Цено Тодоров, Автопортрет

Създава забележителни портрети на Дора Габе, Мара Петкова, проф. Бончо Боев, Пейо Яворов

Мирела Костадинова: Художникът-философ Цено Тодоров сам рисува проект на надгробния си паметник

20222 | 23 окт. 2020 | 13:29

Цено Тодоров оставя на България портрети, пейзажи, натюрморти, битови картини. Не са му чужди и други живописни жанрове, където се виждат тънките способности на живописец

Цено Тодоров, Автопортрет-1603450695.pngДюли-1603450841.pngПейо Яворов-1603450770.pngДора Габе-1603450732.png

Художникът Цено Тодоров е човек с тънка чувствителност, който често посещава Зоологическата градина в София. Наблюдава животните и техния свят, вживява се в поведението им. С бели листи и молив в ръка им прави скици. От тези негови мигове на усамотение и съзерцание, до наши дни, са останали няколко негови рисунки – глава на лъв, рунтав козел и още един полегнал лъв, зад който се показва женската, която пази съня му. „За всяка работа се иска възторг. И най-много – за изкуството“, често повтарял той.


Самият Цено Тодоров обича да прави рисунки с молив и перо, да се вглежда в тях, когато сложи и последния щрих. Обикновено рисува върху детски блокчета, а работите му приличат на завършени миниатюри. Сам твърди, че рисунките са най-късия път между художника и модела. А портретистът трябва да отрази хубостта на характера на този, който рисува истината за него. Нарича рисунките „честността на изкуството“.

 

През живота си създава стотици етюди и скици, които изгарят при пожар на сградата, в която живее. Това става по време на бомбардировките над София през Втората световна война. Затова от тях остават много малко достигнали до нас, съхранени най-често в негови бележници. По този повод, когато след години отбелязват петдесетгодишния му юбилей, той отронва: „Честване на един изгорял художник!“

 

Цено Тодоров оставя на България портрети, пейзажи, натюрморти, битови картини. Не са му чужди и други живописни жанрове, където се виждат тънките способности на живописец, отношението му към света и философията на живота.

 

Той е майстор на портретната живопис. С някакъв негов специфичен замах разкрива душите на своите герои. За пет години, от 1915 до 1920 г., създава забележителни портрети на Дора Габе, Мара Петкова, проф. Бончо Боев, на майка си - картина изгоряла също по време на бомбардировките над София.

 

Сред ранните му платна е портрет на Пейо Яворов, който държи на коляното си мека черна шапка, извърнал глава надясно. По-късно прави втори негов портрет, от времето, в което авторът на стихотворението „Стон“ вече е сляп, след опита да се застреля при трагедията с любимата му Лора. Тук художникът е отразил целият драматизъм на поета.

 

Сред моделите на Цено Тодоров са поетите Теодор Траянов и Кирил Христов, актьорите Сава Огнянов и Петър Стойчев, литературният критик Боян Пенев и Екатерина Каравелова. Рисува творци, учени, архитекти, лекари, общественици, обикновени хора. В платната му се срещат образите на майка му, съпругата и синът му. Сред тях е един негов автопортрет, който отразява срещата на свободния му дух със самия него. Но истински обича да рисува „малките хора“ и да показва тяхната доброта. „Напразно питаме – какъв е този или онзи… Нима има по-голям документ от лицето му!“

 

За предварителната подготовка на своята работа разказва: „Ако на другия ден трябва да портретувам, аз се приготвям психически през нощта. Без тази предварителна подготовка за творческа работа не ми върви, не ми спори.

 

Сутринта аз ставам рано, вземам палитрата; преди да е дошъл моделът – опитам боите, мацна с четката тук-таме по платното… Тази творческа репетиция е нещо неизбежно в работата ми. Не сторя ли това преди идването на модела, в негово присъствие аз съм обречен на смут, който ме кара да греша в рисуването. Предварителното самоподготвяне за работа – ето източникът на творческото ми разположение, което други наричат настроение“, разказва художникът за тънките настройки на духовния си свят.

 

Когато в ателието му вече е дошъл модел, той се оживява и никога не сяда пред статива. Иска, като че ли, да хване в пространството душата му и да разкаже за нея върху платното. Движенията му стават жизнени, напрегнати, дори резки. А погледът му втренчен. Понякога мълчи. „На всеки модел трябва да намериш какво да говориш. Когато ти позира някой и не можеш да намериш какво да говориш – мъка е и за двете страни“.

 

Не изисква позиращият му да стои вцепен и да не се движи, а напротив. Свободата на тялото му дава повече възможности да достигне до неговия вътрешен свят. „Всеки модел за мене е изпит! Сякаш улавям четка за пръв път..“ разказавал Цено Тодоров. А, когато моделът си тръгнел, художникът довършвал своята работа и си пеел някоя народна песен.

 

Заговорел ли за портрети душата му отлитала в други измерения. Ставал вглъбен, замечтан, заковавал погледа си в определена точка. Говорел сякаш четял страници от книга. Но не само това го вдъхновява…

 

Отношението към природата изразява в своите пейзажи, макар и епизодично. Рисува кътчета от България, известни са Хисарските му сюжети. На платната си изобразява различни държави, които посещава през живота си.

 

„За пейзажа у нас се смята, че е най-лесното нещо. Вярно е това, че посредственият пейзаж лесно се прави. Хубав пейзаж, обаче е много мъчно нещо“. Обикновено рисува с маслени бои и темпера. В неговата палитра присъстват неизменно червено, оранжево и черно.

 

Той е мислител и поет, истински художник и философ. Освен, че владее четката, има блестяща афористична мисъл. „Философията трябва да бъде задължителна за всички хора на изкуството. При философията маниаците не могат да виреят“, отсичал майсторът на портрета.

 

После мислите му се втурвали в друга посока, полетели върху свои криле: „Човек не може да се скрие – той винаги отразява себе си“.

 

Между редовете на неговата биография, писана в края на живота му, се вижда специфичната му поетична същност. „Дойдох на този свят през пролетта, когато всичко се събужда, цъфти…“ Момченцето изплаква на 20 март 1877 г. във Враца в патриахалното семейство на Тодор Плевенски и Дана Стоянчова. Цено не е единственото дете в къщата – има още две момчета и две момичета. Дядо му по бащина линия разбивал дреб, а другият - по майчина линия, бил шивач.

 

Баща му Тодор Плевенски още като млад се преселил от Плевен във Враца, град който по онова време се славел с майсторското тъкане на копринени платна. В града се изработвали изкусно и великолепни вълнени тъкани. Плевенчанинът обичал да разказва за ходенето си до Светогорския манастир, за дългия път и престоя си там. Той бил предприемчив човек, който въртял търговия на дребно. Успял да спечели някой грош във Враца и там останал да живее.

 

След години негови съдружници го ограбили и всичко спестено е изгубено.

 

Майката на художника Дана Стоянчова е неграмотна жена, но добра и красива по някогашните Възрожденски стандарти. Тя е племенница на Козма Тричков, известен българин забягнал като млад за Румъния, скитал из Влашко и позамогнал се човек. След време на Румънската държава завещал къщата си. А във Враца построил женска гимназия и учредил две стипендии за чужбина. Дана Стоянова освен, че се грижела за дома и семейството, тъчала копринени платна, които наричали „бурунджуци“.

 

„Възглавниците ù гледаха като очи. Една година на международната изложба в Брюксел нейните платна бяха удостоени с най-голямата награда „grand prix“. Не можех да не взема участие през време на тъкането на възглавници. Това е една много тънка и сложна работа – един процес на творчество, който не върви по установен ред, а всяка възглавница трябва да има свой колорит и построение. Майка ми вземаше юрнеци оттук-оттам, но винаги влагаше и нещо свое. И в тази сигурност на работата – пак безпокойство за някакви грешки! На моята майка и на сън не ù е идвало, че някога нейният образ ще бъде излаган на Московската изложба и оценен от тамошните изкуствоведи“, разказва в спомени за майка си Цено Тодоров.


В онези години той отглеждал копринените буби, помагал в точенето на свилата, в обагрянето на копринените платна. Впечатлен вероятно от художественото майсторство на майка си, художникът по-късно ще каже: „Ония, които правят възглавници, имат такава мярка! Народните майстори са големи художници. Който ежеминутно си мисли за изкуството, като майсторите от народа, той е художник“.

 

През тези години не го напускало желанието да рисува и щом прекрачел прага на черква се взирал дълго в иконите на храма. Един от вдъхновяващите мигове е, когато видял момче от махалата, което рисува портрет от фотография. Това остава дълбок спомен от детските му години. Друг момент, който си припомня с умиление е ранната сутрин на студен зимен ден. Хлапакът обува цървулите си и пеш тръгва от град на град, за да търси четки за рисуване.

 

Бащата на Цено Тодоров си отива рано от живота, когато момчето е на дванадесет години. Бъдещият художник се хваща слуга в чифлика на врачански чорбаджия. Става всяка сутрин преди слънцето да изгрее. Докато чифликчията го изгонил. Видял го да играе със сина му. Това бил грехът на сирачето…

 

После и други чорбаджии го викали за всякакъв вид работа, но мечтата за рисуването не го изоставяла. Хваща се да рисува фирми и надгробни паметници. Работи като писар. Назначават го и в Общината с 20 лв. заплата, но скоро му вземат 5 лв., за да увеличат заплатата на някакъв горски стражар.

 

В чиновническата си кариера достига до 30 лв. месечна заплата като писар в градската болница.

 

Скоро седемнадесетгодишният Цено се замислил за училище. Тъкмо се говорело за отваряне на Рисувалното школо. Още първата година там се явяват 150 кандидати. От тях влизат 40 човека. Един от тях е и момчето от Враца. Така през октомври 1896 г. започва следването му в училището при „тримата апостоли“, както нарича директора и преподавател Иван Мърквичка и другите двама учители Антон Митов, който преподава история на изкуството и Шатц – скулптура.

 

Цено Тодоров не разполага с много пари за издръжка. Само със скромното наследство, което му се полага от баща му. Това са 15 лв. на месец, които му изпраща от Враца брат му Никола. През останалите години на следването си получава една от двете стипендии, завещана от неговия богат роднина Козма Тричков. Завършва с успех тригодишния курс на известното и до днес училище.

 

Но духът му не спира да търси нови светове и младият художник заминава за Парижкото световно изложение през лятото на 1900 г.

 

Докоснал се до културата на френската столица, той решава да продължи образованието си в този световен център на изкуствата. Става стипендиант на фонд „Керемидчиев“ и през есента на същата година вече се разхожда по улиците около „Лувър“.

 

Постъпва в „Академи Жулиен“. За този период на своето творчество разказва: „През мое време в Парижката академия имаше интересни нрави: „влизаш, всички се обръщат с – „новак“… Пращат те: „иди да ми вземеш цигари“, „иди да ми вземеш сапун“… Всеки французин го събличаха гол и го разхождаха в трите ателиета… После това засягаше не само французите… Русите се противопоставяха с револвер…“

 

Само след месец работа над платното с четка и бои е удостоен с отличието „Мансион онорабл“. Напуска френското си училище и се записва в „Екол де бо зар“, където се учи по друга учебна система. Тя се отличава с това, че и слабите, и силните възпитаници на училището рисуват заедно голо тяло.

 

След близо шест месеца подготовка, българинът се явява на конкурс. Постъпва в ателието на бележития френски художник Леон Бонà. При него се рисува голо тяло в умален формат с бои. Така цели пет години Цено Тодоров изучава тънкостите и майсторлъка на рисуването в Париж.

 

След това остава още една година на самоиздръжка. „За мене има две отечества: първото е България, второто – Франция. Франция ми даде култура. Париж! – човек сякаш навлиза в друг свят!“, пише той за града на мечтите.

 

През 1907 г. се завръща в България и скоро решава да тръгне за Египет и Палестина. Това е друга негова мечта, която желае да реализира.

 

Всъщност идеята да посети Кайро и Ерусалим е на парижкия му приятел Жюл Куя. Той е студент по естествени науки и помага на българина в изучаването на френския език.

 

Докато Цено Тодоров е още в България, Куя е командирован в Института по естествени науки в Кайро. Той непрестанно призовава чрез писма българина да тръгне час по скоро. Художникът взема параход и отпътува с единствената надежда, че този нов екзотичен свят ще може да вгради в платната си. Когато пристига в столицата на Египет, французинът вече е заминал за пустинята на природоизпитателна работа.

 

Художникът чакал дълго завръщането на своя приятел, а времето за работа бързо се изнизвало. В един момент Жюл му се обадил по телефона, за да отиде на някакво посочено от него място. Но часът за заминаването вече бил отлетял. Докато един ден французинът пристигнал неочаквано, няколко дни преди отпътуването на парахода на Цено Тодоров. Все пак успяват да се видят за кратко.

 

„Най-хубавото ми пътешествие беше до Кайро и Иерусалим през 1908 г. Друга флора, друг пейзаж, друг залез! Нов свят, който в нищо не прилича на европейския. Там контрастът е най-голям: между бедни и богати! Бедните живеят като гущери… След квартала на милиардерите в Кайро следва село на бедняци“, разказва за впечатленията си.

 

След пътуването до Кайро и Ерусалим се завръща в родината с наръч етюди рисувани по време на престоя му в тези екзотични места.

 

Отпочинал от дългото пътуване при свой приятел в морската ни столица и отпътувал за София. По път се отбил в село Махалата до Плевен. Сигурно нещо го е умилило и разчувствало. Нали от този край е баща му... Тук създава известния си пейзаж „Жътва“.

 

През 1908 г. прави в София първата си художествена изложба. Сред платната е и пейзажът рисуван в Плевенския край, картини от Кайро и Ерусалим.

 

Две години по-късно е редовен преподавател по живопис в Художествено-индустриалното училище, което по-късно се превръща в Държавна художествена академия. Там Цено Тодоров е професор до 1932 г.

 

Неговият дух е неспокоен и търсещ - не само в рисуването, но и в живота. През 1915 г. отново тръгва на път към Париж, Лондон, Амстердам и Хага. В музея на Рембранд се запознава с творчеството на един от най-великите художници на XVII в.

 

Пътуванията му не спират през годините като най-често посещава френската столица.

 

От януари 1930 г. в продължение на две години е директор на Държавната художествена академия. Със своите студенти често спори, насърчава ги и убеждава. Великодушен е. Когато рисуват портрет им напомня, че „в пространството човешкото лице свети и че заплескването му с черно няма нищо общо с истината на модела“. Често им говори с афоризми, които никога не си записва. „Точно е, но не е вярно“, казвал за работата на някой студент.

 

През 1932 г. го уволняват като неудобен. Не може да преживее обидата и се затваря в ателието си. През това време му отказват да стане част от Съюза на българските художници. „Когато прелиствам страниците на спомена, удивлявам се – колко много заблуди и разочарования съм преживял!“

 

През целия си живот Цено Тодоров е сдържан и не се учудва, готов да посрещне изненадите на живота. Усети ли истински човек близко до себе си го приближава към своя свят. Самокритичен е, не обича хората, които мерят строго. Гледа с леко презрение самохвалците и кариеристите в изкуството.

 

„Не амбицията твори, а вътрешният огън, който не дава мир на твореца“. Пак за амбициозните около себе си говори: „Който е художник от амбиция, а не от дарба, той не може да издържи“. За посредствените творци смята, че винаги вземат преднина пред талантливите.

 

„Посредственият мучи, където седне и стане, а другият е съсредоточен в себе си“.

 

Безпощаден е и към егоистите, които според него в крайна сметка убиват себе си. Дълбоко вярва, че в света съществува справедливост и рано или късно идва ден, в който тя възтържествува. Част от житейската му философия е, че „хората трябва да се надпреварват да си правят услуги“.

 

Пестелив е на думи, но усети ли себеподобен човек, завладява го с обаянието си. Често се самоизолира и търси философските си светове.

 

Чете великите писатели и поети, а някои дори знае наизуст и ги рецитира с патос. Харесва простотата в живота и в изкуството. Като истински Диоген на агората търси мъдростта на дните: „Ако биха ме попитали – какво ви е свещеното желание, бих отговорил: да не ям“.

 

Всяка пролет ходи в Хисаря, където рисува своите етюди, които завършва в ателието си. През лятото и есента стои до късно в своята градина, където посреща близки и приятели. Говори спокойно. В компания е остроумник и обича хумора.

 

В последните години от своя живот рисува натюрморти, които издават силен лиризъм. Те носят различни настроения. Неговите „Дюли“ са като истински слънца върху платното и отразяват щедростта на Бог.

 

Забележими са и неговите хризантеми, които сякаш са рисувани от поет. Този тих диалог с природата, като че ли е раздялата му с живота… „Страдам. Понякога под нервно напрежение залитам. И ако правя нещо – то е затуй, че страшно ми се работи“.

 

През 1953 г. вече е болен не се наслаждва на прохладните вечери в градината. Залежава се на легло. Дори тогава непрекъснато държи четките си в ръка. Пише писма до приятели, сякаш, за да си вземе сбогом с тях. При него се отбиват някогашните му студенти от Академията, които той искрено обича. Сред тях е и Златю Бояджиев, който също отива да види в края на дните му, гаснещия си учител.

 

Надеждата не го напуска до последно: „Да оздравея ще бъде голямо щастие, че бих могъл да работя! Ако пък умра – пак ще бъде добре“.

 

Докато лежи на легло сам прави проект за надгробния си паметник. Той представлявал тухлен пиедестал, с плоча от врачански камък около метър, палитра и портретен барелеф. За украса – плачеща върба.
Съвсем философски и смирено той се разделя с живота в един есенен ден – 20 ноември 1953 г.

 

Преди това отронва пред съпругата си: „Сега можеш да викаш лекар!“
Някъде назад от времето се чуват тихо мъдрите му думи, които ни карат да се вгледаме по-дълбоко в живота: „Всичко се сменя на тоя свят! Сменя се…“


Да, това, което днес обичаме, утре вече ни е чуждо. Това, което е пирова победа сега, скоро се превръща в провал. Нашето щастие в момента, би могло да означава чуждо нещастие. „Не се радвай много на успеха си, не тъжи много за неуспеха си…“ – е мяра за живота, която ни дава Цено Тодоров. Нея трябва да следват всички хора, но най-вече художниците...


От категорията

Огнян Минчев: Кой посъветва Камджалов да говори, че България има нужда сега от твърда ръка?

Колаж: Епицентър.бг-1632824459.png

Аз съм на 63 години и зная - помня как организационните работници слагаха и ...

28 септ. 2021 | 13:11

Кеворк Кеворкян: ПочЕтени и с много топки

-1568320806.jpg

Прословутото Харвардско Дуо/Петков и Василев изхвърля лекомислено въодушевление ...

26 септ. 2021 | 19:22

Дайнов: Все повече се убеждавам, че Петър Илиев не е написал тази книга

-1594996987.jpg

Пeтър Илиeв изoбщo нe e пиcaл книгaтa, нoceщa нeгoвoтo имe. Дaл e пaри нa някoй ...

28 септ. 2021 | 15:59

Васил Василев: Паркетни политици провокират ново разделение на обществото

-1599923308.jpg

Не можем да не се противопоставим на начина, по който започна тази предизборна ...

28 септ. 2021 | 15:54