Навършиха се 101 години от рождението на големия български писател

Иван Гранитски: Образът на града в ранната поезия на Богомил Райнов

3018 | 19 юни 2020 | 12:14

Назряващите катастрофични събития и процеси, свързани със съдбата на България, се усещат много остро и болезнено от поетите, дебютирали през 40-те години на XX век


Навършиха се 101 години от рождението на големия български писател Богомил Райнов. Бъдещите поколения тепърва ще преоткриват благородните художествени послания в неговото творчество.

ОБРАЗЪТ НА ГРАДА В РАННАТА ПОЕЗИЯ НА БОГОМИЛ РАЙНОВ

Българската поезия от 40-те години на XX век е важно и знаково явление в нашата литература. Но и твърде сложно заради спецификата на индивидуалния творчески натюрел на поетите, както и заради различния техен поглед и прочит на драматичните социално-политически процеси и преображения през това десетилетие.


Европа, а и света, са разтърсени от грандиозни промени и най-вече от тревожното очакване на задаващата се нова голяма световна война, когато съдбата на цялото човечество отново ще бъде поставена на карта. Назряващите катастрофични събития и процеси, свързани със съдбата на България, се усещат много остро и болезнено от поетите, дебютирали през 40-те години на XX век. И критиката неслучайно обединява в своите анализи сътвореното от Александър Вутимски и Богомил Райнов, Валери Петров и Иван Пейчев, Александър Геров и Веселин Ханчев. Разбира се, тук трябва да добавим и Божидар Божилов, и може би и Радой Ралин. Те най-точно, тънко и болезнено свидетелстват за това драматично време.
Особено място в тази група поети заема Богомил Райнов със своята лирична поема „Любовен календар“ (1942). Александър Вутимски и Александър Геров също са магнетично привлечени от образа на големия град, но в „Любовен календар“ Богомил Райнов ни дава друг поглед към чудовищния силует на мегаполиса. От една страна той ни показва града с неговите безлични и еднообразни пейзажи, лирическият му герой се възприема като пленник на скучната сивота, на сградите с олющени калкани, мрачните и неуютни улици, потънали в мъгла и меланхолични изпарения, пушеци и натрапчив мирис на сажди.

 

Поетът натоварва образа на града с чисто човешки черти, макар те да са плашещо отрицателни. Градът заживява свой собствен живот, развива се по своя логика, която често пъти е отричаща човешката логика и води не само до отчуждение, но и до вледеняващ страх, до натрапчивото усещане за несигурност, за предстоящи апокалиптични сътресения…
От друга страна драмата на лирическия герой на Богомил Райнов е драмата на човека от тълпата, унизения, отхвърления, оскърбения, клетника, босяка, просяка. Този град е не само съсредоточие на социалните разслоения и неравенства, където индивида е изолиран от природата, лишен от нейното многоцветие, богатство, обаяние и пасторална извисеност и невинност, но и енергийна турбина на грубото индивидуалистично общество, в което резигнацията, самозатварянето, отчаянието, безразделно властват.


В поезията на Богомил Райнов, както и на Александър Вутимски, Александър Геров и Валери Петров, все по-силно зазвучават нотките на социалната тревога. Подобно на Никола Вапцаров и те усещат, че главната причина за нещастията на отделния човек е несправедливата обществена уредба и в поезията им започва да зрее бунт срещу социално политическата система, която превръща личността в послушно колелце и винтче от един огромен бездушен механизъм. При Вапцаров социалната тревога се емблематизира от бездушието и жестокостта на епохата и нарастващото класово разделение на обществото, въплътени в сравнението на живота с озъбено свирепо куче. Александър Вутимски ражда зловещата метафора за Черния човек, който навсякъде дебне беззащитните души. Александър Геров пък създава апокалиптичния образ на абсолютното Нищо, от което дори смъртта е по-привлекателна и не толкова стряскаща. А в отношението на Богомил Райнов към реалностите има нещо симпатично хашлашко. Героят му не се плаши от хидрата на отчуждението и самотата и на всяко покушение на бруталната действителност отвръща с нескрита насмешка, ирония и сарказъм.


Би могло да се каже, че поемата на Богомил Райнов е съставена от циклично редуващи се лирически картини, в които странно се съчетава разказвателно-сюжетния елемент, пресъздаващ духовните странствания на героя и неговите въжделения, съмнения и вътрешни терзания, с постоянно присъстващите нотки на скепсиса, иронията и самоиронията. Лирическият герой на Богомил Райнов пътешества през епохите, самонаблюдава се във вечния кръговрат на историята и природата.

 

Той се усеща толкова сам и самотен сред многолюдието на големия град, че от гърдите му се изтръгва трагичния възклик:


Самотата ми е тъй бездънна,
и така задушен съм с мълчание,
като че съм първият човек.

 

За цялата поема са много характерни полюсните състояния на чувствата. Героят е ту обезверен, отчаян, самосъжаляващ се, тъжен, подтиснат, смазан от безизходица и пр., ту се хвърля във възторга на любовните мечтания и очаквания, жадува да иде в Нови Орлеан и да се влюби в квартеронка, превъплъщава се в персонажи на Майн Рид, вижда себе си като люлеещ се в клоните Тарзан, в часа по история съпреживява любовите и разочарованията на световните герои, рее се с тях над незнайни морета и океани, и пр.


Резките контрасти в настроението на лирическия герой отразяват не само обществената драма на самозатворилото се и изплашено от настъпващата война градско общество, но и драмата на отделния човек, захвърлен от злата съдба в убийствено-баналната действителност.


С попътен вятър нижеха се дните,
летяха дати, тежки новини,
избухваха и стихваха събития,
светът вървеше с крачки на войник.

Душата ми от бленове оголил,
тревожен бе денят тревожно-нов;
сред гарванския крясък на неволите
заглъхваше копнежът по любов.

 

Поетите от 40-те години натоварват любовното чувство със значително повече нюанси и оттенъци, отколкото техните предходници символистите. Любовта е приземена от надоблачните висини на абстракцията долу върху „ в кърви обляния земен шар“ (ако си спомним израза на Гео Милев). Затова безнадеждността на любовното чувство и невъзможността то да се осъществи е зависима не толкова от индивидуалния човешки фактор, колкото от бруталната действителност, потъпкваща елементарните човешки страсти, увлечения и платонични въжделения. Любовният календар на чувствата на Богомилрайновата лирическа личност все повече започва да зависи от световните политически вихри и щормове, от взривно нарастващото социално напрежение на все по-разделеното българско общество.

 

Може би главното противоречие, което разкъсва душата на лирическия герой, е все по-натрапчивото усещане, че в смутното военно време любовта изглежда ненужна, ненавременна, безсмислена.

 

В стихотворението „Попътен вятър“ героят горестно отронва:
раздялата разтърсва ме безумно,
и болен върху одъра лежа
на делника сред болницата шумна.

 

Ранната поезия на Богомил Райнов не е достатъчно изследвана, както и мястото на лиричната поема „Любовен календар“ не е анализирано истински задълбочено спрямо творчеството на другите поети от 40-те години. Важно е да се проследи взаимното влияние и преплитане на мотиви и символи, образи и идеи, конструкция на поетическата фраза и разгръщане на лирическото повествование паралелно при Александър Вутимски и Александър Геров, Богомил Райнов и Валери Петров, Иван Пейчев и Божидар Божилов.

 

Все пак в последно време литературният критик Панко Анчев поднесе няколко проникновени свои изследвания, в които се връща и към времето на 40-те години на миналия век и проследява особеностите на литературния процес. Струва ни се продуктивно наблюдението на критика, че „отношението на Богомил Райнов, а и на цялата литература от 40-те години към града не е романтичното декадентско отрицание на всичко, което не е естествено и което откъсва човека от природата. Новият човек не иска да избяга от него, а да го очисти от пушека и мръсотиите; той знае техния произход и причините, които са ги причинили. Затова и те са много повече обществена реалност, отколкото метафори на безнадеждния живот и отчуждения човек. Градът потиска, но не предизвиква резигнации, не отчайва и не прогонва обитателите си, а сам организира съпротива срещу себе си и проявява осъзнато желание за промяна. Именно желанието за промяна е новата същностна характеристика на човека в поезията на Богомил Райнов.“

 

Ако подходът на Валери Петров в ранната му поезия (например в „Палечко“) е предимно романтичен, възторжено-сантиментален, ако внушенията на Александър Вутимски са меланхолични, пресъздаващи образа на града донякъде нереален и фантастично разфокусиран, то Богомил Райнов приземява любовните трепети и блянове в гротеската на жестоката социална действителност и във водовъртежа на политическите страсти. Авторът съзнателно нажежава публицистичния патос на поетическите си образи. Той директно заявява: „Към изток се върти компасът днеска./ На любовта е духната свещта.“, тоест няма време за любовни страсти, за милувки и целувки сладки, когато се решава съдбата не само на Отечеството, но и на целия свят. И когато всеки мислещ човек е длъжен да избере на коя позиция ще застане – на страната на злото, на безчовечността и разрушението, или на страната на хуманизма, светлината, прогреса и съзиданието.

 

Програмно в това отношение е стихотворението – гротеска „Къде и как“:
Къде и как животът ни ще мине,
приятелко, с тез весели очи?
Къде ще ни огреят на годините
последните опрашени лъчи?

Не бих могъл доволство да ти купя,
дори да имах някакъв талант.
Ти ще намериш своя Гери Купер
в плешив, солидно-глупав спекулант.

А аз блян любовен ще убия
и гневно ще го нарека нечист.
Небръснат в кръчми евтини ще пия,
догде накрая стана символист.

Тъй в нашите различни кариери
ще стигнем ние крайния предел.
Тогаз ще влезем през задгробни двери:
ти – ангел, аз пък – дух на чер козел.

Ще те заровят, с цветове накичена…
И мъка в този миг ще натежи
стихийно над самотната къртичина,
де моят труп спиртосан ще лежи.

Разбира се, „Любовен календар“ е книга с много по-богати послания и внушения, отколкото гротеската, шаржа, сардоничното-ироничното. Стана дума вече, че поетите от 40-те години още в ранните си творби се стремят да изчистят лирическия си рисунък от абстрактната визия, от увлеченията на символистите и стремежа им да избягат от подробностите на осквернителната според тях, реална действителност. Ето защо само за няколко години – от края на 30-те до началото на 40-те години на XX век в поезията на Александър Геров и Богомил Райнов, Александър Вутимски и Валери Петров, Веселин Ханчев и Иван Пейчев, зазвучават все по-отчетливи и категорични социални послания, нараства градусът на социалната ангажираност. В лириката им се появяват призивни интонации.

 

В тази стихосбирка на Богомил Райнов ще открием, макар и единични творби, които пресъздават прелестни лирични настроения, непомрачено от отчуждението светло и нежно любовно чувство, но индивидуалният любовен порив винаги остава в сянката на надвисващите катастрофични световни събития.

 

И дори невинният трепет на чувствителното сърце на героя е подвластен на суровия календар на бушуващото военно време, както е в стихотворението „Любовта ми“:
Любовта ми премина
календарния кръг на сезоните
и накрая замръзна
- къс тъга – във сърцето, през зимата.

 

„Любовен календар“ ни показва две паралелно съществуващи реалности, в които лирическият герой живее, размишлява, учи и мечтае. Едната реалност е сивият, опушен, задимен град на отчуждението и греха, на лъстивите изкушения и безсрамния разгул на една нищожно малка, но разюздана в жестокосърдечието и бездушието си управляваща прослойка, на страха от бушуващата световна война, която уж е далече от нас, но чуваме тътена й. Това е градът на отрудените и измъчени хора, това е мрачната действителност на несправедливостта, социалното неравенство и класовите антагонизми. С една дума – светът на подземието.

 

А втората реалност е в мечтите, въображението и полета на фантазията на лирическия герой, който във времето на всеобща скръб и униние не може да съзерцава своята възлюбена, когато непрекъснато чува „на вятъра дивашкия концерт“. Той се мята в леглото си, което е като гроб неприветно, в гърдите му болката вече се превръща в навик и „събития с челичени копита“ дълбаят мозъка му ден след ден. Той вижда себе си и своите връстници, подвластни на жестоката логика на десетилетието, потопено в неописуеми страдания на милиони невинни хора, реки от кръв и колосални разрушения.

 

Най-силен потрес изпитва лирическия герой от чудовищния факт, че човешкия живот губи до такава степен своята стойност в това варварско време, че дори кръвта човешка се обезценява, че жертвите на единици, а и на цели народи не само не тревожат силните на деня, а се приемат едва ли не като нещо от само себе си разбиращо се, банална подробност от пейзажи.

 

Съдбата на човека започва да прилича на съдбата на еднодневката:
Като улична песен, прошумяваме бързо: -
днеска още си жив, а утре – не си;
днеска още летиш на дните сред бързея,
а утре кръвта мокри твойте коси.

 

Все пак за разлика от лирическия герой на Александър Вутимски, който е по-плах, по-деликатен и незащитен от бруталността на градската делнична действителност, героят на Богомил Райнов е по-силна и властна натура. Той е със събудено съзнание, което категорично отхвърля примирението, и затварянето в черупката на гражданската индиферентност. Вместо апатията, меланхолията, бездействието и отчаянието, той избира борбата, съпротивата, активната позиция на мислещата и решителна личност. И преди всичко съпротивата на нравственото несъгласие.


С пестник сърцето ще удариш,
ще повлечеш пак жизнения плуг.
И стихове от мъката ще правиш,
догде животът каже ти: „До тук!“

 

Лиричната поема „Любовен календар“ заема особено място не само сред сътвореното от поетите на 40-те години на миналия век, но и в цялостния контекст на тогавашната българска литература. Тя отразява и регистрира важни трансформации в обществото, разсъждавайки за любовното чувство в суровия социален контекст, за разлика от символистите, които разглеждат и опоетизират любовта като надоблачно и неземно чувство. В тази книга Богомил Райнов приземява, битовизира, съзнателно огрубява, а на места и варваризира (ако използваме определението на Гео Милев) любовното чувство и неговия обект. Авторът е убеден, че в смутните и тревожни времена, които обществото преживява в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век истинската любов е силна само когато преодолее ангелическата отстраненост и откъснатост от земния живот и постоянно събужда духовните сили на личността. В този контекст можем да разберем и обръщането на Богомил Райнов, а и на останалите поети от 40-те години, към засилената употреба на разговорния език, към насищането на лирическото изображение с атрибутите на предметността в Далчевия смисъл, към свалянето на доспехите на усложнеността и натруфеността от метафорите, образите и сравненията.

 

Лиричната поема на Богомил Райнов „Любовен календар“ е както знаково произведение за развитието на българската поезия през 40-те години на миналия век, така и естетическа предпоставка за продуктивни влияния върху поетиката и стилистиката на авторите от следващите генерации.


От категорията

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му-1594129096.jpg

Публиката ще види документалния филм „Театър по време на пандемия“ на режисьора ...

7 юли 2020 | 16:37

Крис Захариев е носител на Наградата за Полет в изкуството „Стоян Камбарев” 2020
(Галерия)

Наградата за Полет в изкуството  „Стоян Камбарев” 2020-1593976497.jpg

Кметът Йорданка Фандъкова връчи на младия режисьор култовата статуетка, а Ваня ...

5 юли 2020 | 22:02

Конкурс за млади пера: Бодлите на таралежите са по-силни от вируса!
(Галерия)

Конкурс "Бодлите на таралежите"-1594380657.png

Творбите могат да бъдат есе или разказ. Крайният срок за приемането им е 15 ...

10 юли 2020 | 14:29

Столичната библиотека отбелязва 170 години от рождението на Иван Вазов
(Галерия)

Снимка: Георги Димитров-1594213769.jpg

Акценти в изложбата са „Стихотворения за малки деца" от 1883 г., написани ...

8 юли 2020 | 16:09