Иван Гранитски: Лиляна Стефанова - неуморимата жрица на словото

Темата за страданието и жертвоготовността постоянно магически привлича поетесата

Иван Гранитски: Лиляна Стефанова - неуморимата жрица на словото

4145 | 14 ян. 2021 | 14:10

Лирическият й патос е посветен на съхранението на светлината на човешката душа и защитата на проверените морални ценности, на опазването на благородните отечествени традиции

Иван Гранитски: Лиляна Стефанова - неуморимата жрица на словото-1610701222.jpgЛиляна Стефанова 
-1610626330.jpgЛиляна Стефанова и Венцеслав Кисьов-1610626305.jpgЛиляна Стефанова и Иван Гранитски-1610626284.jpgЛиляна Стефанова и Никола Инджов-1610626264.jpg

Автор: Иван Гранитски

 

1

Щастие за съвременната българска литература е дългогодишното житейско и енергично творческо присъствие на поетеси като Елисавета Багряна, Дора Габе, Лиляна Стефанова, Блага Димитрова, Станка Пенчева... Несъмнено изминалият XX век ще бъде разглеждан от идните поколения и през окуляра на вдъхновеното им лирическо зрение. Тези удивително ярки, неординарни, многостранно надарени личности са оставили своя отпечатък не само върху развойни тенденции в литературата и културата, но и в цялостния обществен живот на миналото столетие.

 

Особено място във фалангата талантливи поетеси заема Лиляна Стефанова. Тя е от авторите, които още с първите си произведения дръзко и предизвикателно навлизат в полето на изящната словесност, привличат с магнетичното си излъчване вниманието на критиката и по-широката публика, не се страхуват от литературните полемики и дискусии и отстояват не само личните си творчески позиции, но респектират и с категоричната защита на нормите на обществения морал.

 

Впечатляващо е, че дарованието на Лиляна Стефанова още от ранните й творби се развива едновременно в няколко съществени направления. В самото начало тя се заявява като автор с ясна социална позиция; температурата на нейните граждански емоции винаги е висока.

 

Неспокойствието, вътрешното неудовлетворение, патосът на правдивостта доминират над всичко. Разбира се, и дума не може да става за елементи на декларативност или пряка публицистична обагреност, каквато е характерна за редица автори от началото на 50-те години на миналия век.

 

2

Следвайки благородните традиции на високата българска поетическа класика –  Иван Вазов и Кирил Христов, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков и Гео Милев, Никола Вапцаров и Атанас Далчев, – и Лиляна Стефанова разгръща вдъхновението си в няколко важни тематични посоки. Преди всичко в лириката й струи неудържима, стигаща почти до екстаз любов към Отечеството. Патриотични интонации или цели стихотворения, посветени на любовта към Родината, ще открием в почти всички нейни сбирки. Лиляна Стефанова усеща конкретния пулс на времето и ако в по-ранни свои произведения тя е възторжена и романтична, наблюдавайки изграждането на нова България, присъединявайки се към патоса на съзиданието на онова време, то в последните си засега творби тя страда заедно със своя народ от покрусата на идеалите, ужасява се от нашествието на нихилизма и отродителските тенденции, завладели страната и налагани от нейния така наречен нов политически елит. Емблематично в това отношение е стихотворението й „Разделена земя”, посветено на трагичната съдба на българските емигранти:

 

Защо неволята бащина

и в новото хилядолетие?

Балкани,

защо Историята не на бал кани

чедата ви?

Айде, поне на семейна софра!

Защо пак

нивата отсам – стоката оттатък.

Стряхата отсам – сълзите оттатък.

Майката отсам – рожбите оттатък.

 

И пак

опелото отсам – кръщавката оттатък.

В 21-вия? Защо?

 

Патриотичното чувство у Лиляна Стефанова е дълбоко органично и промислено, то може да се изрази в плач за нелеката съдба на прокудените или в ридание за едно закрито българско училище, или в покруса за съдбата на изчезващото днешно българско село, чиито нравствени ценности и ориентири определят фундамента на националната културна самобитност и идентичност.

 

3

Разбира се, една от определящите линии на поетическите търсения на Лиляна Стефанова е любовната лирика. Тя е автор на редица христоматийни в това отношение творби – от ранните й стихосбирки „Когато сме на двадесет години”, „Света, който обичам”, „Ида при вас”, „Влюбена както някога” до последните є засега творби „След третата чаша”, „С твоя кръст, любов”, „С дъх на мъже”, „Пребродих дни на мъка” и др. Нека си припомним някои стихотворения: „Аз исках да ти вярвам”, „Обичам в мразовит и ясен ден”, „От километрите не се плаши”, „Обичам утринните срещи”, „Името ми”... Тук ще бъдем впечатлени от непосредността на любовното вдъхновение и трепет. Лирическата героиня е готова да прокара в „перления свят пъртина”, за да преодолее бездните на отчуждението и препятствията; тя може да премине през пропасти и океани, за да намери любимия – „И аз те търся – зла и онемяла”. Може и да взриви спокойствието на плебейското битие с предизвикателния възглас:

 

Не може никой тъй да ме нарича.

 

В тунелите на гърлото ти еква

с упойващи отсенки мойто име,

като че ли го чувам първи път.

И още дълго искам да звучат

освободени гласни. Като в люлка

да ме полюшват ЛИ и ЛЯ. Да спрат

и да възпламнат пак в неведом съд.

 

Любовното чувство у Лиляна Стефанова е до крайна степен драматично изострено. Тя е екстатична, бравурна, огнена, изпълнена с емоционални сътресения, възторзи, изблици, покруси и потреси. Както е в програмното стихотворение „Не идвай”. Лирическата героиня е категорична и плаха, драматично остра и нежно трепетна:

 

Дори когато те зова на помощ –

не идвай. Не прекрачвай моя праг.

От теб да няма багра, звук и полъх.

Да няма светлина.

Да няма мрак.

 

 

4

Лиляна Стефанова е трагично раздвоявана между любовта и мъката. Между волтовата дъга на тези две екстремни чувства и състояния възникват нейните привлекателни и загадъчно емоционални пътешествия. В ранните стихосбирки на поетесата ние биваме впечатлени не само от индивидуалните и емоционалните трепети, но и от нещо много по-съществено – драматичното съпреживяване на трагедията на следвоенните жени. Емблематично вече е станало нейното стихотворение „Две по две”, в което по неподражаем начин са пресъздадени мъката и героизмът, нежността и суровостта, волята и темпераментът на руските момичета и жени, преживели ужаса на Втората световна война:

 

Момичетата танцуваха две по две

в стари басмени рокли.

Танцуваха на широка площадка

в парка,

сами –

две по две,

две по две –

танцуваха, докато им се завие свят,

стъпка напред – отново назад

........................

 

5

В сбирката си „Пребродих дни на мъка” Лиляна Стефанова има няколко програмни стихотворения. Първото е без съмнение „Това ли съм”. Тук ние виждаме драматичното раздвоение на личността на лирическата героиня. Едно безкрайно пътуване от Аз до Аз ни потапя в постоянни вътрешни самоанализи, в загадъчното пътешествие на неустановимото, вечно изплъзващото се. И тук имаме отново антитезисен сблъсък между слънчевото, прозирното, романтичното, цветното възсияване и умората, скуката, оскотяващата делнична сивота. Въобще темата за убиващия възвишените чувства бит прозира почти във всяка творба от тази книга. Така е в „Душа по монокини”, „Това ли съм”, „Бит”, „Детето”, „Собствена информация”, „Гримираната” и т.н.

 

В „Гримираната” откриваме дори своеобразен скрит диалог с Гео Милев. Когато поетесата говори за отчуждението на големия град, когато саркастично споменава рекламите на латиница и оприличава града на лакомо чудовище, когато разкрива образа на блудната София, „гримирана с руж от латиница / като лека жена”, ние си спомняме мощните Гео-Милеви прозрения в поемата му „Ад” за ненаситността на големия град, за постоянната му способност да твори отчуждение, агресия и пустота.

 

В друго програмно стихотворение от книгата – „Цяла”, лирическата героиня през болка и тъга все пак утвърждава, че преминавайки през разрушителните катаклизми на времето, запазва своята вътрешна духовна цялост и хармонично единство. И въпреки че, както споделя в „Нежност ли”, грубата дума царува и „властва разсъблечена нагло”, това не накърнява заредената й с вътрешна светлина душа. Поетесата е почти мистично привличана от движението на душите между вековете и пластовете на историята. Тя непрекъснато си задава въпроса за изминалия ХХ век. Не е ли той

 

              ... номер на съдбата,

двусмислена игра на думи?

Мистичен ход, прехвърлил

седефената привечер и нас

в история, в архив, в музеен прах.

 

6

Срещу бруталностите на конкретното социално време поетесата противопоставя носталгичния спомен, поетичния блян, нежната равносметка. Някои стихотворения от тази книга са всъщност прелестни етюди с психологически оттенъци. Там властват пастелното настроение, лирическото изображение изцяло е подчинено на многобагреността, полифоничността, на многозвучието.

 

Съществено достойнство на „Пребродих дни на мъка” е пулсиращата енергия на поетическите настроения. Закопнялата за изгрев душа на поетесата разполага драмата на времето и на своето общество върху сцените на собствения си гняв. Тя е безжалостна към самата себе си, към своето минало, но безжалостна и към времето, в което й е съдено да живее. Дори след всички превратности и изпитни душата на лирическата героиня не се е укротила, кръвта на думите й не се е смирила. Тя вижда ритъма като необязден жребец. Разглежда метафората като дивачка, която хищно изскача от психоджунглата на големия град. И в същото време има способност да съзира скритите вселени в човешките очи, да вижда онова, което е невидимо за другите, да се любува на полутоновете, полусенките, отблясъците, светлините. Нейната блуждаеща и постоянно самоанализираща се навехната душа се втурва без страх в „тоя свят на хаос и разруха”. И в същото време е способна на задъхано страстни, синкопно насечени любовни съзерцания, видения и блянове. Тя е разпъната между любов и нелюбов, възторг и покруса, ярост и примирение.

 

И в предишните творби на Лиляна Стефанова се усещаше острият социален патос и нерв, но като че ли именно тази книга ни поднася най-цялостно и художествено убедително доказателство, че тази поетеса е измежду първожреците на съвременната българска лирика. Тя не може да си позволи да пее балдевски песни по стар маниер, когато Отечеството й е в опасност, когато нейният народ страда и неволята е стъпкала разума и гордостта. Лиляна Стефанова яростно въстава срещу подмяната на стойностите и идеалите – национални, социални и екзистенциални. В друго програмно стихотворение от книгата – „Свежи заглавия”, тя с неприкрита жлъч се противопоставя на превземащата всичко социална чалга. Вазовият роман „Под игото” е изместен от интереса към дамското бельо на Версаче.

 

7

За повечето стихосбирки на Л. Стефанова е характерно рядкото съчетание на лирически и героически интонации. Тя се хвърля в емоционалните бездни на индивидуалната любов и на върховния екстаз пред подвига на първопроходците. В сбирката й „Глас от бъдещето” се откроява друго знаково стихотворение: „Те не бяха по-стари от нас”, и в него разсъждава за подвига на духовните наши предтечи – Ботев, Смирненски и още достойни личности, които са предопределили и легитимирали нашето днешно достойнство. Поетесата патосно възкликва:

 

Под неистови ветрове

те рискуваха, те раздаваха

ум и воля, сърце и страст.

Те за нищо не се оправдаваха.

 

В стихотворението „Нощта на поета” тя интерпретира фундаменталната тема Яворов и страданието, изследва тайните сили на мрака, миражите сред мъртвата пустиня, вечния трагизъм на родната съдба, „награждавала свои поети / с ранен мрак и късно признание”.

 

Още в първите си лирически сбирки Лиляна Стефанова ни поднася ярки и великолепни поетични метафори, независимо дали става дума за интимна лирика: „О, сладко, слънчево безумие”, или абстрактен прелестен любовен етюд: „Вечерта заспива / като негърка / в бяла люлка”. Или иде реч за възпев на българския дух, воля и характер, манталитет:

 

Но имаше – и днес ли има? –

сърца способни да горят,

да защитят великодушно

и стих. И вяра. И сълза.

 

8

Лирическата философия на Лиляна Стефанова определя нейната истинска духовна конституция. Тя съдържа героичното ни историческо минало, тревожното ни настояще и неясното ни, уви, бъдеще. Според авторката мракът постоянно дебне светлината, но слети от „един родилен вик”, полюсите на непримиримостта ще родят и истинското ни бъдеще.

 

Поетесата постоянно жадува да бъде понесена от „още, още един замах на крило!”. Това е поривът на вдъхновените криле на мечтата, на бляна, на поетичната притома, на безумния възторг на поднебесния щъркелов подвиг, на драматичните махове на крилете на надеждата и светлината. Тя бива изкушена от непозволената, но мамеща страст, която зрее в нашите души. Богатството на тематиката в поезията й се корени във внезапните извивки на всекидневното, където низкото и възвишеното, благородното и подлото, грозното и красивото по неподражаем начин се смесват и имплантират взаимно. И винаги докрай непримиримата лирическа героиня се изправя пред главния страшен съд на съвестта. И се възприема като бравурно действие, но и като една-едничка дума, „на която никой / никога вече / няма да намери / съзвучна и пълна рима”.

 

Душата на поетесата е постоянно от бяла шир превзета, волността, игривостта на вътрешната разкрепостеност и любовната игра я обладават и изпълват. Но всъщност това е чувството на пълнота от ликуването пред богатството на родната природа, пред индивидуалното любовно великолепие или преклонение пред посланията на световната хармония. Ето защо за Лиляна Стефанова тъй близко са полюсно противоположни състояния като любов и омраза, живот и смърт, талант и бездарие. В съдбовното си стихотворение за Христо Смирненски („Болка по Смирненски”) тя възкликва:

 

Талант и смърт –

немислим съюз.

Как? Подпалвачът на изгреви –

гасне?

..................

 

9

Периодично Лиляна Стефанова се връща към емблематичния и събирателен образ на Майката, майката като крило на късна птица, нежна сянка, седнала пред портата на селска къщица, чиято черна забрадка се развява като знаме. Поетесата знае, че светещите меко в здрача очи на майките са единствените фарове на надеждата и просветлението. И от друга страна, извън преклонението пред майките, пред предтечите, пред духовните подпори на Отечеството, Л. Стефанова безстрашно се втурва в бездните на неудържимото интимно чувство.

 

Стихотворението „Вятърът” ни отправя към преки паралели с творчеството на Елисавета Багряна. Нашата авторка също възприема вятъра като страстолюбец, подобно на волната, непокорната и неукротимата Багряна. Въобще за любовната лирика на Лиляна Стефанова е характерно разгръщането на енергията на нежността, движението на емоционалните падове и възземания, стресове и параболи, където в стреснатия мрак се долавя:

 

...

като на цветна кинолента

един предупреждаващ знак.

Да скачат светлина и сянка

в такт на неистова игра.

.................

 

10

Няма покой за душата на поетесата, за нея залив без урагани няма. Във водовъртежа на страстите тя открива своята истинска същност, самонамира се и се самообяснява, постоянно е под влиянието на пиянството на поетичната молитва, лудостта пред бялата хартия, която я кара нищо да не крие, а обратно – да преоткрива мъката, която я прави безразсъдна и уязвима и в същото време й дава куража да вярва докрай, че справедливост и истина има. И дори когато е огорчена, обидена, ограбена, пронизана от чуждото равнодушие, безразличие и студ, не потъмнява вътрешната светлина на нейната доброта. В силното, достойното, достолепното мъжко рамо се блъска болното крило на нейната песен и се приютява в неговия нежен плен.

 

Силата и мистичната продължителност на любовното чувство отекват в редица стихотворения на Лиляна Стефанова. От недрата на душата й сякаш постоянно изригва спонтанен вик – „Душите ни са заедно”. Лирическата героиня постоянно изрича думата „сбогом”, а тя всъщност се превръща в ново начало – на подновяващото се страстно чувство, на неудържимия копнеж, на драматичното потъване в мамещия плен на спомените. Подобно на Багряна, Дора Габе, Станка Пенчева, и Лиляна Стефанова често отъждествява индивидуалното любовно чувство с омаята пред екстазно въздействащата българска природа. В такива случаи трудно можем да разделим двете внушения – индивидуално субективното и обобщаващия възпев-преклонение пред красотата на отечествената натура. Да си спомним прелестната й миниатюра, посветена на Мелник в тихата привечер:

 

А над мен –

невероятно малка –

от небесните черги

се сипеше звезден прах.

 

Великолепието и неудържимото очарование на българската природа помагат на поетесата да се съпротивлява на агресията на вътрешния мрак. Сладките взривове на пулсиращите сокове от маслини и други събуждащи се за живот през пролетта дръвчета, са нейната спасителна опора пред нашествието на нравствения здрач.

 

11

Лиляна Стефанова е майстор както на късите лирически фрагменти, заредени с голяма вътрешна енергия, така и на по-мащабни поетически творби, като например поемата „Влюбена както някога”. Тя заслужава специален анализ, защото ни връща към историческите мотиви на човешката почтеност и достойнство, към моралните основания на любовта към Отечеството, но в същото време и към любимия човек, към майката (впрочем в продължение на повече от пет десетилетия поетесата постоянно се връща към емблематичния, свещения и възвишен образ на майката, разбирана отново в традициите на високата българска поетическа класика като символ на Състраданието, Милосърдието, Добротворството, Добросърдечието, Изкуплението, Вярата, като събирателния образ на Пиета), към цивилизационните ценности и ориентири, знамената на честта и символите на доблестта.

 

В тази поема си дават среща по един неподражаем начин жестокият и суров образ на войната и нежният и възвишен образ на любовта, детството, невинността. В апокалиптичните окопи и траншеи, разкъсвани от взривове и омраза, покълнват по неподражаем начин мечтите, които са най-добрата и най-възвишена контратеза на безумието и абсурдите на насилието. За поетесата символ на възкръсващата след войната Русия (но символът е всеобемащ и би могло да бъде съотнесен към всяка друга страна) са онези крехки и прелестни създания, които възраждат живота:

 

Мадони с пламнали ръце

се връщаха

с ръждиви кофи

в студено северно селце.

 

Но те са и поетите, които плачат и се прегръщат „по-силни от всяка смърт”. Поемата „Влюбена както някога” е своеобразна лирическа кардиограма на преклонението пред подвига на честните, невинните, безкористните, тя е достоен възпев на мъртвите храбри момчета, лирически апотеоз на почтените живи хронисти на века. Техния събирателен образ поетесата изгражда със страшното двустишие:

 

Юноша с патерици

носи стръкче мимоза.

 

12

Душата на Лиляна Стефанова е разпъвана от полюсни състояния. Тя може да сътвори стихотворения, заредени с драматизъм и трагизъм, и веднага след това да породи ефирно, закачливо, наситено с много светла енергия поетическо намигване, както е например нейното не по-малко популярно стихотворение „Токчета, токчета”. Тук флиртът е възведен до естетически апотеоз на прадревните мъжки желания, до пиетет пред красотата, очарованието, съблазнителността, загадъчността и необяснимостта на женската природа и същност. Но това е едното любовно лице на Лиляна Стефанова, а другото е добре изявено в стихотворението „Нощ на две”. Ако в първата творба тя е игрива, фриволна, ефирна и в крайна сметка почти безотговорно безгрижна, то във втората виждаме трагизма на страдащата й душа, дълбочината на страстните възземания и пропадания.

 

И все пак, и все пак...

Смъртен. Раним. Облъчен от словото.

Обречен на страсти.

Колко пъти

пред него на масата –

две чаши

и в тях – нощ,

разлята на равни части.

 

Темата за страданието и жертвоготовността постоянно магически привлича поетесата. Тя се опитва да прозре по-абстрактния смисъл на терзанието, търси в раните раждащото се от безмълвието слово. В стихотворението си „Птица” стига до прозрението: „Птицата пие вода от мръсна локва. / Но лети. Високо лети.”

 

Независимо дали говори за делничната грубост и всекидневието на уличните свади, за вулгарните жестове на изкривените от злоба скули или за подхранваната от среднощната ласка любов, за сгушената в шепотни устни любовна жажда; или разсъждава за мъртвата река, понесла загубените момичета и момчета, изчезнали без дъх в рова на безпаметството и дрогата вместо в изгрева на любовния рог, тя еднакво силно усеща вътрешните детонации на човешката душа, терзанията и екстазите. Самата поетеса си е сътворила поразителен автопортрет:

 

Обичана, отричана,

отсичана

до корен.

Ту пропаст. Ту – вис.

И пак – светулка в мрак.

Неизтребно, неизгребно,

неизчерпно,

неведомо как – от същия корен

пръква зелена струйка –

лист!

 

Всъщност влюбената лирическа героиня на Лиляна Стефанова е една танцуваща душа – между болката и нежността, между съзерцанието и възторжената страст. Нейното верую е неизтощима съпротива срещу онова, което износва човешките души, срещу апатията, безразличието, униформеността, баналността, скучността, посредствеността...

 

Лирическият патос на Лиляна Стефанова е посветен на съхранението на светлината на човешката душа и защитата на проверените морални ценности, на опазването на благородните отечествени традиции, които предполагат достойният поет да люби приятелите на Отечеството и да мрази враговете на Народа.


От категорията

Лили Иванова обяви 9-те концерта от националното си турне за 2021 година

Лили Иванова обяви 9-те концерта от националното си турне за 2021 година-1611393967.jpg

Турнето ще започне от Варна на 3 септември и ще завърши през декември с ...

21 ян. 2021 | 10:00

Вежди Рашидов получи благодарствено писмо от спецсъветника на Путин - Михаил Швидкой

Вежди Рашидов-1597915757.jpg

В написаното на ръка писмо той благодари сърдечно за удостояването си от ...

21 ян. 2021 | 13:55

На 12 февруари

Маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева в ЛЮБОВ - концертът на бъдещето
(Видео)

Маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева в любовна магия-1611163129.jpg

Потопете се в ЛЮБОВ - концертът на бъдещето в зала България

20 ян. 2021 | 19:15

Владимир Талев: Една вечер в края на лятото. Авторът на „Железният светилник“ имаше желязна воля
(Видео)

Владимир Талев
-1611045893.jpg

Гоненията, преследваният, започнали веднага с деветосептемврийския преврат, ...

19 ян. 2021 | 10:42