Николай Лилиев

Първата му стихосбирка „Птици в нощта“ излиза през 1918 г.

Мирела Костадинова: Николай Лилиев никога не носел часовник и бил щастлив да раздава пари

5184 | 15 май 2020 | 13:03

Любимата му завинаги остава Ничия Никога. Още като млад си е забранил любовната страст, може би, за да се съсредоточи в духовните си търсения

Николай Лилиев
-1589539324.jpg
-1589539343.png-1589539302.jpg
-1589538979.jpg

Лилиев е един от българските поети, който създава най-музикалните стихове. Чрез тях той като че ли преминава земното претегляне и отива отвъд…В царството на божественото. Самият той смятал поезията за вълшебство. Тихата му самота се чете между редовете на неговите поетични миниатюри и подсказва дълбоката изстрадана лична съдба. В творчеството му прозира и очуждението от света: 

 

Във тоя век на хищно изтребление
О, господи, нима съм аз за там?

 

Любимата му завинаги остава Ничия Никога. Още като млад си е забранил любовната страст, може би, за да се съсредоточи в духовните си търсения. Самотата, меланхолията, тъгата, несбъднатата мечта са определения свързани с интимните чувства на Лилиев. На тях остава верен до края. Нежността в лириката му докосва най-дълбоките места на душата, а понякога ни хвърля в някакви естетизирани видения и други неземни реалности.


За първи път негови стихотворения са отпечатани през пролетта на 1905 г. в „Българан“. В началото не се е подписва под своите произведения. През следващата година в „Демократичен преглед“ и „Ново общество“ се явява в нашия периодичен печат като нов поет. Едно от вдъхновяващите му стихотворения тогава е „Небето плачеше…“

 

Първата му стихосбирка „Птици в нощта“ излиза през 1918 г. Много българи тогава знаели поезията от тази малка книга наизуст. През живота си публикува към 150 стихотворения събрани в „Лунни петна“ (1922), „Стихотворения“, издадени през 1931 и 1960 г.

 

През почти целия си живот тялото му боледува, особено в детството и в по-напреднала възраст. Когато е във Виена претърпява сложна операция и трудно се справя със страданието и безпаричието. Често получава внезапно болки. Това го отчуждава от света и хората, с годините е все по-плах и затворен в себе си. Не излиза често, не ходи на гости. След Първата световна война става вегетарианец и се храни по малко.

 

Кръчмите не го привличат като място за общуване, както много от другите ни писатели. Понякога скитат с Каралийчев и Фурнаджиев и се задържат по кафенетата и млекарниците. Води двамата си приятели в сладкарница „Роза“, която някога била отворена и след полунощ.

 

Лилиев си поръчвал меланж, а за Каралийчев и Фурнаджиев - горещ пилешки бульон с лимон. После тримата мъже вървейки до полунощ разговаряли за живота и литературата.


По скритите софийски улички Лилиев води приятелите си до стара пекарна. Черпи ги с хрупкави топли гевреци. Крачат до разсъмване. „Ние капвахме за сън, но не можехме да се откъснем от този сладкодумен човек. Спомням си, че веднъж попаднахме някъде в Лозенец над Търговската гимназия. Николай се спря пред една вехта дъсчена ограда, закривена и полусъборена. Той протегна десницата си и започна да я милва, тъй както влюбените галят приятелките си. „Тези стари огради ми напомнят някогашната Стара Загора. Там ги имаше много. Те ми наумяват онези далечни години, когато бяхме много млади… Много нещо ми разказват тези вехти и сухи тараби!“, спомня си Ангел Каралийчев.


Нежната, носталгична душа на Лилиев ни разкрива отново авторът на най-хубавите български приказки в една друга история. Тя се случва във В. Търново, където отиват заедно на литературно четене. Със тях са и други писателите - Георги Райчев, Багряна, Фурнаджиев, Разцветников.


По онова време кмет на старопрестолния град е Димитър Раев. Първият мъж на града кани гостите да разгледат конака постороен от Кольо Фичето и да бъдат свидетели на отключването на стара търновска къща, близо до Царевец, заключена преди четиридесет години. Неин собственик бил адвокат Селвелиев, истински образован и културен българин в онова време. Къщата била пропукана и заплашвала скоро да се събори. Гостите присъстват при разбиването на ръждясалия кофар, който не бил докосван от годините преди Освобождението. Когато прекрачили прага видели, че в нея са влизали хлапета, вероятно от някоя пролука или счупен прозорец. Момчетиите просто разбъркали архива на адвокат Селвелиев. Той оставил в дома си много старопечатни книги – сред тях и „Рибния буквар“ на Петър Берон.


Сред вещите открили и вързопи с писма изпратени от любима жена на Селвелиев. Ето какво пише за този ден Каралийчев: „От писмата се виждаше, че младата жена е обичала Селвелиев, когато през студентските си години е бил в Париж, и че той е останал верен на приятелката си до последния ден. В гардеробите висяха окачени старински рокли, везани със сребро и злато. Видяхме десетина кафени чашки от последния ден, когато е извършено погребението и гостите са били почерпени с кафе за „Бог да прости“, но жените не са имали време да измият чашките, а са ги наредили неизмити и са напуснали къщата, преди да бъде заключена, и ключовете ù са останали в кметската каса четири десетилетия. През това време отникъде не се явил нито един наследник. Николай тревожно се взираше в красиво написаните любовни редове на парижанката“.

 

Сигурно и неговото сърце е копнеело любовта, но скрити задръжки са го възпирали. Носел някаква дълбока обида в душата си.

 

Лилиев не си позволява да оскърбява хората, не ги лъже. Винаги е точен и коректен. Не закъснява за срещи. Дистанцира се от писателите без да ги огорчава. Но за сметка на това те не пропускат да го навестяват в кабинета му. Гордеят се с приятелството с него заради високата му култура и познания. Поетът не пропуска да ги поздрави за тяхна нова добра книга или издадено стихотворение. И е напълно искрен.

 

Той обича човека със всичките му добри и лоши черти на характера. Нали из под неговото перо се раждат думите: „Аз виждам брат у всеки непознат…“ Тази човеколюбивост идва от детството му. Разказвал за съседка в Стара Загора, която живеела до тяхната къща. Сутрин щом станела от сън, тя се показвала на балкона. Протягала ръце към четирите посоки на света и извиквала: „Поздрав на всички хора, които живеят на изток, на запад, на север и юг!“


Сигурно тази жена, сърдечно влюбена в човечеството, е оставяла в почуда малкият Николай. Съседката умира в психиатрична болница, но поета си спомнял често за нея. Човеколюбието му вероятно се ражда и около четирите добри жени, около които израства. Една от тях е майка му, която остава вдовица. В душата на поета бавно се оформяла сдържаност, плахост и нежност.


Той не обичал да говори много за себе си. Само понякога изтръгвал някоя дума, но бързо млъквал. И покривал изтърваните думи с недомлъвки. Има поразителна памет за миналото – помни всичко, което е преживял в живота си или което е прочел. „Прекалената памет не е предимство, а цяло наказание“, казва той.


Като върви често се спъва и изтърва различни предмети. Ръцете му са корави и сухи. Но чувствителното му сърце се възтрогва, щом чуе нежните звуци на музика или прочете изящен стих.


Когато учел в Свищовската гимназия неговите съученици, повечето деца на заможни родители, носели на ръката си часовник. Решил да си купи и той макар, че това не било по възможностите на семейството. Щом чула за това негово желание майка му не разрешила. Той все пак не се отказал и започнал да скътва някоя парица, за да има скъпата вещ.

 

Дошъл дългоочакваният ден, в който часовникът блеснал в ръцете му. „Спомням си, че той тупкаше в джоба ми като нещо живо и ме правеше много радостен“. Запътил се към градската кула, за да провери дали работи точно. Нещо се разсеял, а и без това не бил сръчен човек. Изтървал часовника върху калдаръма и той се пръснал на земята. Изтръпнал. Грабнал го мигновенно и го сложил до ухото си. Но пружинката била вече скъсана, а стъклото разпиляно на парчета. Всички лишения, които изтърпял се оказали напразни.

 

От тогава не сложил на ръката си часовник, не носел такъв дори в джоба си. Когато научила майка му, изпратила писмо от Стара Загора изпълнено с упреци, че не може да има вещите, които имат по-заможните хора. „Много мои приятели са ми подарявали часовници, но аз не съм ги носил. Държал съм ги заключени в чекмеджето на работната си маса“. Изобщо материалният свят е далече от него.


Дори не обичал търговските науки, с които трябвало да се занимава. Молел със сълзи на очи да го върнат в родния му град, където да продължи образованието си в тамошното училище. Това не се случило и той получава диплома от известното училище. Още тогава пише своите нежни стихотворения. Стопанските науки, дори когато учи в Париж, го интересували само доколкото е необходимо да издържи изпитите си.

 

Въпреки това времето прекарано в парижката столица не преминава безсмислено, създава редица хумористични стихотворения. Под тях се подписва с псевдоними – Одуванчик, Анонимос, Лилипут. Изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в български списания.


Щом завършва в Свищов Лилиев е назначен в Старозагорския клон на Българската земеделска банка. И там дните му са безрадостни. Имал бохча с писма, които препрочитал в минути на самота. Много обичал да ги получава и с нетърпение ги очаквал. Веднъж чул стъпките на раздавача, който пристигал с пощата. Втурнал се. И … смачкал мъничко коте, което се препречило в краката му. Той самият също пишел писма. Прилагал към тях и свои стихотворения.


Като чиновник в Стара Загора чете големите поети – Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме. Виждал големите им творчески хоризонти и това все по-често го възпирало, за да хване перото и да твори. Един ден изравя яма в двора на къщата и „погребва“ собствените си стихотворения.

 

Тогава си помислил: „Така не може, млади приятелю! Ти по-рано трябва да научиш какво са написали другите, че тогава, ако имаш да кажеш нещо – пиши! Обърках се още на млади години от четенето на чужди и големи произведения. Затуй казвам, че е най-добре, когато един автор отрано свикне да пише всеки ден по нещо.

 

Такъв писател е у нас Йордан Йовков. Той всеки ден пише своите произведения. И нищо не може да го отклони от неговия творчески труд. Никаква служба нито канцелария. Истинските големи писатели постоянно мислят за своите произведения и пишат неуморно. А нашите писатели отрано пресъхват, като ония чешмички, които през сушавите години престават да чучуркат“. За собствените си стихотворения Лилиев говори като за „глупости“.


Щом започва да печели сам парите си, си купува много книги. Плаща абонамента си за български, руски и френски списания. Чете философски съчинения – Спиноза, Ницше, Ибсен. Всеки ден носи в чантата си новите издания на Пол Валери, Андре Жид или Томас Ман.

 

В поезията цени най-дълбоко Тютчев, знаел наизуст почти всичките му стихотворения и ги рецитерал. Мечтае след време да може да критикува литературните произведения на своите съвременници. И това наистина се случва в по-късни години, когато печата рецензии за наши поети.

 

Сестра му Божанка е нежната жена, която полага най-топли грижи за него, за да може да пише и превежда спокойно. След смъртта си майка им оставя 2 000 лв, наследени от съпруга ù. Половината дава на сина си докато учи в Свищов, за разходи. Останалите пари стояли в банката на името на сестра му, която ги дала на брат си за пътуването до Швейцария. Лилиев се отказал обаче от своя дял на бащината си къща. Тя минала в собственост на зет му Минчо Чакъров. Нито поетът, нито неговата сестра обичали да стопанисват имоти.

 

„Сестра му отиваше последна да получава пенсията си и често забравяше парите и пенсионната си книжка на някое гише в пощата. Вземеше ли пари, нареждаше ги под възглавницата и следеше кога Николай е раздал или похарчил всичко, за да му даде „взаем“. И тая игра „взаем“ се повтаряше периодично, до новата заплата на Николай или до новата пенсия. Почти всичко в къщи се купуваше с тия пари“, разказва Г. Константинов в книгата си „Едно необикновено приятелство“.

 

Лилиевата щедрост към близки и непознати била пословична. Това го правело щастлив. Обичал да раздава парите, които има в себе си, сякаш, за да се отърве по-скоро от това зло.

 

Около 1905 г. той напуска чиновническата служба в банката и заминава за Лозана, Швейцария. Записва се в университета студент по литература. И тук не стихва поривът му към поезията и философията. Притежавал две издания на „Тъй рече Заратустра“ на немски и френски език. Увлича се и по идеите на толстоизма, които вероятно доизграждат хуманизма в чувствителната му душа. Завръща се в България.


Много страници могат да се изпишат за трийсет годишната му работа като драматург в Народния театър. Възражда и следва традициите положени от Пенчо Славейков и П. Яворов. Той иска изцяло да обогати сценичния език, привърженик е на книжовния израз.

 

Грижовно поправя чуждите преводи постъпили в театъра, привлича утвърдени преводачи и автори на български пиеси. Самият той превежда голяма част от европейската класика и тогавашната съвременна драма.
Обича да контактува с актьорите в театъра и младите писатели. С по-възрастните актьори не общува.

 

Зърне ли някой отдалеко на улицата завива в друга посока. Харесва сърдечно младите хора. Той самият носи в душата си младостта. Разказва весели случки и анекдоти, особено от живота на актьорите, с които бил близък. Мъчел се да тиши тези, които плачели за роли. Пенсионираните или уволнените винаги намирал с какво да успокои. Актьорите обичали да го посещават в неговата стая и да му споделят успехите си или семейните си несполуки.


Животът му преминава около близките му по перо сърдечни приятели. Сред тях е Димитър Подвързачов, който е четири години по-голям от Лилиев. Срещата им през края на 1903 г. е съдбоносна и времето ги свързва повече от три десетилетия. До смъртта на самия Подвързачов през 1937 година. Той често помага на Лилиев в ранната му поезия, един от човеците, който го насърчава през годините. Тази роля играят също Димчо Дебелянов, Боян Пенев, д-р Никола Михов, Вл. Василев, Гео Милев, Христо Ясенов, Людмил Стоянов.

 

Биографията на Николай Лилиев е тиха. Без взривяващо щастие или пък непосилни трагедии. Посветена на духа и поезията, на преводите му и театъра. Но и на безсилието да излезе от своята самота и очужденост от света.


От категорията

Валерия Велева: Хайде, поне бъдете мъже!

-1495117440.jpg

Сякаш в ГЕРБ живеят по други морални закони, имат друга ценностна система, ...

30 юли 2020 | 23:35

Проф. Кьосев: Борисов явно не си дава сметка, че вече е предаден, записван и подслушван от свои хора

Проф. Кьосев: Борисов явно не си дава сметка, че вече е предаден, записван и подслушван от свои хора-1596063589.jpg

Този човек наистина живее в паралелна реалност, загубил е каквато и да било ...

30 юли 2020 | 01:58

Кеворк Кеворкян: Как си измислят. Терорът на слушалките

-1460633929.jpg

Повече няма да играя на паметлива скромност. Защото тя само подхранва ...

3 авг. 2020 | 12:20

Димитър Недков: Превръщаме се в юдите предаващи младенеца

-1546534547.jpg

Рухна цялата политическа конструкция, едва крепена досега от един видимо ...

3 авг. 2020 | 09:42