Иван Гранитски и Проф. Любомир Халачев

Творецът вълнува публиката с многостранния си талант и разнообразните си творчески превъплъщения

Иван Гранитски: Проф. Любомир Халачев на 70 години - един ярък и многостранен талант

2328 | 13 февр. 2020 | 16:11

Всичко, до което се докосне той – в киното като режисьор и сценарист, в белетристиката, есеистиката и публицистиката му – дава благодатни плодове и радва читатели и зрители. И надявам се, че ще продължи да ги радва, пише издателят


Иван Гранитски

 

През последните няколко десетилетия на литературната и художествената сцена на Отечеството се появиха ярки и многопосочни като жанрова изява таланти. Писатели, които рисуват и организират изложби, впечатляващи художествената критика (Ивайло Петров, Димитър Яръмов, Иван Давидков, Любомир Котев), художници, създаващи лирика, конкурираща професионалните литератори (най-значимите примери тук са Георги Трифонов и Николай Майсторов); актьори и режисьори, издаващи поезия, сборници с разкази и романи (тук можем да посочим над тридесет имена, между които Венцеслав Кисьов, Леон Даниел, Стефан Мавродиев, Иван Иванов, Вили Цанков, Илия Добрев, Иван Налбантов, Стойчо Мазгалов, Кирил Варийски, Вели Чаушев…)


Един от творците, който вълнува публиката с многостранния си талант и разнообразните си творчески превъплъщения е Любомир Халачев – добре известен на интелигентната българска публика – режисьор, дългогодишен преподавател, професор и ректор на НАТФИЗ, както и автор на редица документални филми и книги с разкази, есета и романи, активен публицист.


Любомир Халачев създаде мащабния проект „Духът и битът на Българина 1850-1950) – книга-албум, издание на „Захарий Стоянов“ и Кадиак-филм – на български и английски език и богато илюстрирана с кадри от епохата, която описва. Тук се съдържат много ценни наблюдения, подчинени на главната тема – трансформациите в българското национално съзнание през това драматично столетие. Книгата е синтез от художествена документалистика и документално кино, представени в полиграфически отлично изработен албум. Албумът предлага на DVD четири документални филма за историята на България: „Копнеж по нови неща“, „Как Европата влезе в България“, „Френската жена на българския подофицер“ и „Биографията на една снимка“. Това е сериал на Кадиак филм, който разказва за бита и душевността на българина в периода 1850-1950 г. Във филмите има много исторически факти и малко известна информация, възстановки на бита и всекидневието на българина от времето. Разказани са интересни случки, пълни с интригуващи факти и облагородени с чувство за хумор. Това са филми, които не дават оценки – те само разказват истории. Сценаристи са Влади Киров, Владислав Икономов и Любомир Халачев, оператори: Константин Занков и Емил Пенев, а режисьор е Любомир Халачев.


Междувременно издателство „Захарий Стоянов“ издаде две книги с белетристика на Любомир Халачев. Първата – „Любов по време на студената война“ съдържа една новела и няколко разказа, издържани в стила на психологическата проза, която разчита на сложни реминисценции, асоциации на героите, странстващи из Отечеството и Европа в преломното и бурно време през втората половина на XX века. Година след „Любов по време на студената война“ Любомир Халачев поднесе на читателите и сборника си с разкази „Спомен за лисицата“. Авторът представя прелестна панорама от ловни разкази – увлекателни истории, които разкриват и най-тънките нюанси от поведението на дивите животни - фазаните, глиганите, гривеците, гъските, лисиците, патиците и зайците. Всъщност магията на лова е само външната рамка на тези разкази. Повествованието се лее като плавна и спокойна река, а покрай интригуващия сюжет авторът разгръща способността си да рисува пасторални картини, да поднася акварелно-поетически метафори за великолепието на природата, за нейната удивителна хармония, в която всичко е живо, всичко трепти и вибрира в ритъма на естествеността, непринудеността и неоскверненото великолепие на Натурата.


Ловните разкази от „Спомен за лисицата“ на Любомир Халачев го доближават до проверени и класически образци в тоя жанр, сътворени от белетристи като Емилиян Станев, Йордан Радичков и Дончо Цончев.
Най-новата си книга „Сънувам кино“ Любомир Халачев сполучливо е определил като почти документален роман, защото повествованието разгръща увлекателната фабула, проследяваща живота и учението на героя – млад студент в Москва. Време на бурни социални промени, в което живеят ярки творци и учени. Четивото впечатлява читателя не само с преживяното от автора, но и с непрестанното търсене къде е скрит магнитът на киното, когото в края на книгата авторът сравнява с нестихващото катерене по Хималаите.


Всичко, до което се докосне многостранния и неподражаем талант на проф. Любомир Халачев – в киното като режисьор и сценарист, в изследванията за българина чрез синтез на художествената документалистика и документалното кино, в белетристиката, есеистиката и публицистиката му, които се отличават с искреност, човечност и непринуденост – дава благодатни плодове и радва читатели и зрители. И надявам се, че ще продължи да ги радва.


Премиерата на книгата „Сънувам кино“ е на 17 февруари 2020 година от 18 часа в Аулата на НАТФИЗ, ул. Стефан Караджа № 20.

 

_____________

 

Любомир Халачев

ШАПКАТА НА НИНОЧКА
(Културата като мощен финансов инструмент)


Култура е множеството от отличителни духовни, материални, интелектуални и емоционални черти на дадено общество или обществена група, тя обхваща освен изкуството и литературата, начина на живот, формите на съжителство, ценностните системи, традициите и вярванията (определение на ЮНЕСКО)

„Когато чуя думата „култура“ се хващам за пистолета”
- Херман Гьоринг, министър от кабинета на Хитлер
„Ако отново може да се почне, обединяването на Европа
трябва да тръгне от културата.”
- Жан Моне, френски държавник,
първият „Почетен гражданин на Европа”.

Между тези два цитата лежи цяла вселена от идеи и противоречия. Като започнем от прагматичното „колко струва културата” и завършим с екзистенциалното „културата няма цена”. И както много често става можем да констатираме, че и двете мнения намират своята логика в нашия живот. Дайте да видим коя всъщност е правилната логика , видяна от гледна точка на устойчивото човешко общество.


Културата – да формулираме по-просто и по-ежедневно определение – е онази среда, в която обществото може да живее комфортно. Културата създава фина, невидима но безспорно необходима атмосфера, в която човешкото общество се развива без насилие и тежки конфликти.

 

Културата е подобна на съединителната тъкан в човешкия организъм. Когато тази тъкан е нарушена, човек усеща болка без да умира. Това не са страданията предизвикани от заболяване на сърцето или мозъка. Но, когато съединителната тъкан се изтрие или изчезне по друг повод, ние спираме да се движим. И в крайна сметка умираме в мъка. Ето това причинява на обществения организъм липсата на култура- бавна, мъчителна смърт.


Хората най-често свързват понятието култура с изкуството. Изкуството не е цялата култура, то е само горната страна, „черешката на тортата”, онази безкрайно чаровна и привлекателна част от дейността на човешкото съзнание, която носи красота в ежедневието и радост на духа. Но, освен изкуството в понятието „култура” влиза и образованието. То всъщност е по-важната, по- дълбоката част от съдържанието на културната атмосфера. Без образование ние ще сме загинали преди да се родим, преди да изпитаме и най-малката радост от живота. Ако има храна и вода, човешкото общество може да издържи без образование известно време, но след това много бързо, почти в геометрическа прогресия, ще започне да се самоунищожава. По най-различни начини, не е нужно да ги изброяваме всичките.


Някои политици и висши администратори си мислят, че средствата които отделят за култура (образование, възпитание, създаване на изкуство) са плод на вторична човешка необходимост, която идва едва след като сме задоволили първичните (кои са те – всеки сам решава!). Огромна грешка, за която плащат обикновено гражданите или поданиците на същите тези политици. Защо? Защото независимо от възможностите на икономиката, подземните богатства или геополитическото място на страната, ако тя е лишена от постоянно действаща, стабилна културна среда, тя много бързо ще се превърне не само в страдаща и бедна, но и в заплаха за своите съседи. И те ще се постараят да я поставят на място, т.е. да й отнемат възможностите да греши – поне в международно отношение.


Обратното- страни, които са разбрали силата на културата като устойчив модел на поведение са заели предно място в обществото на народите. Примерите са много и в едната, и в другата посока. Като положителни примери ще посоча Швейцария (която няма особени природни дадености освен красивите планини), Финландия (която има тежък и суров климат), Холандия (която цял живот се бори с настъпващото море), Сингапур (на острова нямат дори вода за пиене!). Нека всеки сам да си отговори с каква помощ тези страни са завоювали през вековете водещото място, което заемат между развитите страни. Може би има и други причини, но най-важната е съзнанието в обществото на тези страни за значението и силата на образованието. И ето ги – всички им се възхищаваме.


Една от причините България да напредне силно и за кратко време в края на 19 и началото на 20 век е огромното желание на младите българи да се учат и разбирането от страна на всички хора (дори и бедните!) че учението е двигател за развитието на обществото. Вярно е, че у нас се ражда безумната поговорка „Учи, за да не работиш!”, но аз бих я отнесъл към онази поредица народни умотворения, които по някакъв начин взаимно се обезсмислят с други подобни и отразяват не трайни, а моментни нагласи в обществото.


Културата е не само жизнено необходима среда, тя е неподозирано силен икономически инструмент, а също така е много силен двигател за чисто политически цели. Ако се обърнем към световната история ще видим много подобни примери. През Втората световна война Хитлер опита с оръжие да победи комунизма – не стана. Безпогрешните сибирски стрелци превърнаха плановете му на пух и прах. Но веднага след войната, през 1946г Чърчил обяви „студената война” (по терминологията на Оруел), а като особено силен помощник в тази борба беше използвана културата - в най-общия й смисъл. И тука същите тези безпогрешни сибирски стрелци не издържаха – те можеха да заспиват при минус 20 градуса на голата земя, но при вида на красивите и удобни пухени легла на Централна Европа просто не можаха да устоят и започнаха да си задават въпроси. С тези въпроси започна и крахът на комунистическата империя.


Но, още през 1939г Ернст Любич беше подсказал в „Ниночка” как чрез културата може да се постигне победа без бой. В този прекрасен филм ненадмината Грета Гарбо (в ролята на Ниночка) е руска шпионка, изпратена в Париж да върне обратно двама заблудени руски шпиони. Първата й среща с чуждата, френска култура е на витрина на Шан’з Елизе - тя вижда очарователна и странна шапка. В тази първа среща Ниночка, облечена старомодно и незабележимо, с барета на главата, презрително и със сурова надменност отминава чуждия за културата й моден артикул. При втората среща пред магазина, след като вече е влюбена в изискан френски аристократ и в главата й се въртят всякакви мисли, тя се заглежда в шапката и кратко реагира: „Хм!”. При третата среща, в края на филма когато Ниночка решава да остане в Париж, тя вече…носи красивата шапка. „Ниночка” е типичен пример как една политическа борба може да завърши с победа за шапката, т.е. за културата, безкръвно. Ако всичките тези тоталитарни режими, които ние преживяхме през 20 век, бяха употребили повече време да се запознаят със световната култура (в най-общия смисъл на думата) вместо през цялото време да се държат за пистолета, щяха много по-лесно, по-евтино и най- вече - по-безболезнено за цялото човечество да свършат това, което са имали пред вид в своите политически мечти. Тук вече културата не е само икономически инструмент, не е само политически помощник, тя е спасителен пояс за цялото човечество, защото може да спаси живота на хиляди, дори милиони. Стига разбира се да има такива лидери, които са готови да се образоват преди да започнат да управляват!


Ние, българите, все още не притежаваме култура на възприемане на околните , която да ни задължава спокойно да слушаме и спокойно да реагираме на опонентите си. Тази част от културната среда включва и прагматично и спокойно отношение към дейността на нашите висши администратори. Тъй като ги ненавиждаме априори, ние не им даваме много –много време да мислят, камо ли да работят спокойно. Без да защитавам тези от тях, които ще станат клиенти на прокуратурата искам да подкрепя другите, които са съвестни, честни и биха искали да помогнат със своята компетентност. Ако не им дадем възможност да дишат спокойно, да работят спокойно и да управляват, как очакваме да направят нещо свястно. Ако ги държим постоянно в състояние на зависимост- не трябва да очакваме нищо друго от тях освен непрекъснати грешки и глупости.


Имаме свободни медии, които трябва да регулират като четвърта власт състоянието на обществото. Въпреки някои уговорки за тяхната работа, действието им е съществена част от културната атмосфера. В края на 80-те години на миналия век във Франция беше издадена книгата „Фотографиите, които фалшифицират историята” на автора Ален Жобер. От това издание ясно се вижда, че в т.нар. „исторически документи” (в световен мащаб, по всяка вероятност и в България!) има толкова много узаконена фалшификация, че обикновен човек трудно би се ориентирал в тази материя – за подобна ситуация едно време руснаците казваха:”без половинка водка не можеш да се оправиш”. В случая медиите са изцяло във фалшификациите – нещо повече, те дори ги усилват, размножават и увеличават, тъй като ги препредават чрез своите екрани и трибуни. За да можем да намерим правилния път в тази гъста, трънясала и буренясала гора , символизираща политическата атмосфера на Европа и на България, трябва да имаме верен усет за история. Само той може да ни насочи правилно и да ни подскаже на кого да вярваме. Този усет се възпитава единствено с добро образование. Умното и добре възпитано дете по-трудно ще се поддаде на съблазните на улицата и дори да посегне към дрога или други пагубни удоволствия, по-лесно ще намери правилните отговори ( за разлика от детето без възпитание и семейство, което ще се усети чак когато го закарат след свръхдоза в Пирогов). Така и хората, живеещи в добра културна среда ще могат по-лесно да се ориентират в уроците на историята, ще формират по –добра политическата атмосфера и ще изберат правилните политици, които ще управляват страната по най-добрия начин. А доброто управление на страната е най-силният инструмент за повишаване стандарта на живот на гражданите. Ето това е връзката между културата и управлението на страната, т.е можем да кажем, че в случая културата е икономически инструмент.


Разликата между длетото, с което са изсичани буквите на клинописното писмо и клавиатурата на компютъра е минимална, почти техническа. Но разликата между чука, който е набивал длетото и мозъка на компютъра е планетарна! Ние, хората, пет-шест хиляди години живяхме в една постоянна обстановка на механично действие. Вярно, отвреме-навреме сменяхме двигателната сила- първо беше робската енергия, след това вятърната, парната, дизеловата, електрическата, атомната- но все нещо се въртеше, движеше, наподобяваше познатите кинетични схеми от природата. И изведнъж в края на 20век и началото на 21век умните момчета измислиха нещо, което не се побира в нито една представа от миналото – те ни позволиха да работим, да преместваме планини от съкровища, да извършваме сложни операции, да създаваме нова информация и да трупаме пари не с помощта на физическото движение, както досега, а само с помощта на невидимото движение на мисълта. Вместо с движение на краката, ръцете, колелата, лостовете- посредством невидимата работа на гигантските мозъци, пръснати из цялата планета, наречени компютри. Разликата вече е космическа. И тази разлика не е просто физическа, химическа, на молекулярно ниво. Не, тя е на ниво атомно ядро, тя не може да се наблюдава с просто око, не може да се контролира дори с помощта на сложни механизми. Тя може да се управлява само с помощта на човешкото съзнание. А като стигнем до проблемите на съзнанието и си спомним за уроците на Фройд изведнъж се хващаме за главата – ами там нищо не е ясно, там нищо не е постоянно и нищо не е гарантирано! Да, така е. Това е положението.

 

Защо повдигам този въпрос и какво общо има той с културната среда, за която говорим. Общото е един спомен от моята младост.


През 70-те години на мода бяха малките коли „мини-купър”. Спомням си, един известен състезател беше казал, че като сипеш високо- октанов бензин в резервоара на мини-купъра той излита като снаряд. И тогава, беше казал този известен състезател, проблемът не е в двигателя, а в спирачките – „купър“-ът става неконтролируем. Аз мисля, че подобна високо- октанова смес сипа в мозъка на човечеството Бил Гейтс и... и другите като него. С най-добри чувства, разбира се! И сега се чудим какви спирачки да сложим на пощурялата човешка фантазия, за да можем да контролираме нейното движение без да се разбием в първата срещната стена. Засега само се чудим, успех в тази насока не се вижда на хоризонта. Само ще кажа, че в страните в които има изградена стабилна културна среда хората по-лесно и по-бързо ще стигнат до нормални средства за контрол върху тази изумителна енергия. А в страните, в които културната среда не е развита, ще има катастрофи на всеки кръстопът – като се започне от неконтролируемото следене на всички граждани и се стигне до създаване на фалшиви документи, фалшиви личности и паралелен свят, в който всеки престъпник ще може да изчезва когато поиска. И тогава ще видим коя „виртуална полиция” ще лови тези съвсем реални престъпници, докато нормалните граждани ще се чудят кой свят да изберат – нормалния или виртуалния. В смисъл – на кой свят да се денат! Ето ви връзката с културата и отново нуждата от тази среда, в която обществото най-добре може да съществува.


Аз ще ви дам и чисто български пример за немарливо отношение към възможностите на културата. През 1988/89г в студия „Време” бяха създадени, между многото други, три късометражни документални филма, които носеха особено послание. Филмите са „Мимикрия”, „Поема за хлебарките” и „Влак към морето”. С какво са интересни тези филми от днешна гледна точка. В „Поема за хлебарките” покрай един лошо построен блок в София, разбираме за тежкото положение в технологията на строителството. Днес виждаме плодовете на това тежко положение из цялата страна – некачествено завършени или недовършени строителни обекти, които са затиснали най-красивите гледки в нашата иначе наистина прекрасна страна. Тази тъжна картина е резултат от масовото, безконтролно нахлуване след 10 ноември в строителството на хора, които или нямат опит, или нямат морал, или най-често нямат и двете. Ние не използвахме промените след 10 ноември за да вкараме ред в този така важен дял от индустрията. Във „Влак към морето” се открояват ярко и категорично вижданията на обикновените хора за разделението в обществото на базата на различната национална идентичност. И отново – ако политиците след 10 ноември бяха гледали този филм и си бяха взели необходимата поука, нямаше да бъдат допуснати много тежки, политически грешки. В „Мимикрия” се показват лошите страни на образованието, докарано до състояние на постоянна мимикрия - както казва един от героите, доцент от Медицинския университет „студентите се правят на студенти, преподавателите се правят на преподаватели, постоянна мимикрия и лъжа.” И отново ние не използвахме промените след 10 ноември, за да поправим всички тези недостатъци в системата. Ако през 1990г бяхме започнали промените в обществото с реформи в образованието, днес щяхме да имаме млади, образовани хора, готови за работа и ръководство, които са расли и са възпитавани в нова образователна и културна среда. Оттам трябваше да чакаме да дойдат европейските и световни ценности, а не от небето или от ръцете на врачките (което правим и до ден днешен!).


Ето ви няколко примера за това как културата би могла да помогне на обществото, ако има кой да я подкрепя, кой да й вярва и кой да извлича поуки от нейните примери. За съжаление, за последната част е нужно специално, добре формирано образование – с други думи, устойчиво действаща културна среда. А както забелязахме, точно тя ни липсва със страшна сила. Което всъщност е повод да напиша тези редове.


От категорията

На 19 септември от 19 часа

Бах и Моцарт ще звучат на 4 пиана в Античния театър в Пловдив

Йордан Камджалов-1521143625.jpg

Прочутите български музиканти Томислав Байнов и Йордан Камджалов дават на ...

3 авг. 2020 | 15:42

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му-1594129096.jpg

Публиката ще види документалния филм „Театър по време на пандемия“ на режисьора ...

7 юли 2020 | 16:37

Крис Захариев е носител на Наградата за Полет в изкуството „Стоян Камбарев” 2020
(Галерия)

Наградата за Полет в изкуството  „Стоян Камбарев” 2020-1593976497.jpg

Кметът Йорданка Фандъкова връчи на младия режисьор култовата статуетка, а Ваня ...

5 юли 2020 | 22:02

Морално ли е председателят на Съюза на филмовите дейци да печели държавна субсидия?
(Галерия)

Александър Донев, председател на контролната комисия на СБФД
-1595528213.jpg

23 юли 2020 | 21:16