Нашият автор е стигнал до проникновението, че трябва да се осмисли както интелектуалната, така и стопанската история на държавата

Иван Гранитски: "Записки върху Записките" на Любомир Котев е едно увлекателно духовно пътешествие

780 | 20 септ. 2019 | 13:22

Духовното търсачество постоянно тласка този автор към художествените и естетическите предизвикателства, към изследването на нови и нови интелектуални територии

-1558446330.jpg"Записки върху записките" на Любомир Котев-1568975092.jpg

Автор: Иван Гранитски

 

Интелигентната българска публика добре познава различните и често пъти изненадващи със своята непредвидимост и оригиналност творчески превъплъщения на Любомир Котев. Духовното търсачество постоянно тласка този автор към художествените и естетическите предизвикателства, към изследването на нови и нови интелектуални територии. Години наред той упорито изгражда впечатляващия със своята мащабност и проникновеност корпус от народопсихологически изследвания, които са организирани в поредица от осем книги и стъпват върху съждения на световни мислители и писатели, български учени, литературни, стопански дейци, мемоаристи и политически фигури.

 

Нашият автор е стигнал до проникновението, че трябва да се осмисли както интелектуалната, така и стопанската история на държавата, нейните природни особености и богатства и пряката връзка между географското разположение и психологическите състояния на нацията. Много е важен опитът от войните и от всички значителни национални и социални потресения – въстания, революции, преврати, контрапреврати и метежи…


Освен народопсихологията, друга мамеща духовна територия за Любомир Котев е постоянния препрочит на класически творби на българската литература. Повече от три десетилетия той се опитва да разгадае явните и скритите послания в творби като: “Чичовци” от Иван Вазов, “Бай Ганьо” от Алеко Константинов, разказите на Йордан Йовков и Чудомир. Така се роди впечатляваща поредица от книги, на които биха могли да завидят редица професионални литературни теоретици и критици, тъй като в тези книги авторът се домогва до удивителни по дълбочината си прозрения…


Може би и книгите с народопсихология, а и посочените вдъхновени препрочити на творбите на класически автори, подготвяха Любомир Котев за поредното му духовно предизвикателство – анализът на една от най-великите творби в българската история – “Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов. И ето че читателят вече държи в ръцете си първата книга със символичното заглавие – “Записки върху Записките”. Дългогодишната подготовка, трупането на внушителен обем от познания и информация, свързани с родословието на Захарий, с биографията му, която напомня авантюрен роман, с огнената му публицистика и невероятната със своята образност проза, полемики, филипики, исторически студии, вестникарски статии и пр., и пр., са позволили на автора да създаде впечатляващо изследване.


Любомир Котев се втурва из Захариевата словесна вселена обзет от радостно и просветлено вглеждане в таланта на неистовия полемист, с пиетет и особена екзалтация. Авторът е избрал фрагмента за основно градиво на своето повествование. И в отделните си книги “Народопсихологии”, и в “Multa paucis” той предпочиташе фрагмента заради неговата способност в кратки, елиптични и кондензирани фрази да въплъти обемно съдържание и послание. Сега, в “Записки върху Записките”, струва ни се, той разгръща още по-успешно изследователските възможности на фрагмента…


Преди всичко Любомир Котев се заема да обори редица мистификации около биографията, както и литературната, и политическата дейност на Захарий Стоянов. Известно е, че самият Летописец дава храна на изследователите си за редици дезинформации и митологизации, които по-късно объркват анализаторите на неговото творчество. Любомир Котев е пребродил планини от факти и документални свидетелства, опира се на трудовете на най-сериозните биографии на Захарий – Аспарух Емануилов, Тодор Ташев, Стефан Чирпанлиев, Димитър Страшимиров, Ефрем Карамфилов и т.н. Цитира малко известни документи от съвременници на великия писател, за да обори споменатите мистификации.


На първо място това е митът за неграмотния овчар Джендо. Доказано е, че той получава много сериозно за времето си образование – първо, в класното училище в Медвен, където учителства видният възрожденски даскал – Господин Бъчваров, а после и в Сливенската полугимназия. Междувременно Захарий Стоянов чете извънредно много и се самообразова с бързи темпове. В навечерието на Освобождението и до Съединението той вече владее свободно писмено и говоримо няколко езика – френски, руски, турски и румънски. Той познава добре основните политически мислители на своето време – руските революционни демократи, редица френски, немски и английски политически мислители и писатели като Бокл, Мишле, Хайне, Юго, Гьоте, Дитес и пр.


Разсъждавайки върху най-важната книга на Захарий Стоянов “Записки върху българските въстания”, Любомир Котев показва в какво се състои повествователната магия на тази книга – елементите на хаотичност и непоследователност издават всъщност дълбокия замисъл на автора повествованието да се разлива като буйна и пълноводна река, която носи историческите факти, търкаля камъните на характерите на героите, дооформя ги в процеса на разгръщането на сюжета, съчетава мемоаристиката с художествената измислица, изгражда образите, използвайки главно антитезите – сблъсъка на добро и зло, низко и възвишено, героизъм и предателство и т.н.


Захарий Стоянов постоянно провокира своя читател, за него са нетърпими шаблонът, баналното, сивотата, той воюва срещу тях със страшна сила. Неслучайно, дори Иван Вазов, които сам неведнъж е страдал от жлъчното перо на Летописеца признава, че прозата на Захарий Стоянов е придобила “рядка, невиждана дотогава сатанинска сила”.


Но фойерверките на игривата мисъл на Захарий Стоянов никак не са самоцелни. Яркото изграждане на характерите, блестящите зарисовки, нахвърляни понякога уж пътем и импровизирано, винаги са подплатени със сериозни документални източници и спомени на участниците във въстанията. Редица изследователи упрекват Захарий, че не само понякога си измисля, но и прекалено патетизира своето повествование. Но всъщност това е и най-важната стратегическа цел, която сам Захарий Стоянов си поставя в своята велика книга – току-що освободеното Отечество има отчаяна нужда от духовни икони, нравствени пътеводители и национални ориентири. Затова така възторжено и екстатично той описва поборниците за Националното освобождение, затова сътворява най-добрата биография на Христо Ботев и започва биографиите на Левски и Любен Каравелов, уви, останали недовършени.
Всъщност именно Захарий Стоянов и Иван Вазов създават българската историческа иконография. Без “Епопея на забравените” и “Под игото”, без “Записки по българските въстания” и великолепните портрети, и биографии на Захарий Стоянов не бихме могли да си представим възраждането на българското национално съзнание и изтръгването му от мрака на пет­стотингодишно османско робство.


Любомир Котев много сполучливо анализира способност­та на Захарий Стоянов да прониква и в най-дълбоките бездни на народопсихологията, да надниква и в най-тъмните кътчета в душата на героите, където се борят конформизмът, философията на преклонената главичка, почти генетично наследеният страх от поробителя, и свободата на буйните глави, решили да се отделят от плещите си в името на свободата на Отечеството, бурните пристъпи на себеотрицание, саможертва, нечувана дързост и смелост. Интересно е наблюдението му за особената интерпретация на събитията, която предлага Захарий Стоянов: Неговият поглед към историческата реалност е подчертано субективен, неговите изживявания са интимни, неговата интерпретация на събитията е фриволна, артистична, отражението е на художник по-скоро цветно, отколкото точно. Но тази свобода му е нужна не да изтъкне себе си, а да открои ролята и значението на голямата историческа личност…


Силна страна в книгата на Любомир Котев са сполучливите сравнения между прозата на Захарий Стоянов и тази на Иван Вазов и Йордан Йовков. Става дума не само за открояването на особената специфика в стила на Летописеца, но и за паралелните и в същото време твърде различни подходи на тримата писатели към извайването образа на българина в състояние на екстремност и спокойствие, исторически превратности и мирно време.


Захарий, отбелязва Любомир Котев, като комай всеки от големите ни класици, е по-силен, по-въздействащ изобразител, когато описва покрусата, не възторзите! Дали заради тежката ни историческа съдба, дали заради друго, но същото правят и Йовков, и Вазов, и кой ли не…
Йовков е гениален, когато описва с изобразителна мощ, силно, неотразимо, как отчаяният, сразен от покрусата, Вълкадин, загубил способността си да общува с хората, може да говори единствено с Бога, без да секне неговият драматичен, развълнуван и смислен монолог нито за миг, а Белият ескадрон е мечта, красиво, но смътно, носталгично видение, вълнуващо, но някак далечно. Никой не остава равнодушен пред стенанията на ранената душа на българина, а разветите гриви, въпреки фееричността си, могат да профучат край нас, без да извикат възторга ни…


Мисленето на Захарий Стоянов е епическо, но то има различен характер от епическото мислене на Иван Вазов, примерно. При Летописеца има уникално съчетание на еклектика и полифония, на романтически етюди и иронични зарисовки, затова Любомир Котев много находчиво посочва, че в Записките ще открием елементи от епическа драма, но в същото време и от пиеса на абсурда. И прави удивително сравнение с Вазов:
Още по-невероятни са творческите мутации при Вазов, който се възторгва лесно от всичко българско и родно, а патосът му е заразителен и възпламенява задрямалото патриотично чувство. Най-въздействащ е този титан обаче, когато изстрадва тъгите на България и – чудно! – възторгът му е най-осезаем, най-въздействащ, когато премине през покрусата, когато е базиран върху мъките и страданията, както се случва в “Новото гробище на Сливница„, да речем…


Любомир Котев проницателно отбелязва, че Захарий Стоянов е не само гениален писател и мемоарист, но и политически мислител. И в Записките, и в огромното си по обем публицистично наследство Летописеца доказва, че внимателно следи световните и общоевропейските политически процеси, развитието на тенденциите в обществения живот, че добре познава и неподражаемо портретира държавниците и обществените фигури, които се подвизават на европейската политическа сцена.


Тук е мястото да посочим оборването на още една мистификация, свързана със Захарий Стоянов. Става дума за прословутата негова “русофобия”, в която го упрекват редица от политическите му опоненти. Самият Захарий Стоянов многократно подчертава, че той не слага знак за равенство между руския народ, който страда под ярема на самодържавието, както и неговите най-светли умове – Белински, Херцен, Чернишевски, Добролюбов, неговите велики писатели и хора на духа, от една страна, и от друга – Русия на Александър III, Греч, Катков, Победоносцев и други мрачни кукумявки, както ги нарича самият Захарий.


Много интересни са разсъжденията и паралелите, които прави Любомир Котев между посланията на великата Захариева книга и днешната политическа ситуация. Като че ли нищо не се е променило в любезното Отечество за повече от век. Чичовщината и байганлъците (великолепни метафори, сътворени от Любомир Котев), обладаващи героите на Захарий Стоянов, днес се повтарят по поразителен начин. Някогашните нихилисти, които през 30-те – 40-те години на XX век се определят като интернационалисти, днес се пъчат като глобалисти. А виждаме, че тези личности и тогава, и сега просто не обичат собственото си Отечество и продават интересите му за паница леща:


И днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек, и досега патриот си остава смътно и чак противоречиво понятие, защото потомството така и не видя “що ще каже патриот„. Родолюбието на домашните патриоти странно се преплита – и измерва! – ту със съпричастността им към социалистическия интернационализъм, ту към безродния, днешен глобализъм…


Едно от силните достойнства в изследването на Любомир Котев е езикът, с който той безстрашно се втурва в словесната вселена на Захарий. Езикът на Котев е в хармония с езика на мемоариста, затова той често прибягва до полемиката – ту срещу Димитър Благоев, ту срещу Пенчо Славейков, ту срещу редица плоски и бездарни разсъждения на някои педантични историци за “Записки по българските въстания”. Според нашия автор Записките са книга не толкова за миналото, колкото за настоящия и за утрешния ден.


Несъмнено изследването на Любомир Котев има приносен характер и се нарежда до най-добросъвестните трудове, посветени на Захарий Стоянов, като тези на Аспарух Емануилов, Стефан Чирпанлиев и Тодор Ташев. А по отношение на дълбочината и проникновеността на анализите, на яркия, пластичен и образен език несъмнено многократно ги надвишава и се превръща в най-увлекателното духовно пътешествие в света на Библията на българското национално Възкресение и самоосъзнаване – “Записки по българските въстания”.

 

____

Из "Записки" на Любомир Котев

 

Глава I

НЯКОЛКО ПОДРОБНОСТИ

 

*

Тази книга, заблуждавах се дълго, трябва да започне с “Предисловие за предисловието”, но постепенно осъзнах, че ще е далеч по-добре, ако завърши с “Послепис за предисловието”…

 

*

Предисловието, дадох си сметка някак без да ща, години наред е покривало, мистифицирало, смисъла на “Записки по българските въстания”, подвеждало е както предубедения изследовател, така и непредубедения читател…

 

*

Патосът на публициста е подвеждащ, стихията от пламенни слова на вече шумно известния, пък и скандално известен, блестящ публицист, сякаш потиска спотаения и някак несигурен белетрист, който е същинският автор на знаменитата книга…

 

*

Недоразуменията около книгата, наричана Българска Библия колкото справедливо, толкова претенциозно, тръгват оттук, от неспособността или нежеланието да се вникне в спецификата є…

 

*

Не жанровата специфика, която напразно занимава мнозина, е същественото, струва ми се, а посланията, закодирани в съдържателния пласт, безбройните и многообразни послания, които са веднъж категорични, а друг път недоизказани…

*

Всяко от тези послания е идея, проникновение или съкровение Захариево, но и сакрална истина, утаила се в страдащата и състрадателна българска душа, нарочно или неволно изречена…

 

*

Ако са Записките наистина Българска Библия, то е заради туй, че посланията са ту ясни, осезаеми, релефни, ту енигматични и притчови, недоизмислени още, та те заставят, принуждават, да ги допишеш сякаш, да ги видиш по своему и сам да ги разтълкуваш…

 

*

И никога никого не оставят равнодушен! Дали са понятни, или не неговите възгледи, обобщения и съмнения, дали са делнична истина, или невнятно умуване, те са всякога близо до българското сърце, всякога всякого ангажират емоционално…

 

*

Захарий Стоянов вижда, отразява, осмисля и преосмисля всичко наше, всичко родно, всичко свидно. Това велико, най-велико българско произведение звучи епично, въпреки привидната разхвърляност, заради колкото мащабното, толкова и емоционално претворяване на действителността…

 

*

“Записки по българските въстания” са големият, истинският, единственият национален епос, защото тази необикновена книга е единственото художествено произведение в литературата ни, постигнало художествено отразяване на действителността, докато се стреми към опазване или възкресяване на историческата истина, докато търси и систематизира всичко автентично за битието ни, вместо да преиначава и разкрасява тъй, че да впечатли със стилистиката си…

 

*

Преиначаването и разкрасяването, ако все пак ги има, ако се прокрадват тук или там, правят по-релефна, по-осезаема българщината, а не са литературен проблем. Стремежът е да се обхване възможно най-многостранно българската вселена, българският свят, пък и българската душевност, без да се мисли за жанровата специфика или художественото майсторство…

 

*

Гениалният създател на знаменитото произведение е гениален, защото нито иска, нито може да имитира някак известните, конвенционални художествени модели. Неговият стремеж, напротив, е да се противопоставя страстно на лесните истини, предпоставените тези и незадълбочените, но наукообразни или охудожествени интерпретации…

 

*

Особената му нагласа провокира продължителния, ненужен и безплоден спор дали е той исторически писател, облягащ се на документа, или белетрист, който борави фриволно с фактите. Безплодният спор го има заради нежеланието или неумението на анализаторите да вникнат в творческото му своеобразие и неповторимия натюрел…

 

*

Наистина неповторим, защото белетристът Захарий Стоянов пише своето вдъхновено от историята произведение, съблюдавайки “разказите на очевидците”, т.е. подхождайки като историк, но осланяйки се на изпитания си талант на публицист и неподозирания, може би, на белетрист…

 

*

Още по-удивителното, ако ни интересува наистина творческото своеобразие на този уникален, единствен, неподражаем български писател, който е без аналог не само в родната литература, вероятно е, че той съвсем съзнателно или без да ще, прекрачва отвъд каноните на литературната норма, за да създаде нов, невиждан образец, който е естетическа опозиция на вече създаденото…

 

*

Изтъквано е многократно някакво далечно и неясно родство между Записките и “Житие и страдание грешного Софрония”, но тъкмо преднамереното насилено уподобяване ни сочи несъстоятелността на подобни умувания. Текстът на Захарий Стоянов, вижда се отдалеч, е не само по-жив, по-въздействащ, но и освободен от всякаква догма, не религиозна, а смислова или стилистична…

 

*

Вярна е, в този смисъл, забележката на Тончо Жечев, че “по замисъл Записките са антилитература, антисъчинителство, по самата си програма те се оттласкват от конвенционалната литература на своето време”. Точно тази нагласа на създателя им, мисля, ги превръща и в непреходно, и в модерно, и във високохудожествено произведение…

 

*

Точно тази нагласа, своеобразният подход на Захарий Стоянов, ни изправя пред същински абсурд още в първите редове. Авторът, чието иронично отстранение още не сме прозрели, ни убеждава, съвсем сериозно наглед, ако “не намираме занимание в описанията, изложени в първите две глави”, да ги изоставим и вървим напред, защото тези “предварителни обстоятелства” нямат отношение към главния предмет на книгата…

 

*

Още по-абсурдно е наивното уж, сякаш неволно изтървано признание: “Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той ги бе изложил от по-напред”. Кой е разказвачът, на пръв поглед е съвсем логичен въпрос, но всъщност съвсем неуместен. Очевидно е, че вече сме в мрежата на великия мистификатор, който често ще се крие зад някого за едно или друго. Но и това, както ще видим по-сетне, не е точно така…

 

*

Удивителното в тази необикновена книга обаче е, че колкото и да са и каквито и да са мистификациите в нея, те не ни отдалечават от истината, а я правят по-осезаема, по-релефна…

 

*

Първото доказателство са предварителните разкази на мнимия разказвач, “както той ги бе изложил от по-напред”, щом е пределно ясно, че това всъщност е авторът. И неуместно е, и ненужно е, като че ли, Захарий Стоянов да ни заблуждава по този начин, щом сме запознати с преживелиците му сред котленските овчари. Само че дали е така, щом познаваме тази негова Одисея, тъкмо от Записките?…

 

*

Идеята не той да описва битието на котленските овчари, а някой непредубеден, обективен разказвач, със сигурност е щастлива находка за белетриста, който се стреми да ни внуши, че описанието на овчарския бит и делници, пък и на реакциите на дружината, не е изкривено от емоционалното напрежение. Напротив, трябва да повярваме, че обективният разказвач разкрива обективната истина…

 

*

Тази истина, ако се замислим, е неосъзната тогава, непонятна и непремислена заради липсата на дистанция, пък и заради нежеланието да се разсъждава върху наредения от Господа свят. Мимоходом ще вметна тук, че вярата на котленските овчари в Бога е сляпа, буквално сляпа. Но по-същественото в случая е, че точно Захарий Стоянов показва и осмисля битието на котленските овчари…

 

*

И досега лансираната от него представа се приема като обективна. И досега тази представа е повод за всякакви обобщения, в туй число и народопсихологически. Това е същински парадокс, щом уж спокойния, уравновесен разказ на уж непредубедения разказвач всъщност е напрегнат и полифоничен, оцветен с добродушен хумор понякога, но и откровено присмехулен друг път. Ироничното отстранение е натрапващо се, а хуморът често гравитира към сарказъм…

 

*

Парадоксът не е единствен и това е фундаментът на повествователната магия. Субективизмът на белетриста и подмятанията на присмехулника не само не затъмняват фатално истината, а чудодейно я открояват. И ако е парадокс, че се предоверяваме лековато на предубедения разказвач, още по-парадоксално е, че печелим от доверчивостта си…

 

*

Котленските овчари, въпреки предубедеността на уж непредубедения разказвач, са точно това, точно такива, каквито ги е описал Захарий Стоянов. Неговата представа отдавна е универсална представа. Невъзможно е вече да се прецени доколко книгите за автентичния овчарски бит или за овчарските нрави, като “Кравай” на Стойко Тошкин, са повлияни от него…

 

*

По-същественото сякаш е, че тези книги, общо взето, повтарят вече казаното от Захарий Стоянов, за да затвърдят измамната или не увереност, че инвенцията на белетриста в крайна сметка не е решаваща, че разказвачът, колкото и противоречив да е, действително разкрива истината за нечие битие…

 

*

Нещо повече, още по-убедителен е той, защото още тук, още в самото начало, разкрива и истината за националното битие, т.е., тръгвайки от регионалното, върви към общонационалното. Неговите обобщения, колкото и субективни и чак стряскащи да са понякога, като че ли разкриват не само овчарския манталитет, а и националния характер…

 

*

Интересно е, не ще и дума, да се проследи, да се изследва всичко, за което тъй остроумно и тъй сладкодумно разказва той. За жалост този изключителен писател е не само духовит, но и окат, пък и мислещ. Вижда всичко, вижда надалеч и осмисля всичко, та е трудно, невъзможно, да се разсъждава обстойно върху обстойните му разсъждения. Но и ненужно е, слава Богу – така се самоуспокоявам – ако е казал, каквото има да каже и каквото трябва да се каже…

 

*

Каквото и да е казал, както и да го е казал, не бива да пропуснем и един ред от изключителните, гениални понякога, обобщения за националния характер, които прави нарочно или без да ще, този самороден философ и неподражаем повествовател. Не бива наред с това да подминем и заблудите, които е лансирал, волно или неволно. Не бива, защото прозренията на гения възпитават всякога всекиго, а заблудите и увлеченията му объркват трайно мнозина…

 

*

Захарий Стоянов трябва да се чете съсредоточено, защото – пак ще подчертая – волно или неволно, но постоянно, подвежда и читателите, и тълкувателите. “По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел – отбелязва той, – се занимават с овчарство.” А по-сетне допълва: “Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател на няколко овце”. И вече е сътворил една удобна за преднамерените, идеологически интерпретации заблуда, представяща котленските овчари по-скоро като бедняци, отколкото като горди собственици…

 

*

А истината всъщност е на другия полюс и сладкодумника, след като ни е подвел, все пак, ще я разкрие. Най-богатите от тези овчари, сочи той, “имат 1000 – 2500 овце”, а най-бедните, най-сиромасите, както ги нарича, “от 25 – 100”. Богатите, изтъкнато е, “освен овце притежават и къшли”, на които “се събират по 10 – 20 души дружина с по 5000 – 12 000 овце”. Или, откъдето да ги погледнеш, колкото и предубеден да си, ще проумееш, че котленските овчари не са бедни, а е тъкмо наопаки…

 

*

И Захарий Стоянов знае прекрасно тези подробности, както се изразява не защото е броил овцете в сюриите, а защото е син на кехая, но Бог знае защо не споменава нищичко за бащиното си имане и бащиното покровителство, а предпочита да се спотайва сред калабалъка в дружината и да се крие зад разказа на мнимия очевидец…

 

*

Не е трудно всъщност да се досетим защо го прави, но литературните критици и историци или са крайно недосетливи, или се преструват на недосетливи. А инак е очевидно, че “този исторически овчар”, както го нарече Вазов, още от първите редове на знаменитата си книга съчинява своята удивителна биография на исторически овчар. Митът за неукото овчарче, израснало в недоимък и изстрадало мизерията по Добруджанските къшли, крайно време е да го проумеем, е съчинен от него самия…

 


От категорията

In memoriam

Напусна ни големият Милчо Левиев

Милчо Левиев-1551973876.jpg

Известният композитор и джаз музикант е починал днес, късно вечерта

12 окт. 2019 | 23:39

Проф. Любомир Халачев: Парадигма

-1547659698.jpg

Сега парадигмата е друга – печели и богатей! Всеки, който е по-умен, ...

11 окт. 2019 | 12:11

Иван Гранитски: Пеньо Пенев - между възторга, злото и гнева

Пеньо Пенев - между възторга, злото и гнева-1571050108.jpg

Съвременниците свидетелстват за неговия буен темперамент, за презрението му към ...

14 окт. 2019 | 13:44

Киномания ще награди филми, измислени, заснети, изиграни и режисирани от деца

детска киномания-1571048292.jpg

Детският мини фестивал ще бъде част от програмата на традиционния кино фестивал ...

14 окт. 2019 | 13:14

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.