Панайот Станчев – Черна

Той е един от основоположниците на дружеството на румънските писатели

Мирела Костадинова: Панайот Станчев – Черна става румънски певец на любовта, остава неизнестен у нас

1570 | 14 февр. 2020 | 13:44

Заедно с беднотията често го навестявала и любовта. Избраниците му се оказвали по-скоро блян, мечта, приказни царици на поетичните му видения

Панайот Станчев – Черна -1581682248.png-1581682303.png

Името на Панайот Станчев – Черна е избледняло върху страниците на литературата. Вече никой не го помни. През краткия си живот той не успява да разгърне изцяло поетичната си дарба. Умира твърде млад – на 32 години.

 

През 1910 г. Черна издава първата си стихосбирка – „Поезии“, която съдържа 37 от най-хубавите му стихотворения. Второто издание на тази книга е допълнено с още четиринадесет поетични излияния. Извън това, той има една поема и 24 стихотворения разпръснати в различни румънски списания.

 

Из под перото му се раждат философски и литературни студии. Една от тях е върху творчеството на класика на румънската поезия Михаил Еминеску, друга - върху Фауст. Докторската му дисертация върху лириката на идеите се появява на немски език. Съществуват и няколко незначителни рецензии. 

 

Творчеството му забелязва румънския професор по литература Михалаки Драгомиреску, който пише възторжена статия, в която провъзгласява Черна за общочовешки поет и го поставя редом до най-големите румънски поети на времето.

 

Макар че цялото му творчество е написано на румънски език (той самият е румънски поданик), го считат за първия поет на Добруджа. Завинаги в сърцето му остават стиховете на Пенчо Славейков и неговите „Епически песни“. Мечтаел да се завърне в България и да се запознае с големите български творци в литературата ни.

 

Панайот Станчев – Черна (роден е на 26 август 1881 г. в село Черна) е син на български учител и революционер, който умира преди да се роди синът му. След смъртта майката кръстила детето на своя съпруг. Скоро минала отново под венчило и го отгледала заедно с втория си съпруг.

 

Панайот завършил първоначалното си образование в родното си село, а прогимназиално в Браила. От Букурещкия университет взел диплома по философия.

 

Черна започва истинската си литературна работа от пролетта на 1904 г., когато започва отпечатването на ценни свои стихове, които му създават популярност. Пише и печата още през 1897 г., сътрудничи само на румънски вестници и списания.

 

Пристига в Букурещ облечен с ученическите си дрехи, с малко куфарче и 200 спестени леи в джоба, които скътал в Браила, когато давал уроци на слаби ученици. Съвременниците му разказват, че бил дребен на ръст, с големи изразителни очи, а погледа му е ту спокоен, ту развълнуван.

 

Младият мъж наема скромна квартира и се записва в университета. Отначало във физико-химическия и философския факултет. Искал да учи и математика, но рискувал да изгуби лекциите по философия. В крайна сметка се посвещава на философията и литературата. Това е и единствената му мечта да слуша прочути професори, да чете книги в големите библиотеки.

 

Квартирата му е бедна, без вещи, на земята имало само постлано одеало, книги и единствения му куфар. Това е всичко в скромния му свят. Нямал легло, печка през зимата, дори стол. Тук превежда стихотворението „Саркофаг“ (известно още като „Гробница“) на големия чешки поет Ярослав Врхлицки.

 

Останалото време, извън университетските занимания,  прекарвал във „Фундация Карол I“, модерна студентска библиотека, съградена от дарения на братята Евлоги и Христо Георгиеви. Понякога без да сложи залък хляб в уста, между четирите стени в квартирата, той не губел присъствие на духа и надежда, че ще дойдат и по-добри дни за него.

 

Заедно с беднотията често го навестявала и любовта. Избраниците му се оказвали по-скоро блян, мечта, приказни царици на поетичните му видения.

 

Любовните му стихове са изпълнени с дълбоки чувства, с цветни нюанси, благородство, желания и болка. Той е истински певец на любовта. На своя приятел Ръмник пише в писмо: „Идва ми да спра първата срещната жена в пътя, да стоя смирен пред нея, да я склоня с очи да ми подаде ръката си да я целуна, да ми подаде десницата си, за да си положа челото, и своето сърце ми даде, за да му укротя ударите… Вечер не мога да излезна от стаята си, не искам да излезна, защото ме е страх да не плача подир късно срещната жена“. 

 

Пристигнал от два месеца в Букурещ, младият поет бързо се влюбва в черноока негова състудентка, която му изпраща стихотворения за редакция, а това още повече го обвързва с нея. Шегите ù го карат да гори и още по-силно да обича.

 

Мизерията го преследва и единствения изход е да преподава частни уроци. Щастието му се усмихва и Черна е нает при млада госпожица, за да я учи. Любовта отново премрежва очите му и той пише до своя приятел Ръмник: „Предавам уроци по начин, който не прави чест на учителя. Нервозен, правя доста груби движения, твърде малко естетични, влюбен, правя свръхчовешки усилия, за да прикрия смущението си.“ 

 

През 1901 г. го назначават за допълнителен учител по литература в частната гимназия Монтяну, където учи елита на румънските девици. В училището поетът създава интимен контакт с Лукреция Чунту, по-късно госпожа Монтяну, която се възхищавала от хубавите му стихове, но не била безразлична и към автора. Това окуражава младият българин и той ù прави предложение за женитба. Госпожицата деликатно отказва. Скоро Черна я вижда с друг мъж в парка да му шепне нежни думи. Тогава излива болката си в стихотворението „Шепоти“.

 

През цялото му следване в Букурещ, освен нестихващата бедност, отчайващо го преследва и любовта. „Съм в разгара на едно голямо душевно разстройство. Исках да събера рози привлечен от тяхната бляскавост, а се разкървавих от бодлите, дълбоко скрити в любимата душа“.

 

Мислите за хляба понякога го отрезвяват. „Много страдах в живота. Мизерията си беше впила ноктите в моята младост и ме принуди десеторно да платя, със свежестта на моя дух, живот воден като един осъден…“ 

 

Всъщност бедността го дебне от люлката до гроба. Докато на вратата му не почукала жълтата гостенка, вярна спътница на много млади и талантливи поети. Черна никога не се оплаквал, вярвал че това е временно изпитание и ще се оправи. Често ходи на бани, за да облекчи страданията си, но тъкмо възстановен, отново няма средства да се храни прилично. Приятелите му помагат с дребни пари за кратко.

 

Той става част от дружеството на студентите по литература и секретар на обществото, представя свои беседи. Продължава вдъхновено да пише стихове, превежда поезия  от немски и френски, печата в румънски литературни списания. Стихотворенията на Черна засягат вечните теми за преходността на живота, за страданието и болката.

 

По това време пише „Лятна вечер“, „Легендата на една скала“„Плачът на Адам“, 10 май“, „Идеал“, „В пещерата“, „Годеж“.  

 

Един от румънските професори по литература  Н. Йорга посъветвал младия студент да не се подписва с истинското си име, защото звучало лошо на румънски език. Тогава Панайот Станчов се спира на литературния си псевдоним Черна, името на родното му село.

 

Румънският професор често го подкрепя с малки суми, макар и че и той не разполагал с много средства. Веднъж му дал два подвързани тома от своята библиотека, които да заложи при антиквар. Йорга обещал да си ги откупи след няколко дни. Така и станало. „Голям талант, но уверен съм, че беше съвсем гладен“.

 

Наред с литературните му успехи, трудностите и неволите се задълбочава и болестта. Лекува се в санаториум в Синая, но и предусеща ранната си смърт. „Понякога нощес по цели часове ме завладява мисълта за последните минути на човека. Бих искал да изтръгна тая мисъл. Как да я изтръгна? Съседната стая е изпълнена с охкания и стенания. В големия салон – би помислил, че някой своеобразен медик държи конкурс за кашляне“, пише от санаториума.

 

Понякога има светли и хубави дни, когато сяда в някой отдалечен ъгъл на двора под боровете, слуша шепота на дърветата, мислите му летят в различни посоки. Болничната камбана призовава за обяд… Тези дни в Синая оставят трайни следи в душата на нежния поет. 

 

Събрал отново сили Черна се връща в родното си село, а после и в Букурещ. Там вече го е забелязъл големият философ и политик Титу Майореску, който му предлага да замине за Германия, за да продължи образованието си и да защити докторат по философия. Черна скоро събира скромния си куфар с книги. 

 

На път за Германия отсяда във Виена, а после отпътува за Мюнхен, записва се в университета. Всъщност идеята му е да учи в Хайделберг, но там зимата била студена, а здравето му не е укрепнало. В Мюнхенския университет  през зимния семестър предстояли лекции по германска и английска поезия. В немския град не контактува с никого, не излиза на разходки, за да може да работи спокойно в самота.

 

Летния семестър вече е в Хайделберг. Посещава дворецът-паметник на Шефел и Гьотевата скамейка за почивка. Слуша лекции върху „Фауст“ на Гьоте. Пише своя сонет „На очакваната“. В това лирично стихотворение Черна говори за своята любима, която завинаги ще бъде отдалечена от него, но която в мислите си целува и моли, когато мине през съня му да се възпре усмихната, да му притвори клепачите и навеки да я сънува…

 

През 1908 г. хваща перодръжката все по-рядко, не реди както преди стихове, почти не печата, стилът му става груб, започва да „пелтечи“, както сам признава. Казва, че музата му страда от университетската му работа по философия. А и отново се появява нежна госпожица, която той страстно харесва. През тази година от печат излизат само три негови стихотворения.

 

През лятото печели стипендия за изучаване на северни литератури и заминава за Берлин. Посещава лекции по германска, норвежка и английска литература.

 

В немската столица се ражда стихотворението „Народът“ , работи над студия за Фауст. Отпечатва и „Песен“ за кокичето поникнало под скреж и виелица, което толкова наподобявало неговата душа. В Берлин се запознава с Каражале. Той бил централна фигура в румънската литература. Черна става преподавател по математика на сина му Луки. Двамата мъже водят литературни разговори, Каражале високо ценял литературната дарба на българина.

 

Пряз цялото време младият поет отделял от скромната си стипендията, за да изпрати на семейството си, което живеело бедно. Болестта отново му напомня за себе си и той се връща в Синая, за да се възстанови. Често гостува във вилата на Г. Д. Мугур, университетски професор по литература. В последствие ходи всяко лято в Синая, отскача и до Букурещ, за да си купи книги. Става един от основоположниците на дружеството на румънските писатели. 

 

През 1910 г. в Букурещ се появява на бял свят книгата му „Поезии“, която включва 37 стихотворения. Тя е издадена от издателство „Минерва“. Корицата е изработена от художника А. Мурну. Стихосбирката привлича вниманието на румънската публика. С тази книга Черна окончателно е признат за голям поет в Румъния.

 

През това време българинът заминава за Лайпциг, където известния професор Волкелт му представя списък с теми, от които да избере своя за доктората си. В немския град се среща и с проф. В. Вунд, при който вече са учили някои българи из между които Цветан Радославов, авторът на българския химн.

 

Панайот Станчов - Черна отново вкусил от сладостите на любовта. Запознава се с нежната и красива госпожица – Чела Делавранча. Тя е изключително талантлива пианистка, която на 8 ноември 1910 г. представя свой концерт в Лайпциг. Черна е впил погледа си в нея, вълнува се, но сърцето му трепва, когато тя свири една чешка болезнена песен. Българинът истински обикнал музикалното момиче и вероятно и е посветил стихове. Наскоро след това се завърнал в родното си село и споделил с майка си, че щом приключи с науките ще се ожени.

 

Жената се заинтересувала коя е избраницата му, а той се поколебал и след малко посочил календара на стената, където имало фотография на видни румънски държавници. Показал с пръст портрета на Барбу Далавранча: „За дъщерята на този човек, може би да се оженя“. Съдбата чертаела други планове…

 

През 1911 г. младият поет отпътува за Шарлотенбург, където продължава с философските си търсения. Скоро защитава докторската си теза върху философската лирика, която е приета с похвали от проф. Волкелт и от конферента. Черна взема дипломата си и пише до своя приятел Василе Савел: „Свободен съм! Разбираш ли какво искам да кажа? Съм свободен, свободен, свободен! Тук ще остана още около три седмици, след това ще тръгна из широкия свят. Къде? Нито самия аз до сега сигурно не знам. Не съм имал още време да се посъвзема от бремето на последните дни и да стъкмя с ясен ум планове за бъдещето…“

 

Наскоро след докторската си защита младият поет излиза на разходка със свой приятел. По път завалява проливен дъжд. На другия ден се разболява от плевмония и ляга на легло. След мъчителна агония на 26 март 1913 г. в три часа сутринта, в една скромна стая в Лайпциг, си отива от живота. Тялото му е балсамирано, след шест месеца пренесено в Букурещ и погребано в гробищата Белу. След него още се чува стихът му:

 

Никого нямам освен тебе, слънце!

Виждам го, чувствам го: само ти си ме обичало!

Все тебе виждам в висини – 

Все тебе чувам в дълбини –

И само зарад теб се премених…

 

През кратките си земни дни този надарен човек, докоснат от Божията искара, живеел с поезията и любовта. Не допускал злоба в сърцето си. Често се смеел и веселял. Обичал българските народни песни и най-много „Стъпил Добри на бял мермер камък“.

 

Съдбата не пощадила чистата му душа и таланта. Преди да изпадне в несвяст с горчивина изплакал: „Господи, Господи, какво съм ти сторил Господи, за да умра толкова млад“.


От категорията

Кънчо Стойчев: Как Борисов допусна мярката 60:40?! Тя е вредна и не работи

-1567490477.png

Нищо няма да бъде както беше. Най-важният щаб, който трябва да създадем, е ...

4 апр. 2020 | 13:29

Веселин Данев: Можем да отделим рисковата група в хотели, а другите да се върнат на работа

Идеята е всички в рискова възраст или здравословно състояни да си „спестят“ срещата с вируса, казва Веселин Данев-1585815200.jpg

Всичко това ще излезе на държавата в най-лошия случай 40 милиона лева на ден, ...

2 апр. 2020 | 11:21

"Полет с балон над Белоградчишките скали"- едно спиращо дъха видео с иновативен поглед към природата

"Полет с балон над Белоградчишките скали"-1585909140.png

Режисьорът и идеолог на видеото арх. Пламен Мирянов умело използва ...

3 апр. 2020 | 15:43

Ако спрем предпазните мерки, до края на април заразените с коронавирус у нас ще са над 1 милион души

-1520235630.jpg

Разбира се, това няма да се случи. Когато хората масово видят накъде вървят ...

4 апр. 2020 | 09:57

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.