Ботаникът Иван Урумов

През лятото на 1921 г., нежното цвете се продавало на табли по софийските улици и градското казино

Мирела Костадинова: Ботаникът Иван Урумов открива еделвайса

16523 | 22 окт. 2021 | 12:06

Урумов събира богат материал. През 1930 г. той е откупен от Цар Борис III за неговия естествено-исторически музей в София. За големите му заслуги по изучаване на българската флора Цар Фердинанд го награждава пък три пъти с орден за гражданска заслуга

Ботаникът Иван Урумов-1634894108.png-1634894152.png

Край изворите под Амбарица вали проливен пролетен дъжд. Удрят светкавици. Ботаникът Иван Урумов и водачът му няма къде да се подслонят и са под открито небе. Изведнъж се чува кучешки лай и те тръгват към него. Багажът им е върху гърба на кон покрит с платнище. Излизат пред лагера на каракачаните, а най-възрастният ги пита какво правят в планината в това лошо време. „Господинът е даскал и изучава растенията, а аз го съпровождам. Той по тия науки е завършил в чужбина. От билките много разбира и тях изучава“, бърза да каже водачът.


Урумов подава на каракачанина няколко пакета тютюн, а той се усмихва под мустак доволен от армагана. „И аз отбирам нещо от билки, ние тук сами се церим… И нас си, и овцете…“ Той кани гостите да се постоплят и изсушат дрехите си в колибата. Урумов отваря ботаническата си кутия и започва да разпитва каракачанина кои от тях познава като билки, как ги наричат, какви болести лекуват, къде се срещат. А той отговаря за всяка тревичка, която познава. До късно след полунощ, когато дъждът утихва.

 

На другия ден двамата мъже минават под връх Амбарица и пресичат изворите на река Черни Осъм, които още са сковани в лед. Връзват се с въжета, за да преминат. „Даскале, прощавай, ама ще си докараш някоя беля с тия твои треви. Вчера дъжд и студ. Днес тези ледове…Умен човек си, защо като другите даскали не си гледаш живота и спокойствието, ами си тръгнал да се трепеш по планините и баирите?“ пита го водачът.


Урумов върви и мълчи. Нищо не отговаря. От много време проучва българската флора и това му е страст. Събира и хербаризира растения. Радва се като дете, когато открие редки и интересни видове. Обикалял е България на шир и длъж – Стара планина, Витоша, Рила, Родопите, Средна гора, Осогово, Пирин. Обхожда Троянския балкан и събира своите материали.


Изведнъж той съзира ниско храстче с кожести, вечно зелени листа и бели цветове, събрани по 10-15 в красиви топчести съцветия по върховете на клонките. Изненадан е от това, което вижда. Прикляка до растението и го оглежда задълбочено, вдъхва от силния му аромат. Отчупва клонче от храстчето и остава учуден от жилавината му. „Вълче лико! Дафне мезереум. Цветовете му са бели, но и това е дафне, не може да е друго…“, мисли си Урумов. Отрязва няколко клонки и ги слага в ботаническата си кутия. А после пита водача си:


Не си ли виждал някъде едно ниско, жилаво храстче с розови цветове? Цъфти рано, понякога, още преди да се стопи снега.
Зная го. Отровно е, добитъкът не се докосва до него. Само понякога козите белят от кората му и стават като бесни. Затова и му викаме бясно дръвче.


Същото. Някои му казват вълче лико. Това храстче е като него. По научному и двете се наричат дафне.

 

Същия ден двамата мъже намерат храстчето по склоновете на близкия връх Добрила. А когато Урумов се прибра в Ловеч и прави своите справки в ботаническата си литература се уверява, че храстчето от Амбарица и Добрила е Daphne blagayana. Истински рядко растение неизвестно за българската флора. Това е едно от най-интересните му открития. Но не и единствено.


През 1896 г. Иван Урумов тръгва с трима свои приятели по северния склон на Козята стена. Тогава открива и еделвайса, който овчарите наричали „балканска звезда“. Наименованието му е с немски произход и означава благородно бял. Латинското име на растението е Leonthopodium alpinium (от гръцки леонто – лъв и подус – крак), т. е. лъвско краче. С това име е известно в Англия и Франция.


Ботаникът още през есента изпраща еделвайса заедно с други открити от него растения за проверка при професор Веленовски. Той съобщил за него в „Добавка към българската флора“ отбелязвайки, че е намерено от Иван Урумов. А после българинът публикува откритието си – първо в немско, а после и в българско научно списание.


Ботаниците отбелязват в литературата, че два месеца преди Урумов, през юни 1898 г., еделвайсът е открит на същото място от проф. Стефан Георгиев. Но залисан в научната си работа, две години по-късно, съобщава за откритието си в научната литература.


В България това красиво цвете расте по варовития Вихренски дял на Пирин и по някои от върховете на Централна Стара планина. Пиринският еделвайс е по-дребен и по-гъст от старопланинския. И днес може да се види на Козята стена. То остава вечен символ на планинарите, но е забранено да се бере.


Някога, през лятото на 1921 г., нежното цвете се продавало на табли по софийските улици и градското казино. Дамите и господата го носели забодено на шапките или реверите си. Един стрък се харчел на цена 3. 50 лв. и търговците печелели добре от него. Но скоро търсеното цвете започнало да изчезва от планините. Изтръгвано е дори с корените.

 

В книгата си „Ботанически екскурзии“ Стефан Баев пише: „През 1900 г. горските стражари са напълнили две газени сандъчета с изкоренени балкански звезди от Козята стена и ги изпроводили в София, за да се посадят там в градините. Освен това учители от Карлово и Троян са събирали балкански звезди по Козята стена и ги продавали по 50 (петдесет) стотинки екземпляра. Работниците от Бялоосъмската махала (Троянско), като отивали в Америка, също отнасяли със себе си по много екземляри от това растение. Когато ботанизувах край Бялоосъмската махала през месец август 1911 г., някои младежи от тази махала предлагаха да ми продадат балкански звезди“.


В Европа са правени опити за изкуствено отглеждане на еделвайси. В София и някои български градове също. Но цветето няма онази красота, която му е присъща в естествени условия и опитите да се култивира са загърбени. Но името на Иван Урумов завинаги се свързва с еделвайса.

 

Той е неуморим в изследването на флората в България. Откривател е и на Урумовото лале, което носи неговото име и също е защитено от Закона за биологичното разнообразие и включено в Червената книга. Като еделвайса. Урумовото лале се среща в Североизточна България, Източна Стара планина, Знеполския район, Тунджанската хълмиста равнина. Описано е от ботаника през 1900 г.

 

Той е откривател и на още много видове - големоцветната тинтява, алпийската папарат, плаунът и др. В публикациите му се съдържат около 150 непознати по-рано за науката растителни видове, подвидове и форми. Други 25 видове са наречени с името на Урумов от други ботаници.

 

Иван Урумов е роден в Ловеч на 10 май 1856 г. Първоначално учи в родния си град по ланкастерската метода, известна и като взаимоучителен метод. Той е разпространен през XIX в. и стъпва върху това, че способните и знаещи ученици, под надзора на учителя, учат останалите. „Който преподава, научава“ в това се състои смисъла му.

 

През 1872 г. Иван Урумов отива да учи в Габрово, постъпва във втори клас, а през следващата година заминава за Чехия – град Писек. Там има и други негови приятели от Ловеч. В чешкия град учи в класическа гимназия четири години. Времето е трудно и размирно – започва въстанието в Босна и Херциговина, войната на Черна Гора с Турция, въстанията в България и войната на Сърбия с Турция.

 

Чехите са много гостоприемни към българите и дават всичко, за да могат те да живеят и учат спокойно. Урумов завършва гимназия през 1877 г. и се завръща в Ловеч, който наскоро е ограбен от черкезите. Назначен е за основен учител. С негова помощ в Ловеч е открито класно мъжко училище, после и девическо и то по образец на чехските реални училища.

 

Едва ли е било лесно на младия учител. В Ловеч е две години и успява да спести 4 000 гроша. В края на 1879 г. ги слага в джоба си и заминава за Виена, за да следва естествени науки. В австрийската столица остава само година. Парите не му стигат. Принуден е да се завърне в България.
Търси отново учителско място и намира в Габрово. На 1 август 1880 г. го назначават със заплата от 4 000 гроша за година. Ловчанлията пак заделя някоя пара настрана, има намерения да се върне в чужбина. Щастието скоро потропва на вратата му.


След ревизия на преподавателската му работа, министерският инспектор Васил Стоянов, помага Иван Урумов да получи държавна стипендия. Този път заминава за Хайделберг (Германия), за да довърши образованието си.

 

В Хайделбергския университет българинът учи ботаника. Работи в лабораторията на проф. Пфицер. По негова препоръка отива и в Страсбург, за да слуша лекции на прочутия ботаник Дюбари. За научната работа на Урумов проф. Николай Стоянов пише: „Още като студент в Хайделберг той проявил жив интерес към ботаниката и е съставил малък хербарий, запазен и до ден днешен в Царския музей в София“. Хваща се да пише докторска дисертация, която има намерения да защити в Хайделберг.

 

Но преди това трябва да заплати такса за изпита си, да отпечата научния си труд. Иван Урумов отправя молба към Министерство на просветата в България, за да му отпуснат финансова помощ. Ето какво пише в отговора от 24 май 1884 г.: „До Господина И. К. Урумов, държавен стипендиант в Хайделберг. Съобщаваме Ви, че просбата ви от 10 април н. г., съгласно постановлението на училищния съвет остава без последствие. Докторски изпит не е нужно да правите, снабдете се с абсолуториум и завърнете се в България, за да заемете някое учителско място, и същевременно да се приготвите за професорски, а не докторски изпит. След като учителсвувате поне една година, Вие можете да се обърнете пак към Министерството, да искате средства, за да отидете да положите тоя професорски изпит“. Писмото е подписано от министър д-р Моллов, главния секретар Петър Генчев и началник на отделението Спас Вацов.

 

Иван Урумов е огорчен от отговора. Прави нови опити, но безуспешно. Бюрократичната система и тогава подминава можещите и знаещите, а и не е имала нужда българите да се занимават с висша наука. Интересували са я само учителите в гимназиите. Бъдещият голям ботаник е принуден е да се завърне в България и отново да носи тежкия кръст на български учител. Цели 40 години преподава в Ловеч, Габрово, София, Русе, В. Търново, Плевен и други български градове.

 

Негови ученици стават министри, генерали, професори, адвокати, инженери. Урумов превежда първите учебници у нас по естествени науки. Те са на д-р А. Покорни – Зоология, Ботаника и Минерология за долните класове на реалните гимназиални училища. Отпечатани са във Виена през 1881 г. А през 1897 г. отпечатва първия си научен труд „Материали за флората на Ловчанския окръг“. Този му труд съдържа списък с 1200 имена на растения. Между тях са и 30 вида непознати до тогава за флората на България.

 

Не спира да събира растения, които тогава са слабо познати у нас и да прави своите проучвания. Пише до различни известни имена на науката в Европа, които му помагат за разпознаване на растенията. Подрежда грижливо хербариите си, описва ги с латинските им имена. Така се превръща в най-добрият познавач на балканската флора.

 

За една експедиция с Иван Урумов през 1913 г. в беломорска Тракия д-р Иван Буреш, директор на Царските научни институти, разказва в спомен за известния ботаник: „Неописуема, непоносима юнска жега! Урумов преметнал през рамо ботаническата кутия, носи в лявата ръка тежка ботаническа преса, а в дясната ръка як нож за изкопаване на растения; джобовете му са пълни с разни принадлежности и хранителни припаси. Той се радва на непознатата до сега нему чудновата южна растителност и с усърдие копае интересните цветя.

 

Обилна пот тече по огорелото му от слънцето лице; и когато ние младите се нахвърляхме в хладните води на Бяло море, виждам неговия силует да снове по стръмния баир на морето. Доста изнурен от тропическата жега, той се спира под сенчеста смокиня и реди в ботаническа папка събраните от него научни ценности.

 

И на следния ден той пак не си дава почивка и продължава да снове из полето около Гюмурджина, макар че тук ни срещат инжинери по трасирането на шосе Хасково – Гюмурджина, които инженери му разправят, че турското население е стреляло по тях в едно близко село“.

 

По време на тези обиколки Урумов събира богат материал. През 1930 г. той е откупен от Цар Борис III за неговия естествено-исторически музей в София. Тази сбирка на Урумов ползват поколения ботаници. По повод 80 г. му юбилей след време го награждава с командорския кръст на ордена Св. Александър III степен. За големите му заслуги по изучаване на българската флора Цар Фердинанд го награждава пък три пъти с орден за гражданска заслуга.


Написва повече от 60 научни публикации, отпечатани в издания на Българската академия на науките, свързани с любимата му наука ботаниката. Канят го за сътрудник и в чуждестранни ботанически списания и в тях той публикува на немски и латински език. Често българският ботаник изпраща свои материали на колеги от Европейски държави за техните научни монографии.


Става действителен член на БАН през 1904 г., а през 1934 г. е избран за председател на природо-математическия клон. Урумов е почетен член на Българското Ботаническо дружество.


Въпреки работата и удоволствието, което тя му доставя, Иван Урумов преживява и житейски удар. През есента на 1929 г. умира синът му Янко Урумов, който е архитект. Бащата е съкрушен, но намира сили да създаде при Българската академия на науките фонд „Иван и Янко Урумови“.

 

Капиталът му е 100 000 лв. Желанието на изследователят е с лихвите от този фонд на всеки пет години да се издават и награждават научни трудове по ботаника. Излиза първата книга със средствата от този фонд през 1935 г.. Тя е на Николай Стоянов и Борис Ахтаров и е на немски език.

 

Родният град на Иван Урумов остава завинаги в сърцето му. Той оставя спомени за Ловеч и биографии на личности, свързани с историята му – д-р Васил Радославов, д-р Димитър Вачов, Марин Луканов, Иван Драсов. Автор е и на малка книжка от 96 страници - „Българска народна медицина“, която сам издава през 1936 г. В нея пише за лековитите билки в народната медицина, как да се приготвят лекарства и за какви болести да се употребяват.

 

Той е редактор на книгата „Ловеч и ловчанско“. Подарява на библиотеката на читалището в родния си град 1200 ценни книги. На Ловчанското дружество в София дарява 10 000 лв.

 

Иван Урумов не спечелва пари от ботаниката, въпреки, че ù отдава всичките си сили. Но тя го прави богат, изпълвайки душата му. Той не заема дори място в Университета. Остава си учител. В късна възраст, на 81 г., посещава заседанията на Българската академия на науките, където е действителен член. Всъщност науката е неговата сила и той ù се отдава с цялото си сърце. Получава като награда знанието.
Големият ботаник умира на 9 октомври 1937 г. Вероятно е разбрал, че

 

ботаниката е висша проява на любов и преданост към природата. Но и безмилостна работа, която си струва усилията, за да бъдеш този, чиито очи ще се насладят за миг на белите главички на еделвайса, изникнал по дивия северен склон на Козята стена.

 

А вятърът ще полюшва нежното цвете събрало в себе си цялата мъдрост на живота…


От категорията

Енчев: Телефонният разговор на Радев със Заев поражда тревоги. Ще капитулира ли София пред Скопие?

-1615661027.jpg

Мотивите на Заев за експресния диалог са ясни – да сондира готовността на ...

1 дек. 2021 | 12:18

Кеворк Кеворкян: Бъдеще от мола и памет за Станчов

-1461834919.jpg

Прекалено много разчитаме на пришълците отвън – а трябва да мине много време, ...

28 ноем. 2021 | 12:47

Велизар Енчев: Консултации на партии в мол изглеждат като търговия

-1602931711.jpg

България се намира в тежка икономическа криза. А това, че бюджетът за новата ...

27 ноем. 2021 | 17:03

Как си отиде БГА „Балкан“ и (не) дойде АЕЦ „Белене“

-1638268337.png

Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Първан Симеонов и приятели са авторите

30 ноем. 2021 | 12:23