър Геров, за приобщаването на емигриралия Милчо Левиев…

 

Често ме посещаваше в Градския партиен комитет. Носеше ми молби от млади творци, които покровителстваше. След освобождаването на журналистите Пенка Чернева, Ива Йолова, Елеонора Владимирова… от в. „Народна младеж“ дойде развълнуван, настоявайки да се намери работа „на тия способни момичета“. Във връзка с неговата 60 годишнина направих предложение за награждаването му с най-високото държавно отличие орден „Георги Димитров“. На церемонията в Държавния съвет двамата с Тодор Живков искрено се шегували. Много издателства отпечатаха в големи тиражи произведенията му.

 

Не познавам човек, който може да откаже на застъпничеството на красноречивия и всеотдаен Радой. Ръсеше с щедри похвали творби на млади талантливи автори. Донесе ми току-що отпечатаната стихосбирка „Вечерен тромпет“ на Борис Христов. „Това момче от Перник скоро ще прави чест на цялата ни литература.“ Беше близък с Владимир Василев, Константин Константинов, Атанас Далчев…

 

Допуснах, че Радой бърза да се срещнем, обзет от грижа за някой изпаднал в беда негов пишещ приятел.

 

Седнахме в кафенето на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

 

Демонстративно и на висок глас подчерта, че ще черпи. Каза, че вече е организирал група от писатели и интелектуалци, в която е включен и поетът Георги Константинов, с цел да се направи поход по пътя на „Солунските братя“. Трябвало да водя групата; надява се да намеря автобус.

 

Не можах да разбера по кои пътеки на Солунските братя искаше да се движим. Попитах го чак до Моравия ли ще ходим? Той ме изгледа учудено: „Не бе, става дума за солунските братя Атанас и Любомир Далчеви. Ти бе близък и с двамата. Те имат още един брат – архитект, когото не познаваш. Както знаеш, родени са в Солун, но пътят на родителите им минава през Цариград. На връщане ще минем през селища, където има паметници на Любомир. Непременно ще се отбием и в Пантеона на антифашистите в Пловдив, който е сред шедьоврите му. След няколко дни ще се приберем в София...“ Не му казах, че великолепният ансамбъл на монументалното изкуство на Любомир Далчев е полуразрушен от новите „демократи“. Знаех, че тая вест ще го обезкуражи, ще го разстрои.

 

За съжаление проектът на мечтателя не се осъществи. Наскоро след това приключи жизненият път на винаги забързания и жизнерадостен, постоянно протестиращ Радой Ралин.

 

А сега за двамата „солунски братя“, както Радой ги назова.

 

С Атанас Далчев ме запозна Константин Константинов. Няма да скрия, че благоговеех пред изключителния интелектуалец. Тогава големият поет не беше толкова известен. Беше познат повече като преводач на класическа литература от френски и руски език. Силно впечатление ми правеха неговите „Стихотворения & Фрагменти“. Дребен на ръст, с очила. Дебелите стъкла подсказваха, че е късоглед. Мълчалив, сдържан. Предпочиташе да отговаря на въпроси, вместо да ги задава. Никога не говореше за себе си. Невероятните му познания за българската и европейската литература силно ме впечатляваха. Не споделяше, нито повеждаше разговори по семейни и битови въпроси. Деликатно разбрах, че с многолюдното си семейство се тъпче в тясно жилище на ул. „Солунска“. Предложих да го устроим в нов дом. Той се развълнува. От лицеизраза му разбрах, че е бил готов да понася всякакви несгоди, без да поиска нещо за себе си. Съдействах му и за решаване на някои творчески въпроси.

 

Едва ли друг заслужаваше повече от него да има добри условия, за да осъществи огромния си художествен потенциал. Ето защо трудно разбирах изявите на благодарност, с които той се отнасяше към това закъсняло внимание.

 

Забележителният поет Атанас Далчев, преводачът на „Червено и черно“ на Стендал, на Чехов, Хосе Ортега и Гасет, Балзак и Лафонтен, се отличаваше с изключителна скромност и благовъзпитание. Това проличава и от писмото му, което получих на 16.06.1973 г.:

 

Уважаеми другарю Йорданов,

Позволете ми още веднъж да Ви изкажа моята безкрайна благодарност и благодарността на цялото ми семейство за Вашата отзивчивост и неоценима помощ. Вие правите за мен това, което никой досега не е направил!

След разрушаването и опожаряването на жилището ми по време на бомбардировките и след малкия ремонт повече от двадесет години аз живях със семейството си от 6 членове в голяма теснотия. Няма да посочвам какво отражение е имало това върху работата и самочувствието ми.

И ето, Вие сега ме спасявате. Защото това за мене е действително спасение. Вие ми давате възможност да водя най-сетне един нормален човешки живот и да продължа на спокойствие работата си. Същевременно с трогателното си внимание Вие ми вдъхвате нова вяра, давате ми да почувствам, че моето дело се цени и моят труд не е безполезен.

Благодаря Ви, другарю Йорданов! Дано са останали у мене още сили, за да заслужа Вашето участие в моята съдба.

Желая Ви от сърце здраве, бодрост и все по-големи и по-големи успехи във Вашата висока и отговорна работа!

Ваш Атанас Далчев“

 

Почувствах се неудобно. Убеждавах го, че улесненията, които му се създават, са най-малкото, което може да се стори като признателност за десетилетното му активно участие в културния живот. Той извикваше спомени, свързани с огорчението, което са му причинявали груби чиновници от Министерството на просветата, от Писателския съюз, от общината. Разбирах го. Достойнството бе същностна черта на характера на поета. Нему принадлежат думите, че България е богата на таланти и бедна на характери.

 

Високите морални ценности, които изповядваше, се оказаха много широка рамка, за да се промушват в нея напористи, но маломерни творци, които постигат популярност чрез груби, непремерени набези или незаслужено покровителство. Подаряваше ми всяка своя новоизлязла книга. Милваше я в ръцете си като драгоценност. Изваждаше перодръжката и с четлив почерк изписваше автографа.

 

Ето „Балкон“: „На другаря Георги Йорданов с най-добри чувства и благопожелания...“ Или „Стихотворения & Фрагменти“: „На другаря Георги Йорданов с дълбоко уважение и голяма благодарност! 1974 г., Ат. Далчев“, и т.н.

 

Веднъж го запитах какво е преживял, та е изплакал мъката си от обидата на другари. Той ме погледна през дебелите си стъкла – перчемчето му беше покрило голяма част от челото – и зададе въпрос, който силно ме изненада. Защото, както казах и преди, той никога за нищо не питаше. Макар че може би е имал отговор за всичко, което го интересува. „Какво имате предвид?“ Прорецитирах негов стих:

 

Натрупват се годините

и ни заграждат, и ни зазиждат в свойта самота,

врази ни стават старите другари

и опустява медлено света...“

 

Той промълви: „Откъде знаете и тия мои стихове?“ „Вероятно са изблик на горчиво страдание или изпитание?“ Само отрони: „Вие сте още много млад. Не ви пожелавам да преживеете, което аз съм преживял...“ Тия думи, произнесени с печал, ме пронизаха...

Наскоро след това, на 17 януари 1978 г., си отиде все така тихо, както бе живял. Издателство „Български писател“ издаде книгата му „Страници“. Близките му ме зарадваха с посвещението:

 

На другаря Георги Йорданов с дълбоко уважение и благодарност.

12 януари 1981 г., София

Семейство Атанас Далчеви“

 

Класикът на българската литература Ат. Далчев се изучава в учебниците и се чете с голям интерес и духовно удовлетворение и от млади, и от възрастни у нас и в други страни. А Хердеровата награда на Виенския университет е доказателство, че е автор с международно измерение. Неговият живот е пример за гражданска доблест. Той виждаше щастието на човека в обикновените неща. В труда, в изпълнението на дълга пред отечеството и пред близките. Достатъчно е да си припомним: „Честит е, който вечер носи вкъщи сладка умора и хляб на децата“. Или „Към родината“:

 

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи, и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси който ще във теб сполука бърза

и почести, и власт със страст една и съща!

Страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща…

 

Няколко пъти посещавах гробницата-пантеон на антифашистите в Пловдив – дело на неговия брат проф. Любомир Далчев. Мисля, че ансамбълът е на равнището на най-доброто в областта на монументалното изкуство. Наскоро след това се запознах и със станалия вече много известен автор на композицията. Изненадах се от голямата физическа разлика, която го отличаваше от неговия брат поет. Проф. Любомир Далчев беше висок, тънък, строен, с огромно, както казваше той, македонско чело, с живи очи и енергични жестове.

 

Творческият му авторитет бе на голяма висота. Разговаряше със самочувствие и категоричност, присъщи на безспорни творци с ярки постижения. Негово дело са класическата украса на Съдебната палата и паметници в страната, елементи от мащабната композиция на Паметника на Съветската армия в София и „Альоша“ в Пловдив. Отговори на нашата покана и създаде, подпомаган от свои асистенти, монумента на безстрашния хайдутин, който се възвисява до легендарното войводско кладенче в Сливенския балкан в района на Сините камъни.

 

В началото на 70-те години все по-често се срещахме. Общото гледище и проекти за изграждането на столичния град ни сближиха. Бях удовлетворен, че споделяме усилията за благоустройството и одухотворяването на средата в София. Започнах често да го посещавам в неголямата му къща на Околовръстния път в непосредствена близост до правителствената резиденция „Бояна“, която тогава усилено изграждахме. В подземното пространство и на първия етаж на къщата човек не можеше да се размине от натрупани завършени проекти, модели и материали за бъдещи реализации. Предложих му да осъществи и в София мащабни проекти. „Не виждаш ли, че няма къде да се провра!“

 

„Можем да построим голямо хале в двора.“ Той се съгласи. Пренесе, както се изрази, чукалата си в това ателие, за което очевидно е мечтаел. Там разгърна и осъществи няколко шедьовъра, които и днес красят центъра на София. Направи и мемориален паметник на входа на нацисткия концентрационен лагер Маутхаузен в Австрия.

 

Изграждахме Дом на борците против фашизма и капитализма на улица „Позитано“ 20 в столицата. В тази сграда днес се помещава националното ръководство на БСП. Проф. Л. Далчев се съгласи да направи скулптурна група за антифашистката борба. Не след дълго представи пред държавната комисия макета на своята бъдеща творба. Тя беше продължение на творческата му линия, осъществена по блестящ начин в пловдивския мемориал и австрийския концентрационен лагер.

 

Както се разхождаше в просторното си ателие, отметна едно платно и показа грамадната фигура на Климент Охридски с двете вдигнати ръце и с лицеизраза на едно безсмъртие, което озарява посветените на духовността. За изграждането на паметника пред Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и откриването му, както и за творческото взаимосътрудничество между проф. Л. Далчев и арх. Н. Николов пиша на друго място.

 

Проф. Л. Далчев ни консултираше и при градежа на паметника на Незнайния воин, който се осъществи по проект също на арх. Никола Николов в чест на паметната 1300-годишнина на българската държава.

 

Двамата големи автори не скриваха яда си, че срещу паметника, между чудесната сграда на Светия синод и старото руско посолство стърчат няколко грозни постройки, вероятно струпани след американо-английските бомбардировки. Така се роди идеята тук да се направи галерия на открито от творби на Любомир Далчев. В центъра естествено би трябвало да се постави композицията „Ослепените Самуилови войници“. Предложи и няколко други творби. Избрахме „Свободата“. Така пространството около храма „Св. Александър Невски“ се обогати с класическите монументални пластики, предизвикващи възторга на столичани и гостите на София.

 

Проф. Л. Далчев не обръщаше внимание на ретроградни критици, които не одобряваха новаторското му творчество. Той отмахваше с ръка и повтаряше станалия обичаен негов израз на безразличие към глупостта: „Ха, холан, де...“

 

Сподели ми своя лелеяна идея: да проектира ансамбъл на българското покръстване с паметник на свети княз Борис-Михаил I. Обхождахме заедно софийските височини. Спряхме се на терена северно от Правителствената болница. Чрез Южния парк монументалният комплекс би обединил зеленината от Витоша с пространството около Националния дворец на културата.

 

Проф. Л. Далчев се зае да предложи идеен проект. Днес реализацията му е немислима, тъй като веднага след ноемврийските промени през 1989 г. това забележително място е отредено за посолство и информационен център на „новия голям брат“ – САЩ.

 

Суровият на пръв поглед Любомир Далчев беше сърдечен баща. Неговите и на съпругата му Ана, също скулпторка, грижи за подрастващия им син бяха трогателни. Момчето растеше буйно като всички юноши, неподатливо на строгите учителски и родителски изисквания.

 

Именитият му баща на няколко пъти и с мое съдействие го мести от техникум в техникум.

Може би не съм прав, но все ми се струва, че желанията на любимия син и семейни внушения са в основата на решението на проф. Любомир Далчев да се възползва от изложба, която му уредихме в Австрия, за да потърси убежище на Запад. Тая негова постъпка буквално ни стъписа. Та той беше най-уважаван автор. Бе получил от държавата всички възможни отличия и най-добри морални и материални подтици за творчество. И до днес не разбирам защо антифашистът, радетелят на социалистическата идея, крупният автор обърна гръб на своето минало и на отечеството.

 

Проф. Любомир Далчев мотивира семейното решение да заживее в САЩ с обида от някои от членовете на ръководството на СБХ. Въпреки желанието на негови отрицатели да бъде анатемосан, оценките за творчеството му не бяха подложени на преоценка. За разлика от други емигранти, големият скулптор предпочете мълчаливо да преживее унижението на бежанските лагери, преди да се установи в щата Калифорния. Не зная от какви подбуди се е ръководил, за да направи няколко скулптури, които са в противоречие не само с неговите разбирания, но и с целия му творчески път. Може би това е обяснението за невисокото художествено равнище на произведенията му, създадени през последните години на странстване зад океана. Видях такава негова скулптура в Канада, в близост до Ниагарския водопад.

 

Ще вметна, че между братята Атанас и Любомир Далчеви зееше някаква хладина. Причината може би трябва да се дири в характерите им или в неизвестни семейни обстоятелства. Нито единият, нито другият са ми говорили за отношенията си.

 

Наближаваше 100-годишнината на проф. Любомир Далчев. Създадохме инициативен комитет с участието на неговите студенти и роднини. Най-активна роля играеше студентът му Стефан Начков, който поддържаше постоянна връзка с него. Насрочихме събитието за края на 2002 г., около рождената му дата – 27 декември. Ала месеци преди това безотговорни хулни публикации в българския печат обидиха чувствителния артист, който отказа да участва в юбилейните тържества. Наскоро след това – на 11 юли, големият скулптор премина в небитието.

 

Погребан е далеч, далеч от родината... Ала неговият български дух, претворен в творби с изключителна художествена стойност, продължава да е неделима част от културата на отечеството.

 

2012 г.

 

 

 

 

 

 


От категорията

Битката за Шипка спасява България! Това е повратен момент в Руско-турската освободителна война!

Битката за Шипка спасява България!-1566603137.jpg

Целта на турското военно командване е неговите бойци да преминат Стара планина, ...

24 авг. 2019 | 02:02

Мая Манолова „разтваря ветрилото" в София

Мая Манолова „разтваря ветрилото" в София-1566389417.jpg

Омбудсманът има сериозен шанс да обере гласовете на тези, които смятат модела ...

21 авг. 2019 | 15:05

Стефан Цанев в "Сънят на сенките": Разпятието на поета - Пеньо Пенев

-1565344494.png

Подражаваше той на Маяковски не само със стълбовидното изписване на стиха и с ...

23 авг. 2019 | 10:13

Мирела Костадинова: Д-р Тота Венкова завещава по 500 000 лева на санаториум и на девическо училище

Първата българска лекарка д-р Тота Венкова-1566557298.jpg

Учител, който не обича децата, е лош учител, а лекар, който не обича болните, е ...

23 авг. 2019 | 13:41

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.