Международната лига за човешките права присъди на Едуард Сноудън медала „Карл фон Осиецки“ (на снимката - церемонията в Берлин). В същото време го грози затвор за държавна измяна заради разкритията за масово подслушване на американски и чужди граждани от

Как станахме 106-и по свобода на словото?

7944 | 16 февр. 2015 | 13:17

Ще си решим проблемите само с единна гилдия


През 2005 г. журналистката от „Ню Йорк таймс“ Джудит Милър е осъдена на 18 месеца затвор. Причината е отказът й да разкрие източника си на информация, че самоличността на таен агент на ЦРУ (в случая съпруг на американски дипломат) нарочно е компрометирана от държавната администрация, за да бъде отмъстено на семейството за критиката му срещу управлението на Буш. Това е станало чрез подшушване на името й на близкия до тогавашната власт колумнист от „Вашингтон пост“ Робърт Новак. Той го изстрелва в колонката си във вестника. Милър дори не пише нищо по въпроса. Просто съдът подозира, че тя знае кой е дал на Новак критичната информация. Новак не е призован да свидетелства, не е пипнат с пръст, а Милър отива в затвора, тъй като отказва да назове източника си, чиито разкрития дори не е публикувала.

 

Въпреки тази според скромното ми мнение мръсна игра на държавната администрация с медиите, която идеално се вписва в определението за репресия, през 2005 г. САЩ са на 44-то място по свобода на словото според класацията на „Репортери без граници“. В Америка има и други примери за ефективни присъди на журналисти, които не разкриват източниците си. Просто този с Милър и Новак е един от най-широко дискутираните в световните медии. И до ден днешен по щатските закони

 

затаяването на информаторите пред магистратите

 

се смята за „неуважение към съда“, което продължава да се наказва с влизане зад решетките. Да не говорим за затвора за държавна измяна, който и до днес грози Едуард Сноудън за разкритията му за масово подслушване на американски и чужди граждани от страна на тайните служби. Както и от тормоза над журналиста, публикувал тази информация, Глен Гринуолд. И за присъдата от 35 години на Брадли Манинг, който снабдяваше с информация основателя на „Уикилийкс“ Джулиан Асанж. Въпреки всичко това тази година САЩ са на 49-о място по свобода на словото според „Репортери без граници“. Асанж от своя страна бе осъден по скалъпени обвинения в изнасилване в Швеция, за да му бъде затворена устата и да бъде арестуван. Въпреки това Швеция е на пето място по свобода на словото тази година.

 

България обаче е на 106-о място според последното актуално издание на същата класация. Причината да се сринем шест места надолу от миналата година е глоба, поискана от Комисията по финансов надзор (КФН) за издател на вестник в размер на 150 хил. лв. КФН подозира въпросния издател в разпространяване на информация, която би могла да манипулира капиталовия пазар, и по закон има право да наложи подобна санкция. Комисията иска и две глоби по 5 хил. лв. за журналистите, подписали се под въпросните статии, които са отказали да разкрият източниците си на информация.

 

Как така за едно и също нещо – отказ да разкриеш източниците си - у нас по закон само глобяват журналистите, и то със сравнително малки суми, които всеки колега може да плати в рамките на една година, а в САЩ се лежи в затвора, но въпреки всичко ние сме с два пъти по-лоша медийна свобода от американците според „Репортери без граници“?

 

Глобата на издателя, в случая „Икономедиа“, засега само е поискана, тя не е станала ефективна и изискуема. Най-вероятно от

 

Икономедиа“ ще обжалват наказанието

 

имат три съдебни инстанции у нас, за да защитят позициите си и да докажат невинността си, ако тя е налице. Ако не вярват в справедливостта на родното правораздаване, имат право да обжалват и пред европейски съд. Докато тези възможности не бъдат изчерпани, те на практика не са глобени. Никакви финансови ресурси не са им отнети, за да бъдат съсипани и пазарно заличени, както те твърдят от екраните на телевизиите. Въпреки това от „Репортери без граници“ виждат у нас черна репресия срещу свободата на словото, сравнима с диктаторските режими на Третия свят.

 

Описаният случай според сайта на „Репортери без граници“ е най-голямото основание за сриването ни в класацията им. Другите две основания за срива ни са отправените искания към сайта „Биволъ“ за разкриване на източниците на информация пак от КФН; както и приетите законови поправки, които криминализират публикации, всяващи паника относно банковата система.

 

На 23 юли 2014 г. Кристофър Делоар от „Репортери без граници“ пише писмо до българския парламент, в което оспорва въпросните законови поправки: „Как журналистите ще се осмелят да изпълняват ролята си дори когато разполагат със сигурни факти, ако заплахата от затвор виси над тях?“, пита той в посланието си. „Как биха могли да докажат пред съдия, че статиите им не са „неверни и подвеждащи“, след като в огромното мнозинство от делата за клевета би трябвало да се демонстрират добрите намерения на репортерите, а не верността на историята? И накрая, как може журналистите да са сигурни, че съдиите няма да решат, че реакцията на обществото се вписва в определението за паника?“, пита нашите народни представители Кристофър Делоар. Да му отговоря, макар че не ме е питал: Ами по същия начин, по който във всяка демократична страна журналистите защитават своите публикации - с факти, документи, ясни и доказани свидетелски разкази, които не могат да бъдат оспорени.

 

Журналистическото майсторство и професионализмът се заключават именно в това - да си подплатиш историите така, че да не бъдеш атакуван в съда. Публикацията на слухове, превръщането на колеги в пощенски кутии на фактори с определени политически и корпоративни дневни редове правят професията уязвима. И по-неопитните репортери често от глупост и/или себелюбие се

 

съгласяват да публикуват „сензации“

 

които не могат да бъдат доказани, а са на принципа „една жена каза“. Още от времето на скандала „Уотъргейт“ журналистите знаят, че скритият източник е само коз в ръкава. Той те насочва къде да търсиш доказателства, които би могъл да публикуваш без страх от санкция. Той не може да бъде основата, върху която да градиш историята.

 

Може би трябва да информираме г-н Делоар, че в българския Наказателен кодекс (за разлика от немския например, а Германия е на 12-о място в класацията на неговата организация) няма затвор за клевета, а само глоби, най-голямата от които е 15 хил. лв. Премахването на ефективната присъда за това деяние през 90-те години на миналия век и намаляването на финансовите санкции за него до сравнително поносими размери бяха една от победите на родната журналистическа гилдия в битката й за повече свобода по време на прехода. Може би е редно г-н Делоар да напише подобно писмо на американския Сенат и немския Бундестаг, където заплахите от затвор за колегите са много по-сериозни, отколкото у нас.

 

От миналата година, когато България бе класирана на стотно място по свобода на словото от „Репортери без граници“, питам: Как престижната организация се снабдява с информацията, по която гради мненията си? Защо никой журналист от вестника, в който работя, не е питан за състоянието на медийната среда? Как се избират колегите, които да бъдат анкетирани? Безкрайно уважаваната от мен международна неправителствена организация може би неволно влиза като страна в български битки, подведена от хора с определени интереси.

 

Преди дни бившият лидер на БСП и настоящ на ПЕС Сергей Станишев и настоящият ни премиер Бойко Борисов подеха обща битка за влизането на страната ни в Шенген. Към нея се присъединиха почти всички български евродепутати, независимо от родните им крамоли и политическите им украски. И налегнат от откровеност, Борисов си призна пред медиите, че в миналото партиите у нас са се атакували на европейско ниво в името на партизански цели. Което е навредило на имиджа на страната ни. Политиците ни - бивши, че и настоящи врагове - осъзнаха това, а журналистите ни не могат. От „Репортери без граници“ би трябвало да знаят, че у нас се води ожесточена медийна война и единият лагер ги ползва като средство за постигането на своите цели. Точно както доскоро партиите ни се топяха пред Брюксел и така рушаха образа на страната ни пред света.

 

Медийната среда у нас наистина има много проблеми, не е идеална. Но тези, които избирателно се оповестяват, не са най-големите. За мен далеч по-сериозно е това, че държавната администрация в момента се явява един от най-големите финансиращи фактори на медиите и избира къде да разпредели парите си. Че журналистите ни не са сред най-обучените в съвременните медийни техники и че почти никой работодател не инвестира в тяхната квалификация. Че властта избира с кои журналисти да си говори и кои да остракира. Че има повече пощенски кутии, отколкото професионални репортери. Всичко това обаче няма да се реши чрез избирателно топене на страната пред международни организации, а чрез създаване на единна журналистическа гилдия, която да се обърне очи в очи към недостатъците си.


Още по темата

Да наругаеш Рейгън на Червения площад

Протестиращи журналисти-Шекерова-Clipboard06wregerthedghdf.jpg

Не сме два пъти по-несвободни медийно от Хаити и сме далеч по-добре от ...

29 окт. 2014 | 16:13