Мара и Христо Белчеви

Министърът на финансите бил скромен и необщителен човек с чувствено сърце

Костадинова: Белчев се вдъхновявал от красива загребчанка преди да мине под венчило с Мара Белчева

4853 | 6 дек. 2019 | 10:50

Христо и Мара живеят само четири години и девет месеца. Внезапният му край прекъсва щастието им. Където и да се намира, всеки ден, дори по два пъти, той ù пише нежни писма

Мара и Христо Белчеви -1575622380.pngХристо Белчев -1575622338.jpgХристо Белчев -1575622331.jpgМара Белчева -1575622289.jpgКостадинова: Белчев се вдъхновявал от красива загребчанка преди да мине под венчило с Мара Белчева -1575622310.jpgМара Белчева -1575622278.jpgКостадинова: Белчев се вдъхновявал от красива загребчанка преди да мине под венчило с Мара Белчева -1575622271.jpgКостадинова: Белчев се вдъхновявал от красива загребчанка преди да мине под венчило с Мара Белчева -1575622265.jpg

Петнадесети март 1891 година е чудесен топъл пролетен ден. Министърът на финансите Христо Белчев разговаря със Стефан Стамболов. Свечерява се, когато двамата мъже напускат кафене „България“, минавайки градската градина. Прибират се за вечеря. След тях върви Стамболовия телохранител, стражарят Спас. Незабелязано в мрака към тях се приближават трима души. Двама от тях неочаквано започват да стрелят срещу Стамболов. Христо Белчев се изпречва, за да защити министър-председателят на България. Куршумите улучват министъра и той пада на земята. Убийците изчезват в тъмнината. Насъбират се хора. Стамболов се спасява невредим. Вестниците съобщават за случилото се.


Кой е министър Христо Белчев? Той скромен и необщителен човек с чувствено сърце. Обича книгите и знае, че нищо не се слага наготово на трапезата на живота. Определя се като „човек замислен и отдаден на мечтания“. Иска с честен и мирен труд да прави щастието си. Уверен е, че най-същественото от сладостта на живота е домашното щастие. А капризите и амбицията са най-непризнателните неща в този свят.


Белчев е третия син на Минчо Казанджията. Роден е през 1857 г. във Велико Търново. Баща му е почетен занаятчия. По произход е балканджия, от колиби Боженци, Тревненско. Майка му Дешка е била домакиня и отглеждала децата си.


До четиринадесетата годишната си възраст момчето се учи при учителите Тодор Шишков и Богдан Горанов. Това е обикновения образователен курс за тогавашния еснафин, комуто предстояло да се усъвършенства в посочения от баща му занаят, да стане "башкалия", самостоятелно да отвори работилница или дюкян.


Минчо Казанджията има в помощ двамата си по-големи сина Стефан и Панайот, по-късно големи търновски благодетели. Решил да даде високо образование на Христо. Затова настояли и тримата мъже, но най-вече най-големия брат Стефан, който бил природно интелигентен, учил при Петко Р. Славейков, Никола Михайловски и Димитраки Еленикото.

 

Общото желание било Христо Белчев и неговият приятел Георги Златарски, който вече се учил в Императорския лицей в Цариград, но недоволен го напуснал, да бъдат изпратени да следват на Запад.
Търговците обикаляли Русия, Италия, Франция, Румъния, в Цариград, Виена, Лондон и Манчестер. По същото време в Търново се появил някакъв си господин Джоич, хърватин, женен за българка. Вероятно той е бил австрийски агент, каквито тогава имало изпратени в България и по-специално във В. Търново. Те трябвало да наблюдават възраждането на народа ни и разгромяването на Турската империя.


По съвет и увещания на Джоич, за Загреб, в пределите на тогавашната Австро-унгарска монархия, вече заминали да се учат търновците Панайот Семерджиев (ранно починалия пръв преводач на „Емилия Галотти“) и Михаил Сарафов (по-късно министър на финансите). След тях тръгнали и двамата търновски младежи Христо Белчев и Георги Златарски, който става след време голям учен и професор по геология и палеонтология.


От Търново до Загреб пътували с кола, после и с параход по Дунав. В Загреб Христо можел да пристигне благополучно, ако в парахода не му откраднали 200 гроша, дадени от баща му за издръжка. Само по чудо със спасените 13 гроша. Той се явил през 1872 г. в Загребската реална гимназия, в която се записал ученик в четвърти клас.


Лишен от средства, се намерили добри хора, които не го оставили на улицата. Настанили го да получи безплатно храна в трапезария за бедни при Семинарията, а по-късно го препоръчали и на някои заможни семейства, на чиито деца Христо Белчев става домашен учител.


През 1876 г. завършва реалната гимназия, а на следващата година се записва студент във Физико-математическия факултет на Загребския университет. Числото на българите, които учели в Загреб нараствало. Те издават свой ръкописен вестник, който носел заглавие „Сърбогъска“. Сред тях е и Христо.


В Загреб по това време отива и Светослав Миларов, избягал през 1872 г. от Цариградския затвор. Той постъпва като студент в университета и става редовен сътрудник на издавания загребски вестник „Обзор“. Миларов информира хърватското общество върху нетърпимите турски зверства над българите. В „Обзор“ като подлистник в много броеве подред печата трогателни очерци, които по-късно са преведени от хърватски на български от самият Христо Белчев и Спас Вацов и отпечатани в София. Светослав Миларов тогава имал добри връзки с хърватските литературни кръгове и помага на Белчев да напечата някои свои писани на хърватски стихотворения в най-доброто за времето хърватско списание „Vienac“. Така Белчев става хърватски поет. Подписва стиховете си с псевдонима Чебел. „Белчевите хърватски стихове са по-добри от първите му български…“ пише Пенчо Славейков.


Те са вдъхновени от красивата загребчанка Мелания. Оставя тетрадка със стихове, която носи заглавие „Moята любов с Мелания Метуди“. Какво може да бъде съдържанието на стихове писани от млад, влюбен мъж, вехнещ по очарователната хърватка, можем да се досещаме.
Освободителната война 1877 г. заварила бъдещият министър на финансите Христо Белчев болен на легло. Той побързал да се завърне в родното Велико Търново. Скоро се запознава с Иванчо хаджи Ангелов, председател на Севлиевския окръжен съвет. Той също е с европейско образование, учил в Англия, а след това търгувал в Лондон, Манчестер, основно с манифактурни стоки. Имал приятна външност, облечен по модата на английските лордове-дендита. Иванча, както го наричали, е харесван от всички и обичал „салтанатите“. Той наема Белчев за писар, който постепенно се възстановявал здравословно, а в тетрадките му се изпълвали с нови светли стихове. Някъде по това време става и запознаването с дъщерята на Иван Ангелов, малката Молка. Нейната поезия разгаря душата на чувствителния Христо Белчев. Раждат се тези редове писани за нея:


Ела при мене, пъстра пеперудо,
ела при мене, - весело сдружени
да полетиме двама, милолудо,
над цветните, над росните полени
Виж, как ни кани мило всяко цвете…
И аз ще съм кат´ тебе – боже дете


Молка е още ученичка във Великотърновската девическа гимназия. На някогашната улица „Възнесение“, в долната къща на д-р Игнатиев, тя е на квартира заедно с леля си Еленка хаджи Ангелова. По-късно тя е първата класна учителка във В. Търново от 1869 г.


След смъртта на Иван хаджи Ангелов, съпругата му Парашкева окончателно се преселва в Търново с дъщеря си Молка и синовете си - най-големият Кръстю, средния Ангел и най-малкия Косю.


Момичето поразявало всички със своята интелигентност и красота. Стройна, нежна като ангел, нейните очи карали да замръзва кръвта на руските офицери. За прекрасната Молка, в едно хубаво търновско утро, се дуалират, на местността Белярка щабс-капитанът Бисоцский и поручикът Владимир фон Риттер. Дуелът не взел жертва. Минал само с леко нараняване в рамото на фон Риттер. Секундантите помирили и двамата мъже. За дуела любителите на сензации търновци не могли нищо да научат. Но княз Дондуков-Корсаков узнал за историята и двамата офицери скоропостижно били върнати в Русия.


Чувствата на Христо Белчев нараствали от ден на ден към нея. Тя завършила пети клас, тогавашен пълен курс на Търновската девическа гимназия и през 1881 г. заминала за Виена, където постъпила да учи. През 1879 г. Белчев е преместен от Севлиево на служба в канцеларията на търновския губернатор. Тук се запознава с Петко Р. Славейков и започва да сътрудничи в неговия хумористичен лист „Остен“, където отпечатва много стихове и фейлетони. След спирането на печата му, продължава да издава във вестник „Целокупна България“. От Търново Белчев е преместен в София за подначалник в Министерството на Финансите. Скоро след това го правят началник на новосъздаденото Статистическо бюро, някогашната Дирекция на статистиката. От там той е изпратен за три години в Париж. След завършването остава една година на специализация във Френското министерство на финансите.


След завръщането си в София е ценен като професионалист. За него създават длъжността Главен ревизор на финансите, а след това го назначават Главен секретар на финансовото министерство.

 

Литературните му интереси го съпътстват въпреки чиновническата му работа.


В това време Молка завършва образованието си във Виена през 1885 г. и се завръща в България. Вече дипломирана, с променено в дипломата име Мара хаджи Ангелова, за кратко време става гимназиална учителка в Русе, а през Сръбско-българската война е милосърдна сестра в София, където също учителства.


Съдбата отново ги среща и любовта им се възпламенява. На 1 юни 1886 г. минават под венчило. Двамата са една от най-красивите двойки в столицата. Старите хора ги благославяли щом ги зърнели по улиците. По това време той е начело на български финанси. Тя – придворна дама на княгиня Клементина, майката на Фердинанд, често гостува в Двореца и дворцовите приеми.


През 1890 г. министрите-консерватори Стоилов и Григор Начович, напускат правителството на Стефан Стамболов. Той попълва кабинета си с двама търновци – Христо Белчев и Панайот Славков – министър на правосъдието. Този кабинет наричали „търновски“. Петимата от министрите са именно търновци - Стефан Стамболов, полковник Муткуров, Георги Живков, Христо Белчев и Панайот Славков. Това става, във време, когато борбата срещу диктатурата на Стамболов е най-силна и не се подбирали средства и усилия. Правели се заговори, мълвите и клюките се разпространявали в столицата и в цялата страна.


Христо и Мара живеят само четири години и девет месеца. Внезапният му край прекъсва щастието им. Където и да се намира, всеки ден, дори по два пъти, той ù пише нежни писма. Едно от тях е от Белград, където той е пратеник на българското правителство и сключва търговски договор със Сърбия. Писмото е от 31 май 1889 г.


„Мила моя жено,
С утришнийт ден започва четвъртата година на нашийт задружен живот. Колко жаля, гдето не можеме да го празнуваме заедно! Колко щеше да ми бъде приятно да не бъдех поне сега далеч от къщичката ни, в която ти всели една вълшебна сила още преди да отидеме пред олтаря! Помниш ли като се учехме да викаме нашето „у дома“? Сякаш, че беше вчера, а оттогава насам имаме спомени обширни колкото цяла Европа. Хвърля ли поглед надире, не зная где да се спра. Помня една октомврийска нощ и подир нея сто тридесет и една други. Помня една юнска нощ и подир нея хиляда деведесет и пет други, а помня толкова дни. Понятието ми кола е свързано с твоето пристиганье в София. Понятието ми железница е свързано с пътуваньето ни за Цариград. А мога ли каза, че преди това не съм знаял ни що е кола, ни що е железница? Босфорът не мога да си го мисля без тебе; не намирам кипарисова алея, гдето те няма; не ми иде на ума лес, гдето те не гоня. Река ли Париж, сякаш чувствам, че двамата сме неделими. Лондон щеше да ми бъде пъкъл по втори път, ако да не бяхме заедно. Представя ли си запенени вълни, чувствам като да си при мен под защита; чуя ли виелица, усещам се твой щастлив заслон. И колко други мои мисли, чувства и мечтания са неразривно свързани с твоето битие!


Настъпва веке четвъртата година, а аз още не мога да повярвам, че съм женен, при всичко че все те наричам моя жена, при всичко че нямам радост или удоволствие, което да не бих желал да деля с теб.
Хвърляш ли, Мара, на тая минута, и ти погледнадире: мъчиш ли се да обгърнеш с един глед извървенийт с мене път; благодарна ли си от него; внушава ли ти дързост?

Балансът, който си аз правя, е за мене нов извор на дързост, на вяра и на щастие.“


След неговата смърт столичани се питат „кой ще има тази хубава жена“. А тя тъгува безмерно. Моли да боядисат стените на стаите в къщата им в черно, да драпират огледалата в черно, да сложат черни чаршафи по леглата, всичко иска да бъде черно. Това се превръща в нейния цвят. Много мъже я ухажват и копнеят за ръката ѝ, но тя е фанатично вярна на паметта на съпруга си. Близостта ѝ с Пенчо Славейков се случва 12 години след смъртта на съпруга ѝ.


В ляво от главния ход на Софийските гробища, близо до църквата е гробницата в която и до днес почиват Мара и Христо Белчеви.


От категорията

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!-1592917055.jpg

Всеки може да си прави дребни сметчици, но тук става въпрос за нещо, което е ...

25 септ. 2020 | 14:34

Виктор Орбан: „Мястото на Европа в света“, „Вирусът“ и „Обичайните заподозрени“

-1500731418.jpg

Най-голямата заплаха за националното самоопределение днес е мрежата в стил ...

25 септ. 2020 | 12:30

Вежди Рашидов – Буря в Хармония

Вежди Рашидов -1601058123.jpg

Вежди обитава друг космос – пространството на недосегаемото, което трябва да ...

25 септ. 2020 | 21:15

Най-голямата интрига на конгреса на БСП - ще овладее ли Нинова новия Национален съвет?

-1560672256.jpg

Ако мнозинство в пленума имат критици на Нинова, те като нищо ще оформят втори ...

25 септ. 2020 | 17:46