Сватбената снимка на Анна Каменова и Петко Стайнов

При бомбардировките над София през януари 1944 година загиват родителите ù, сестра ù и двама от племенниците ù

Мирела Костадинова: Писателката Анна Каменова се омъжва за акад. Петко Стайнов на Зли връх

4770 | 6 март 2020 | 12:18

В дома на баща ù Михаил Маджаров, който е внук на Георги Бенковски и общува с големи творци като Иван Вазов, Константин Величков, цари атмосфера и стремеж към духовност. Баща ù подписва Лондонския мирен договор от 1913 г.

Сватбената снимка на Анна Каменова и Петко Стайнов-1583491108.png-1583491256.jpg-1583491219.jpg-1583491196.png

От пожълтяла сватбена снимка ме гледат писателката Анна Каменова и Петко Стайнов, политик и преподавател по административно право, по-късно доктор на икономическите науки на университета в Париж и академик.

 

Времето е запазило този щастлив миг от живота им, в който никой от двамата все още не знае през какви тежки моменти и изпитания ще премине общото им битие. Остават заедно до края, когато през 1972 г. си отива от света бележитият юрист, а тя с болка и обич не спира да мисли за него.


Венчават се през юли 1919 г. В своите спомени, наречени „Безсъници“, които се съхраняват в Националния литературен музей, тя пише: „Нашето сватбено пътешествие не беше нито в Париж, нито пък във Венеция, а на Казанлъшкия балкан „Мазъла“ – Зли връх, на две хиляди метра.

 

За пръв път спах десет вечери в колиба и то в каракачанска колиба, пазена от страшни овчарски кучета. Тичах безгрижно по чукарите, безстрашно се катерех по най-стръмните скали и веднъж на най-високия отсек открих едно снежно бяло цвете с меки кадифени листенца. Имах хербарий от различни градински цветя, бях красила вазите с италиански карамфили и жълти мимози, но еделвайс не бях виждала.

 

И на тази височина, на която не цъфтеше никое друго цвете, аз набрах една китка еделвайс. Когато слязохме в Казанлък, големи планинари се изненадаха – никой до тогава не знаеше, че на Мазълът расте еделвайс“.

 

До този момент госпожа Стайнова не е ходила на планина и е впечатлена от това, което виждат очите ù. Каракачаните играят вечер хоро на поляната. Сред тях е и старият каракачанин бай Васил, който държи бакърена тава. „Тя блестеше като огромно слънце, слязло на планината. По нея се движеха сръчно грубите, едри пръсти на каракачанина и меко, като клавирни чукчета, удряха по слънчевата тава. И тогава се почна най-страхотното хоро. Жените пристъпяха бавно, наредени в кръг и се олюляваха. Като сенки, като неземни същества, те движеха тежките си поли. Луната бе скрита зад облак и единствената светлина бе жълто-червения блясък на тепсията. Там-там-там – един монотонен ритъм, едно самодивски хоро – красиво и страшно, се извиваше на поляната точно пред нашата колиба, построена нарочно за нас – младоженците. Овцете спяха в кошарите, дори кучетата не лаеха, а дремеха, унесени от звуците на бавния ритъм. Когато луната изплуваше изпод облака, тя огряваше червеното везмо по тъмното облекло на жените“.

 

Младата жена не случайно е впечатлена от видяното по време на сватбеното си пътешествие в Балкана. Тя е посещавала лекции по литература в Лондон и Петербург, чела е много книги, познава дори философията на Шопенхауер, но голяма част от света ù е непозната.

 

Съпругът ù Петко Стайнов отваря вратата към този свят.

 

Още преди да мине под венчило, в дома на баща ù Михаил Маджаров, който е внук на Георги Бенковски и общува с големи творци като Иван Вазов, Константин Величков, Стефан Бобчев, първи превежда у нас „Ана Каренина“ на Толстой, цари атмосфера и стремеж към духовност.

 

В този дом се почита културата и историческото минало. Момичето живее с него в Лондон, където той е пълномощен министър. Баща ù подписва Лондонския мирен договор от 1913 г. Тя изучава английски език, запознава се с творчеството на европейските писатели, философи, художници и артисти. Михаил Маджаров е изпратен посланик в Петербург и с него отива дъщеря му Анна, която продължава с духовните си занимания.

 

Семейството пътува и Анна не завършва гимназия редовно, а полага зрелостни изпити като частна ученичка. Записва право в Софийски университет, което не успява да завърши. Но тъкмо в Алма матер среща своя съпруг Петко Стайнов. Сближават ги общите им духовни търсения – литературата, историята, общите им обществени позиции, желанието чрез преводите им българите да се докоснат до световната литература.

 

Юристът подкрепя своята скъпа Анна, вярва в таланта ù и творческите способности. Тя започва да публикува в различни издания – „Свободна реч“, „Слово“, „Съвременник“, „Женски глас“, „Философски преглед“, „Вестник за жената“. Още със създаването на „Златорог“ е сред авторите, които публикуват разкази, пътеписи, есета и рецензии, отзиви за събития у нас и в чужбина. Подписва се с псевдонима Анна Каменова, с който я бележи мъжа ù.

 

През 1930 г. е отпечатан първия ù роман „Хартиеният грях“, който многократно е преиздаван и превеждан. Той ù носи най-голяма известност и я утвърждава като познавач на женските дълбини. Името ù става популярно и тя е избрана за член на Съюза на българските писатели и ПЕН-клуба, както и др. обществени организации.

 

По време на общия им семеен ход Петко Стайнов е назначен за пълномощен министър във Франция и тя има възможност да научи френски език и да се срещне с френската култура. След завръщането в България тя пише проза, публицистика, отзиви за работата на художници, артисти, хора на науката.

 

Заедно със съпруга си посещават Индия. Впечатленията си двамата споделят в пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“. Анна Каменова намира топли думи, за да разкаже и на българските деца за тази екзотична страна. Издава две книги „Владко в Индия“ и „Владко се завръща в Индия“.

 

Десети януари 1944 г. е съкрушителна дата за семейството. Докато всички обядват около трапезата научават, че се задават американски бомбардировачи. Семейството слиза в мазето, за да търси някаква сигурност. Там е светло и просторно, има дори библиотека и сандъци със списания. На господин Маджаров му се струва недостойно да проявява страх. Анна и Петко са близо до вратата, за да са заедно, ако нещо се случи. В този миг къщата е разтърсена – Анна е затрупана с пръст.

 

„Тогава чух едно „ох“ съвсем близо до мен. Познах гласа на моя съпруг. Не знам как намерих сили да освободя дясната си ръка – лежах на очи – и почнах да я изправям и да се мъча да освободя раменете. Щом я освободих, почистих с мъка лицето си и погледнах. До мен лежеше моя съпруг – лицето и ръцете му бяха затрупани с пръст и вар“. Той се измъква само с рана на главата и в последствие губи слуха на дясното си ухо.

 

Двамата успяват да се спасят из под развалините. Тогава виждат, че майка ù стои на стола безжизнена, сестра ù смазана до стената, снаха ù също е възнак, племенникът ù не се вижда между купчините вар и пръст.

 

Само старият Маджаров стоял невъзмутим. Анна и Петко успяват да спасят единствено него, кракът над коляното му е счупен. Пренасят го до „Червен кръст“, но се страхуват да няма мозъчно сътресение. По-късно баща ù умира. Нощта прекарват в свои близки. Тогава е и втората бомбардировка.

 

„Ние стояхме безчувствени. Беше вече безразлично какво може да се случи.“

 

През тези тежки дни в София е разрушен домът на семейство Маджарови. Загиват родителите ù, сестра ù и двама от племенниците ù. Анна и Петко Стайнов по чудо оцеляват. След време двамата осиновяват двете дъщери на една от загиналите ѝ племенници – Мария и Михаил. Това е най-тежкият момент в живота на писателката.

 

„На третия ден разбрахме, че нашите скъпи покойници са били отнесени в моргата и тази сутрин ще ги пренесат на гробищата, за да ги погребат. Отидохме веднага на гробищата. Пред черквата на земята бяха сложени десетки, може би стотина ковчези – всичките еднакви – набързо сковани от нерендосани дъски. Как да открием къде са нашите? Тръгнахме между ковчезите. Повдигахме капаците, за да видим кой лежи под тях. Това „пътуване“ между ковчезите е най-тежкия момент от живота ми. След като отделихме „нашите“ ковчези, повикахме гробарите да ни помогнат да ги пренесем и заровим. Беше 13 януари. Студ сковаваше земята.

 

Гробарите с труд забиваха лопатите. Тъкмо сложиха четвъртия ковчег в издълбаната земя, засвириха сирените – сигнал за приближаващо ято бомбардировачи. Гробарите се разбягаха. Ние останахме и с премръзнали пръсти ровехме пръстта и покривахме ковчега. Свириха отбой – гробарите не се върнаха. Ние продължихме да засипваме пръст“, разказва тя.

 

През това време Народното събрание заседава. Петко Стайнов ходи там, задава въпроси, говори. При едно негово изказване правителствените депутати, които поддържат Хитлеровия режим тропат по банките и го свалят насилствено от трибуната.

 

Семейството живее в дома на проф. Бобчев. След една от бомбардировките на 10 март бързат да спасят ръкописите на баща ù в дома на ул. „Славянска“. „Знаех за неговия „Дневник“ и ние събирахме лист по лист сред покритите от прах, тухли и вар книги, дъски, хартии. Не беше възможно да прибираме нашите ръкописи и книги, тъй като трудно се вадеха и нямаше къде да ге приберем. От градската библиотека дойдоха с една платформа и натовариха доста запазени книги. Също оцелели картини, между които някои от Иван Милев и Дечко Узунов.

 

Книгите, които се унищожиха, бяха извънредно много. Библиотеката на баща ми беше изключително богата – събирана от Освобождението насам. Към тях трябва да прибавя книгите на братята ми (Иван Маджаров – убит в Междусъюзническата война – 1918 г. и Георги Маджаров – убит като кмет на София – 1925 г.), на моя съпруг една богата юридическа библиотека и моите многобройни английски книги. Между тях имаше и редки екземпляри. Направихме нещо като подслон в един ъгъл от къщата и прибрахме доста книги, като ги покрихме и оградихме с дъски и камъни. Когато след известно време отидохме да ги приберем, нашето примитивно скривалище беше празно. Книгите бяха отнесени“. Каменова успява да спаси голяма част от „Дневника“ и ръкописа „Спомени“ на баща си, но не и своите и тези на съпруга ù.


След 1944 г. тя участва в редакционната колегия на в. „Литературен фронт“. Помага на много млади хора, които държат перото. Излиза романът ù „Близо до София“, няколко детски книжки, сборник с разкази „Часовник без стрелки“ и очеркът „Копривщица“. Превежда „Чичо Томовата колиба“ от Хариет Бичър Стоу, „Вълшебникът от Оз“ от Франк Баум, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд.

 

Нейните романи, новели, разкази, пътеписи, исторически очерци за възрастни и деца разкриват българската природа, паметниците на историческото ни минало, моралните ни ценности и духовните завети на Възраждането. Някои от книгите на Анна Каменова са преведени на английски, немски, полски и руски език. Дарбата, ерудицията и финеса на тази харизматична жена я поставят сред имената на големите ни писателки. За съжаление името ѝ остава неизвестно извън литературните среди.


От категорията

Кеворк Кеворкян: Сватовници на неприличието

-1477587010.jpg

Друг сватовник – Христо Иванов. Няма бивш министър на Б.Б., да го знаете – ...

28 септ. 2020 | 15:12

Боян Чуков: Очаквам нова вълна атаки на радикализирани ислямисти в Западна Европа

Боян Чуков-1523087293.png

Светът няма да бъде еднополярен, двуполярен, триполярен, а многополярен, и той ...

28 септ. 2020 | 11:38

Кирил Вълчев: Властимащи, свалете маските в училищата и театрите! (ВИДЕО)

Кирил Вълчев Снимка: Дарик радио-1601321881.jpg

Направете изолатори в министерствата, за да държите там чиновници със симптоми ...

28 септ. 2020 | 22:36

Стефан Цанев: Протестът отблъсква интелектуалците заради средствата си и липсата на ясна перспектива

-1533654244.jpg

Няма друг начин освен младите, родени на свобода, незаразени с робство, да ...

27 септ. 2020 | 15:15