Мирела Костадинова: Художникът Кирил Цонев свещенодействал с четката и не обичал да ходи на гости

Чужди критици на изкуството казват, че той следвал „античната формула“ прилагана някога от Рафаел и други италиански майстори

Мирела Костадинова: Художникът Кирил Цонев свещенодействал с четката и не обичал да ходи на гости

1880 | 22 март 2019 | 10:50

Съпричастен към грижите и радостите на другите, с верен усет и разбиране за обществения живот, той, както всеки истински художник, живее преди всичко със своето изкуство

Мирела Костадинова: Художникът Кирил Цонев свещенодействал с четката и не обичал да ходи на гости-1553244837.jpgМирела Костадинова: Художникът Кирил Цонев свещенодействал с четката и не обичал да ходи на гости-1553244854.jpgМирела Костадинова: Художникът Кирил Цонев свещенодействал с четката и не обичал да ходи на гости-1553244848.jpg

Той е един от отличните ни портретисти и пейзажисти. Известен е и със своите композиции и натюрморти. Чужди критици на изкуството казват, че той следвал „античната формула“ прилагана някога от Рафаел и други италиански майстори, а именно „рисуване с маслени бои върху темперна основа“, което придава вътрешния блясък на неговите работи. Картините му носят простотата на класическите произведения.

 

През 1950 г. е уволнен от Художествената академия и упрекнат във формализъм. От 1950 г. работи върху консервацията на стенописите и иконите в църквата в Бояна, Земен, Драгалевския манастир. През 1960 г. прави своя изложба, с която е обществено реабилитиран. Негови творби се съхраняват и до днес в Националната художествена галерия, галериите в Кюстендил, Враца, Пловдив и други градове, както и в чужбина – Мексико, Куба, Гърция и САЩ.


Роден е в Кюстендил на 1 януари 1896 г. През 1919 г. завършва Държавното рисувално училище в София. Учи в Мюнхенската художествена академия при проф. Хуго фон Хаберман и проф. Карл Каспар. Специализира консервация и реставрация. От 1924 до1929 г. е на свободна практика в Мюнхен. Установява контакти с групата на „Новата предметност“ към Мюнхенското дружество „Жури Фрай“.

 

Житейските му пътища го отвеждат в Дрезден, Амстердам, Копенхаген, Лос Анджелис, Сан Франциско, където прави изложби. Една година живее в Мексико сити. Там се запознава с известни творци на мексиканското изкуство. Заедно със Сикейрос работи по изписването на три монументални фрески за парламента в Мексико сити. През 1933 г. се завръща в България и до 1942 г. работи на свободна практика. Участва в международни изложби. Преподава във Военното училище, професор е в Художествената академия. Участва във Втората световна война като военен художник. Освен платната си е оставил след себе си и книги: „Технология на изобразителното изкуство“, „Стенописите в Боянската църква“, монографии за Леонардо да Винчи, Веласкес и др. художници.
„Запознах се с него, след като се бе завърнал от чужбина, някъде към средата на тридесетте години, може би в къщата на Георги Цанев, може би у Владимир Василев, чиято жена бе от Кюстендил, откъдето бе и Кирил Цонев. Преди това го бях виждал из софийските улици и кафенета и ми бе направил впечатление със своята висока кокалеста фигура и с изпеченото си изразително лице, в което имаше много светлина и слънце. Бях виждал и някои от неговите картини, нещо ново тогава за нашето изкуство, с простотата и отчетливостта на техните форми, със суровата и съдържателна линия, с дълбочината на мислите и чувствата, с тяхната обща монументалност и внушителност. Затова, когато се запознах с него, той не бе за мене нов и непознат човек, а бе човекът, с когото отдавна исках да се срещна и от когото никога не се разочаровах“, спомня си поета Никола Фурнаджиев.


По същото време Кирил Цонев е един от най-интересните хора в София. Скитал е по света и го е видял в различни краски. Той е човек на работата и не обича да си пилее времето, да занимава другите със себе си. Съпричастен към грижите и радостите на другите, с верен усет и разбиране за обществения живот, той, както всеки истински художник, живее преди всичко със своето изкуство. На събиранията из софийските механи, на които художници като Илия Бешков или Иван Пенков са редовни посетители, Кирил Цонев се отбива за кратко. Постоява и се прибира в ателието си на ул. „Раковска“ 149. Там насаме със своите картини и с проблемите на своята работа се чувства най-добре. Рисува бавно, упорито и системно. Посреща приятели и близки. Не обича да ходи на гости, само по изключение. Свещенодейства, когато рисува или говори за изкуство. Гласът му, малко глух, се изпълва с вълнение, а при спорове трепери от напрежение. Външният му вид е суров и мрачен.
„Сближихме се повече към края на тридесетте и началото на четиридесетте години. Срещах се с него в кафене „Цар Освободител“ или в домовете на общи наши приятели, посещавах го в ателието му на ул. „Раковски“. Кирил Цонев проправяше все така настойчиво своя път на художник. Все така неговите непрекъснати търсения и неуморното му трудолюбие го правеха безразличен към дребните житейски грижи и суетни. Все така под неговата майсторска ръка се раждаха творбите, чието предназначение бе да станат шедьоври на българската живопис“, пише Никола Фурнаджиев.


Светът е разтърсен от фашизма, а авторът на стихосбирката „Пролетен вятър“ продължава: „По него време той рисуваше моя портрет и аз бивах при него, за да му позирам. Той работеше обикновено мълчаливо и съсредоточено. И все пак ние разговаряхме, защото не можеше да не се разговаря за онова, което всеки ден и всеки час поставяше на изпитание нашата съвест. На пръв поглед Кирил Цонев изглеждаше спокоен, дори флегматичен. Той не се удряше по гърдите, не се хващаше за главата, не произнасяше тиради. С тона на човек, който много е виждал и много знае, разказваше спомени за Германия и споделяше наблюденията си върху характера на нейния народ. Кирил Цонев не криеше преклонението си пред гения на народа и язвителното си презрение към всичко, което ставаше в тази страна. Той ненавиждаше фашизма, желаеше неговото сгромолясване“.


Кирил Цонев не спира да работи над платната си, но, когато някой се намира в голяма нужда, оставя четката или молива и тръгва да му помогне. Чужд е на всякаква суета и показност. Фурнаджиев разказва случка с художника: „Спомням си и големите грижи, които той положи около една дамаджана с мелнишко вино, донесена му от неговия племенник. Дамаджаната дълго време стоя у него и все не можеше да се нагласи компанията и да се намери мястото, където да се изпие. Най-сетне се реши да отидем у Борис Ангелушев, в квартирата му срещу боровата гора. Когато обаче пристигнахме там, разбира се, че през деня някакъв старец починал на по-долния етаж. Ние се поколебахме, понечихме да се върнем, но тази вечер бе тъй дълго чакана от всички нас, че все пак останахме горе. Изпихме виното и стояхме до късно, а мъртвецът лежеше под нас. Понякога настъпваше мълчание, чувствахме се виновни, но младостта и живота, както винаги, бяха по-силни и ние се поддавахме на тяхната власт“.


Художникът е винаги твърд, последователен, когато трябва да отстоява разбиранията си за изкуството. „След 9 септември 1944 г. като професор в нашето висше училище за изобразително изкуство, той не отстъпи от своето „верую“, под натиска на ония, които смятаха, че с изкуството можеш да си играеш, както си поискаш. Но догматизмът и човешката злина му отмъстиха. Той трябваше да напусне работата си сред начеващите художници, където бе толкова полезен. Други, които са били тогава по-близко до Кирил Цонев навярно ще разкажат за тези тъй тежки дни от неговия живот. Моите впечатления са впечатления на по-далечен приятел, който със свито сърце наблюдаваше всичко. Но този удар не можа да го отклони от пътя му. Той се затвори още повече в ателието си, отдаден на онова, което бе най-важно за него – на работата си. За причиненото му зло говореше, както винаги, повече с ирония, отколкото с невъздържано озлобление“, продължава в спомена си Фурнаджиев.


В това време художникът е в творческа зрелост. Заставен е да напусне жилището си на „Раковска“, живее на квартира в изоставена кооперация в две партерни стаи на ул. „Славянска“ №18. Отоплява се с чугунена печка, която почти не излъчва топлина и той се намята с одеало. Кушетка, кюстендилска черга, статив и рамки на картини, това е светът му от вещи в тези години. Кирил Цонев е мълчалив, не говори за случилото се в Академията, не се оплаква и държи достойнството си изправено. Рисува по-малко от преди. По това време изучава проблемите на технологията, занимава се с реставрационна работа, изследва паметниците на нашето старо изкуство и търси неоткрити творби.


През ония години той е самотен и болен. Често се виждат с поета Никола Фурнаджиев в руския ресторант на улица „Добруджа“. Цонев е винаги сам. Неговата гордост не му позволяваше да досажда на другите с каквито и да е оплаквания. „Веднъж двамата пак отидохме в ателието му. Обстановката беше тъжна. Мебелите, доколкото ги имаше, бяха овехтели и покрити с прах. Навън валеше дъжд и вътре здрачът се сгъстяваше. Но когато светна електрическата крушка, пред очите му бляснаха неговите нови картини и всичко друго вече не съществуваше. С възторг гледах последните постижения на художника и си мислех, че голямото изкуство се ражда само там, откъдето отстъпват сметката и еснафското благополучие. Кирил Цонев бе наистина мъченик на изкуството. Той нямаше лична радост и не се стремеше към нея. Носеше съзнанието на художник и живя като такъв, доказвайки ни по тоя начин неща, които често забравяхме.“


Десет години след отстраняването му от Академията, художникът подготвя юбилейна изложба. Тогава е и обществено реабилитиран. Душата му сякаш се събужда. Рисува нови картини, преглежда старите си работи, търси дирите на други, пише писма до хора, които притежават негови творби. А под всяко писмо добавял: „Аз поемам особената грижа за съхранението на картината, докато трае изложбата“. Тя отворила врати в един предиобяд на ден неделя. Залата била изпълнена с посетители. Пред своя приятел Борис Делчев художникът прошепнал: „Ти излезе прав – възкръснах като Лазар“. Стоян Сотиров от Съюза на художниците трябвало да открие изложбата, но не дошъл. Това сторил Борис Иванов. Казали се топли думи, поднесени били цветя. Кирил Цонев се радва на изключителен успех. По повод на тази изложба Ал. Геров му посветил епиграма „Юбилейна закачка“:


Годините избиха ти не един зъб.
Но времето триумфа ти кове.
Желаем ти, потупвайки те по гърбът
да се изправиш като стогодишен дъб
над свойте сладки южни плодове.


Само една година по-късно Кирил Цонев си отива от света на 5 април 1961 г. в София.


От категорията

Светлана Шаренкова: София трябва да знае, че Путин не говори пет за четири!

-1532442676.jpg

Ако и сега, както с „Южен поток” пропуснем възможността да бъдем част от ...

5 дек. 2019 | 16:00

Бюджетът издава кого обича властта: чиновниците – да, майките и пенсионерите - не!

Бюджетът издава кого обича властта: чиновниците – да, майките и пенсионерите - не!-1575555265.jpg

Къде е дигитализацията, къде е прословутата административна реформа и „едното ...

5 дек. 2019 | 16:12

РИА Новости: България се научи да вярва на Русия. Но това няма да ѝ помогне

Факсимиле: РИА Новости-1575627160.jpg

Преди пет години България загуби „Южен поток“. Забележките на Путин ясно ...

6 дек. 2019 | 12:11

Костадинова: Белчев се вдъхновявал от красива загребчанка преди да мине под венчило с Мара Белчева

Мара и Христо Белчеви -1575622380.png

Христо и Мара живеят само четири години и девет месеца. Внезапният му край ...

6 дек. 2019 | 10:50

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.