Поетът достига най-високите ноти на нравствената безкомпромисност

Иван Гранитски: Стефан Цанев - нека вечно изгаряме като звезди

2181 | 18 май 2020 | 16:36

Неговата поезия не търпи фалша, подмените и предателствата. Тя мечтае, че някой ден човечеството, а и българското общество, ще се събудят от апатията, инерцията и самодоволството и ще осъзнаят своята историческа роля за спасението на човешките души


Иван Гранитски

 

Сред поетите, дебютирали в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, има неколцина, които още с първите си книги властно и категорично доказаха, че иде нова вълна в българската лирика, етап на нови естетико-художествени търсения, продължаване, и разгръщане на плодотворните тенденции, заченати от поетите на 40-те години. Особено ярко тук се откроиха Стефан Цанев, Любомир Левчев, Иван Динков, Никола Инджов, Владимир Башев, Андрей Германов…


Първите творби на тези поети отразяваха не само духа на обществените раздвижвания, но и даваха ярка заявка за обогатяване на художествената палитра на авторите. Любомир Левчев в първата си книга дръзко заявяваше, че звездите са негови, героят на Никола Инджов с харамийски устрем с бяла риза обикаляше света, Иван Динков вече съставяше личната карта на своя нравствен ригоризъм, а Стефан Цанев в стихотворението си „Движение към абсолютното или тост за Новата 2000 година“, обръщайки се към своите съвременници, формулира гражданската и творческата си позиция с предизвикателните манифестни стихове:


Само
не се стремете към безсмъртие.
Не завиждайте на камъните.
Нека вечно да изгаряме като звезди с надеждата,
че лъч от нас
ще разкъса завесата на космическия мрак.
Светлината
винаги ще бъде следствие на изгаряне.


Разбира се, дързостните пози и смелия патос на поетите от 60-те години бяха окрилени и от общото политическо размразяване, настъпило при промените в бившия Съветски съюз след XX конгрес на КПСС. Не е тук мястото да разсъждаваме върху процеса на сложните и противоречиви политически трансформации в бившия Съветски съюз и отражението им в България, но е важно да отбележим, че без тях едва ли щяха да настъпят и толкова радикални промени в мисленето и творчеството на писателите.


Споменатите поети по различен начин реагират на социалните разломи и пертурбации, при едни от тях внушенията са по-дискретни и завоалирани, при други откриваме почти публицистична директност и заостреност на посланията. Несъмнено обаче най-яркият изразител на протестното мислене, на антидогматичната нагласа е Стефан Цанев. Неслучайно той пише и на висок глас прогласява своето есе „В защита на свободния стих“, в което заявява:


„Свободният стих е откровен и прям до голота, но това не е голота поради бедност. Свободният стих предпочита мисленето, но не измислянето. Депоетизацията не означава липса на поезия.
Свободният стих не се отказва разбойнически от класическия стих. Той е свободен от догми. Той обединява всички годни поетически средства, както театърът на Брехт обединява всички изразни средства на театъра и другите изкуства.“


Стефан Цанев никога не е демонстрирал дисидентско държане, а и след промените, започнали на 10 ноември 1989 година, не се принизи до поведението на някои свои колеги, които раболепно обслужваха предишната власт, а след това се самопровъзгласяваха нагло и с плебейска настървеност за жертви и мъченици на тоталитарната система. Но ако внимателно препрочетем не само поезията на Стефан Цанев, но и неговите драми, както и многобройните му публични изяви, интервюта, статии, есета, филипики и пр., ще се убедим в неговата последователност и категоричност в отстояването на смела гражданска позиция. Той следва Ботевия завет, че почтеният човек трябва силно да люби и мрази. И в стихотворението „Молитва“ (1956) заявява:


Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…
Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.
Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…


В ранните стихотворения на Стефан Цанев усещаме духа и благородното влияние на Владимир Маяковски (неслучайно някои от най-вдъхновените преводи на поезията на Маяковски са дело на самия Стефан Цанев). Разбира се, влиянието е само условно, фокусирано през оригиналния поетически окуляр на автора, но общото е в предизвикателното и скандално, често пъти, отхвърляне на еснафската уютност, спокойничкото живуркане на обществото, в отказа да се правят не само естетически, но и компромиси със съвестта и чувството за дълг и почтеност на мислещия индивид.


Поетът не крие своето презрение, а даже и отвращение, към приспособленците, към хората с лакейски манталитет, към наглите страхливци, които той сполучливо нарича „жадните за власт хомункулуси“. Духът му е движен от постоянния порив към неизвестното, от предизвикателствата, които времето предоставя на безстрашните личности. През същата година, когато пише своя манифест „В защита на свободния стих“, Стефан Цанев създава и стихотворението „Истинската смърт“, което звучи като житейска програма на нравствено-извисената и безкомпромисна личност:
Но ако все пак умра…

Не търсете куршуми в черепа ми.
Не търсете нож в корема ми.
Не търсете цианкалий в кръвта ми.

Обърнете внимание на коленете ми.
Ако откриете белези от пълзене –
това е моята смърт!


Поезията на Стефан Цанев е заредена с енергията на несъгласието, протеста, възмущението от пълзящата в обществото демагогия. Чувствителната духовна мембрана на поета усеща задаващите се разложителни тенденции в социалната тъкан и реагира с остри изблици. Но тревогата на Стефан Цанев не се отнася само до процесите на любимото му Отечество, а и до общия гибелен път, по който върви човечеството, като заменя любовта, състраданието към ближния, милосърдието, добротворството, изконните човешки добродетели със зломислието, омразата, жестокосърдечието и постоянните войни:


И ние – хората.
Ний също сме галактики.
Ний също имаме спътници.
Ний също имаме пръсти.
И тези пръсти ловко държат нож.
И в тази минута – когато се целувате или когато
режете хляб, или когато слушате музика, или
когато четете тези стихове –
някъде убиват някого,
някого убиват някъде.

Вий не казвайте, че някой убива н я к о г о.
Ний всички убиваме този някого.
Онзи н я к о й
убива всички нас!
(Хамлет XX)


Почти във всяка лирична творба на Стефан Цанев звучат тревожните Хамлетови въпроси. Той заявява, че поетът не е слуга, „а меч на народа си“, възприема се като стряскащия вик на мъртвите барабанчици, които тревожат гузните съвести. В стихотворението „Традиция“ възкликва: „Аз съм за гнева, а не за апатията“, и предупреждава правителството, че не трябва да се вярва на всяко ръкопляскане и не трябва да се смесват ласкателите с поетите. Предаността към една идея няма нищо общо с робската покорност, със слугинажа към силните на деня. Поетът се тревожи, че думи като чест, дълг, достойнство, почтеност, все повече се изпразват от съдържание. А в „Апология на живото слово“ призивно прокламира:


Поети,
изпълзете от библиотечните рафтове!
Слезте
от пиедесталите на своите постове!
Изкачете се на естрадите
като на барикади –
човечеството има нужда от апостоли.


В поезията на Стефан Цанев си дават среща два движещи принципа за конструиране на поетическия рисунък, почерпени от Никола Вапцаров и Атанас Далчев. Става дума за така характерния за Вапцаровата поезия разговорен стил, за вмъкването на изрази от делничния език, даже жаргонни словосъчетания, редуването на високи и съзнателно огрубяващи интонации. А от Далчев Стефан Цанев наследява стремежа към предметността, съчетанието на възвишени поетически конфигурации с публицистичния патос на прокламацията, на лозунга.

 

Най-ярка илюстрация на тези особености ще открием в стихотворението „Плач по Ботев“. Поетът е убеден, че обществото има отчаяна нужда от герои, от смели и нравствено-извисени личности и жали, че са забравени, а даже и направо предадени заветите на великия поет-революционер. Конформизмът, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, завладява обществото и убива светлите пориви на малцината, които се осмеляват да вървят срещу течението:


„Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!...“

Тогава все едно – живи ли сме, не сме ли.

Защото и за днешните – и за времената бъдни
ще бъдат нужни хора безразсъдни:
не за изгода тлъста, а за гола правда
срещу куршум да тръгват,
да лягат под брадва!
Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече отвсякога д н е с подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстопътищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!

И при други поети от поколението на 60-те години ще открием нотките на разяждащия съзнанието скепсис, нарастващото отчуждение и социална апатия. При Любомир Левчев най-категорично това прозвучава в „Интелигентска поема“, за която поетът е обвиняван от едно високопоставено лице в сомнамбулни и шизофренни настроения. Иван Динков разгръща своя социален критицизъм в стихосбирките „Лична карта“ и „Антикварни стихотворения“. А Андрей Германов направо заявява, че самоубийствено живеем и дразни самодоволната тълпа с трагичните послания на своите „Четиристишия“…


Но именно Стефан Цанев достига най-високите ноти на нравствената безкомпромисност. Като жестока присъда над продаващите идеалите, над негодниците и подлеците, над подлизурковците и нагаждачите, звучи финала на стихотворението „Притча на Бинка Желязкова“:
Утихна вятърът. Под божията стряха
нещата следват свой законен път.
Мълчат – през бурята които пяха.
Мълчалите тогаз –
сега крещят.


Съществена черта на поезията на Стефан Цанев е органичното съчетаване на лирика и драма. Много от стихотворенията следват принципа на конструиране на една драматургична творба – въведение или завръзка, разгръщане на действието с нарастващо напрежение, кода или финал, обикновено с призивен, почти манифестен характер. Така е например в: „Отражения“, „Малка поема за барабаните“, „В музея на революцията“, „Дойдох, видях, не победих“ и поемите „Яжте есен!“, „Автореквием“. Специфична особеност на Стефанцаневата поезия е своеобразното сюжетиране на стиха, насищането със синкопи, внезапна смяна на ритъма, накъсване на стиха, съзнателно бягство в повечето от случаите от класическата строфа.


Думите за Стефан Цанев са най-силното оръжие, когато са искрени и истински. Неговата поезия не търпи фалша, подмените и предателствата. Тя мечтае, че някой ден човечеството, а и българското общество, ще се събудят от апатията, инерцията и самодоволството и ще осъзнаят своята историческа роля за спасението на човешките души.


От категорията

Opera Vision ще излъчи онлайн „Борис Годунов“ на Софийската опера
(Видео)

Мартин Цонев в ролята на Борис Годунов
Снимки - Софийска опера и балет-1590731834.jpg

Постановката е посветена на 100 години от рождението на знаменития ни бас Борис ...

29 май 2020 | 08:56

Доц. Георги Лозанов: Някои публични фигури използваха шанса си за „епидемологичен пиар“
(Видео)

Доц. Георги Лозанов-1590265947.jpg

Въпреки историческите позовавания на велики творци, проектирани от меценати с ...

28 май 2020 | 16:24

Той си отиде на 84 години

Почина световноизвестният български художник и артист Христо Явашев - Кристо
(Видео)

-1485413575.jpg

Негови работи са опаковането на сградата на Райхстага в Берлин и на най-стария ...

31 май 2020 | 23:35

Веселин Маринов: Коронавирусът ме върна години назад
(Видео)

Кадър БНТ-1590844344.png

Хората са лишени от духовността, смята музикантът. Обичайно той прави 70 ...

30 май 2020 | 15:59

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.