Георги Райчев

Писателят е роден на днешния 7 декември преди 136 години

Мирела Костадинова: Писателят Георги Райчев пожелал бреза на гроба си!

1565 | 7 дек. 2018 | 11:39

Авторът иска да опознае човека, съдбата и времето, в което живее. Обичал да казва: „Най-хубавите ми книги са в бъдещето“

Георги Райчев-1544175859.pngГеорги Райчев-1544175833.jpg

Едва ли има българско дете, което не се е докосвало до приказките на Георги Райчев – „Циндил-пиндил и джаста-праста“, „Майстор Манаси“, „Най-хубавото птиче“, Лика-прилика“, „Жаба и плъх“, „Петле и ярче“ и още много други. Пише и за възрастни – романи, повести, разкази, поеми, хумористични произведения. За първи път публикува стихотворение през 1900 г. във в. „Справедливост“. Малко по-късно печата любовни и социални стихотворения в сп. „Развитие“ и „Труд“.

Подписва ги с псевдонима Г. М. Орлин. Сътрудничи в сп. „Българан“.

 

Превежда произведения на Ф. М. Достоевски. През 1909 г. се сближава с Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Антон Страшимиров, Йордан Йовков. Името му става част от културния живот на столицата. За него Никола Фурнаджиев казва: „Той беше силен, бих казал самороден талант, без особено образование – не бе завършил дори гимназия – и в постоянна борба за насъщния. Райчев израстна като един от първите ни писатели. Той умееше да разказва, пишеше хубави стихове и приказки за деца, беше драматург, проявил се като прекрасен преводач на Крилов. Творчеството му е разнообразно и разноцветно. Постоянно го измъчваха въпроси, които не винаги имаше сили да разреши. Искаше да се отдели от традиционализма на Елин Пелин и Йордан Йовков. Стремеше се към проблемна литература…“ Райчев иска да опознае човека, съдбата и времето, в което живее. Обичал да казва: „Най-хубавите ми книги са в бъдещето“. 

 

Роден е на 7 декември 1882 г. в село Топракхисар, сега Землен. Като ученик, в първите класове на гимназията, в Стара Загора се влюбва в литературата. Чете в оригинал Тургенев, Толстой и Достоевски. Още тогава пише лирика, но с нея пълни възглавниците си, защото се срамува от стиховете си . Така загърбва уроците и не успява да завърши, става писар в Ст. Загора.


Идва в столицата, а през 1923-1924 г. е командирован в Мюнхен, Германия. Не знае немски език. По това време там е и приятеля му Николай Лилиев. Посещават галерии, опери, симфонични и театрални спектакли, лекции в университета по изкуство. Често са в кафенето „Стефани“, известно като място за срещи на българи. Вечер гостуват на Чавдар и Фани Мутафови. Посещават ги също поета Владимир Полянов, художниците Иван Пенков и Дечко Узунов.


След завръщането си в България преживява разочарование. На 10 септември 1924 г. пише на своя приятел Константин Тасев:“…С мъчително чувство бях на път, бях във Виена и тръгнах по Дунава. Предчувствах какво ме чака тук. Така излезе: К. се венчала в неделя, деня, в който съм тръгнал от Виена. По право – венчали я. Тук приятелю, узнах неща, които – ако имаше хора със сърца да се загрижат и ми пишат всичко – не бих постъпил така, а бих дошел по-рано. Момичето ме е обичало, чакало, борило се до този неделен ден, но всички и всичко е било против нея. Попаднала в ръцете на някакъв мръсен тип, който още през март узнал, че не го иска и ще бяга (открил, че си готви паспорт) и от тогава в съюз с домашните и най-много с дурашката й майка, е била под тежък терор. А моите добри приятели си гледали собствените грижи и спокойствия. Догдето на 10 август насила, почти болна, след като узнават, че си идвам, я венчават за 2 часа и отвличат в Пловдив – от страх пред мене! Ето ти български нрави. Три дни след това пристигам и аз потресен от това, което узнах; трябваше да замижам и вървя напред…“


Още през ноемри, същата година, Георги Райчев открива жената на живота си и отново пише на Тасев: „Жена ми е едно златно момиче и виждам как с всеки ден не само все повече я обиквам, не само ценя, но и виждам, че е това, което цял живот ми е липсвало. Болката по онова е вече тъпа, притъпява, преболява. Тя беше готова (и сега е още) да зареже мъжа си и да дойде при мене – стига да поискам това. Но казах ти – нема връщане: тук е било предопределението.“


Писателят работи като библиотекар във Финансовото министерство и Народното събрание, а до смърта си - в Министерство на просветата. Пише рано сутрин или късно вечер, когато домът утихне от гласовете на трите му деца. Наметнат със старо палто и кепе на главата. „Той замисляше разказ или повест, набелязваше случките, героите, кръщаваше ги с имена и след това дълго чакаше момента да „види“ изцяло работата си. Така веднъж на разходка с децата към Редута, при залез слънце, той видя, както сам казваше, изцяло своята легенда в стихове - „Еленово царство“. Написването на пиесата продължи няколко години. Поправяше, задраскваше и пак започваше отново. Често пъти ми издекламираше някой стих, за да се увери дали звучи добре.

 

Проверяваше, съмняваше се, сам се измъчваше, докато се спре на нещо добре замислено. Най-после, през декември 1934 г. „Еленово царство“ беше на сценатана Народния театър. Какво вълнение преживя! Колко скромен и строг беше към своя успех!“ – спомня си съпругата му Мара.
Обича да слуша класическа музика – Бетовен, Моцарт, Чайковски, Мусоргски, Бах и Брамс. Когато има симфоничен концерт непременно го посещава. Не понася джазова музика, както и „леките безсъдържателни филми“. На театър може да ходи всяка вечер, ако му се намират пари в джоба. Еднакво го привличат комедията и драмата. Не отказва да помага в домакинската работа на съпругата си Мара. „Защо да не гладя? Нали Джек Лондон е бил гладач?“, казвал пред нея. Обичал да чука, дяла и да поправя. Не отказва зимните разходки по снега, търка лицето си с него… При една разходка, унесен в разговор със съпругата си, дърпайки след себе си шейната с малката си дъщеря, той се спрял: „Какво ми олекна, загубихме детето…“ То се изхлузило назад и спокойно спяло в снега.


Георги Райчев знае интересни истории, интересува се във всички области на живота и науката. „Писателят от всичко трябва да разбира и много да знае. Съжалявам много, че не съм завършил висше образование. Учете - трябва да станете истински хора. Често чувствам, че ми липсва още много от науката и знанието. Най-голямата трудност е когато хвана молива и пред мен е белия лист“ – споделял той. Домът му посещават „моите момчета“ както нарича приятелите си Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Илия Волен, Емилян Станев, Емил Коралов. Стари приятели са му Асен Златаров, Владимир Василев и Йордан Йовков.


Спомените от войните, които е прекарал на фронта, го измъчват до края на дните му. Там се раждат разказите му „Мъничък свят“, „Лало“ и „Безкръстни гробове“. „Войни, войни… нямат край!“, казвал той.
След бомбардировките на 10 януари 1944 г. се евакуира със семейството си в Хисаря, но се завръща отново в София – не иска да напуска къщата си в столицата. Приятел го посъветвал да се скрие, тъй като чул, че във военното министерство се изготвял списък за арести между хората на културата. В този списък фигурирал и той, защото открито говорел против немците. В началото на пролетта разбира, че домът му е разрушен. Връща се в София, за да види развалините останали от къщата. Всичките му книги и ръкописи остават под тях. Връщайки се със семейството в София, живее в Княжево при тъста си. И отново се хванал да пише.


„Цяло лято не стана от леглото. Какви ли болести не му измисляха лекарите. Мъчеха го с лекарства и инжекции. Чувах го често през вратата да си говори тихичко, а понякога се заканваше на съдбата „на тоя Бог“, с когото казваше – „вечно воювам“. Понякога уж на шега, набързо ме съветваше какво да правя, когато остана сама, как да се грижа за децата… Веднъж ме повика в стаята и ми посочи през прозореца една висока стройна брезичка, която разперваше клони точно пред прозореца и сипеше жълти листа. „Колко е хубава, такава бих желал да имам на гроба си“ – каза той. И аз изпълних след време желанието му“ – разказва съпругата му.


Малко преди да издъхне, при него отива роднина от родното му село. Жената се кахърила, че нямала какво да му занесе. В торбата й имало само домашен хляб от село. Отрязала му една порязаница, той се зарадвал: „Имал съм късмет да хапна хляб от родното село“. Умира в Александровска болница на 18 февруари 1947 г.


От категорията

Анализът на ИСА: Скандали, протести и война между институциите нанасят сериозен удар върху властта

Анализът на ИСА-1543941725.jpg

ДПС смени окончателно тона и мина в конкретна институционална атака със свои ...

5 дек. 2018 | 07:08

България на 41-во място от 162 държави по граждански и икономически свободи

-1543310351.jpg

С най-ниски резултати са Сирия, Венецуела и Йемен

10 дек. 2018 | 13:56

Кънчо Стойчев: За няколко години бюджетът се утрои, но никой не е доволен!

-1538123134.jpg

Наблюдаваме една капсулирана власт, която реагира само когато има крясък под ...

10 дек. 2018 | 12:13

Илияна Йотова: Хората в България не чувстват държавата. Има очаквания за избори

Илияна Йотова: Хората в България не чувстват държавата-1544373953.jpg

Груба грешка, гаф на българското правителство е, че няма утре в Маракеш да ...

9 дек. 2018 | 18:12

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.