Писателят Константин Петканов

Негов истински приятел е художникът Илия Бешков, който не веднъж го рисува в своите творби

Мирела Костадинова: Писателят Константин Петканов имал икони, подарени от свети Серафим

15916 | 1 окт. 2021 | 15:14

Втората му съпруга е автор на песните „Ако зажалиш някой ден“, „Свещите запалих“, „Снощи те видели нашенци край село“ и др.

Писателят Константин Петканов-1633091087.png-1633091171.jpg-1633091149.jpg-1633091123.jpg

Вървя по „Раковски“ и до сив контейнер за боклук погледът ми открива стари книги. Отгоре на купчината е „Хайдути“ на Константин Петканов, издадена през 1932 г. от книгоиздателство „Древна България“ – София. Писана е в най-силния период на писателя, когато издава 12 романа, 3 повести и много исторически разкази. Разлиствам пожълтелите страници, отпечатани преди почти деветдесет години и ми става горчиво, че точно тук намирам една от книгите на Петканов. Вероятно собствениците ù не са знаели колко струва на книжния пазар. И я прибирам в чантата си.


Всеки ден минавам около голямата жълта къща в стил „късен сесцесион“ на ул. „Герлово“, където е живял писателят със съпругата си Магда Петканова, писателка и автор на стихотворения. Тя се утвърждава като поетеса през 1925 г. във „Вестник на жената“. Силно повлияна е от фолклора и затова някои нейни творби се възприемат и изпълняват като народни песни – „Ако зажалиш някой ден“, „Свещите запалих“, „Снощи те видели нашенци край село“. Автор е на пиеси, либрета, преводачка от полски, чешки и сърбохърватски език.

 

В тази къща, построена от френския архитект Дьо Шам, семейство Петканови дели радости и скърби. Петканови живеят на втория етаж от 1938 г. Там се намира кабинета на писателя, където той написва много от произведенията си. В стаята му за работа има бюро, което е изработено в резбарското училище в Троян. На стената - полица. Върху нея са подредени менчета и други вещи от миналото. В близост е и картина, върху която е нарисувана родната къща на Петканов в Каваклия, където е роден през 1891 г. Художник на творбата е Никола Тусузов. На отсрещната стена са наредени икони, подарени от владиката Серафим, канонизиран в светец, чиито мощи се намират в криптата на Руската църква. В стаята е окачен и голям маслен портрет на Петканов, нарисуван от С. Стаматов. В този негов свят той пише за България, за Тракия, за хората…


Наричат Константин Петканов „един от най-българските ни писатели“. Оставя след себе си не малко драми, произведения за деца, есета, статии, рецензии и спомени. И всичкото това творчество е свързано с любимата му Тракия, с фолклора, с бита, историческите старини, националната история и съдба. Той дълбоко вярва, че родовата памет е висша духовна добродетел.

 

Първата му книга е „Самодива“, поема в проза, излиза от печат през 1923 г. Най-обсъжданият му роман пък е „Морава звезда кървава“, който е пацифистично произведение и го нарежда до имена като Ремарк и Барбюс. „Не обичам войната. Ненавиждам я и се отвращавам от нейните кръвожадни уста“, казва той. През 1935 г. конфискуват романа. По повод него, две години по-късно, поетът Кирил Христов му пише от Прага:

 

„Макар и аз да Ви познавам само по великолепното ви дело, чувствам от не малко негови страни, че ние имаме нещо много общо в най-съществените черти на характера си. Само един пример: Вашата „Морава звезда кървава“ ме убеждава, че и Вие не можете да мълчите, каквито беди и да носи посочването на злините, които разглеждат нашия живот“.

 

Да, Константин Петканов не може да мълчи…Той е корав човек, който поема мъката и не я оставя в себе си… „Свободата не е закон, а истина. Истината принадлежи на всички“.

 

Роден е в дома на свещеник Никола и съпругата му Елена. Семейството участва в църковно-националната борба и Иленденско Преображенското въстание. Петканов се преселва в България по време на Балканската война. Завършва българската мъжка гимназия „Петър Берон“ в Одрин. Следва славянска филология в Софийски университет. През 1913 г. е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършил е школата за запасни подпоручици в Скопие. Участва и в Първата световна война.

 

Учителства в Малко Търново, село Индже, Бунархисар, но и в Созопол.

 

От 1921 г. живее в Бургас, където идва със съпругата си Станислава Новакович – талантлива музикантка. Петканов иска да намери работа на пристанището, но това не станало според намеренията му. Затова пък се отдава на укрепването на читалище „Пробуда“ в морския град. Писателят иска в града да има Народен университет, библиотека, театър, музика, археология и други изяви на духовния живот. В морския град издава седмичния вестник „Странджа“, после редактира и „Демократично знаме“.

 

Макар че работи, е зле финансово и трудно се справя с разходите. Активен е в Тракийската организация в Бургас – за настаняването на бежанците-тракийци в жилища, за оземляването им и отпускането на заеми за осигуряване на храна, дрехи, инвентар и семена. В знак на благодарност с гласовете на тракийците през 1923 г. Петканов е избран за секретар, а по-късно и за заместник кмет на Бургас. Той оказва голяма помощ за провеждането на Деветия редовен тракийски конгрес през 1925 г. Този град вдъхновява неговите „Тракийски разкази“, романа „Без деца“, повестта „Беглец“. После напуска Бургас и идва в София, където е приет за член на Съюза на българските писатели.

 

На следващата година през пролетта, се случва нещастие в семейството. Умира съпругата му Станислава и той остава да отглежда две деца. По това време е редактор на вестниците „Тракия“ и „Завет“. Секретар е на Върховния комитет на Тракийската организация, създаден след Балканската война.

 

Константин Петканов трудно се справя сам с двете деца. Скоро минава под венчило с Магда (Смарагда). Тя е разведена и има момиченце. Датата на празничното събитие е 12 юни 1932 г. Магда Петканова е грижовна майка, както на своето дете, така и на момичетата на Петканов. В едно писмо им пише:

 

„Мили Коста и деца, пътуваме за Дубровник. Но непрестанно мисля за вас. Дано сте здрави. В Сплит беше чудесно. Такъв прием не сте и сънували. Любезности, банкети и букети. Толкова цветя, че щом не можахме да ги вземем ги поставихме на паметника на цар Александър. Ние се чувстваме добре, дори неудобно…Деца, моля ви се пазете се, много съм неспокойна за вас. Всичко е чудесно, но най-чудесно е да съм при вас“. Магда Петканова живее с писателя до неговата смърт през 1952 г.

 

В Националния музей на образованието в Габрово под инвентарен №7039 е запазен спомен за Константин Петканов от неговия приятел Тома Попвърбанов, писан през 1968 г.. Ето какво разказва той:

 

„С Петканов се запознахме и доста се сближихме още през първите години на нашето студентство, но познанството ни прерастна в хубаво приятелство, след като ние студентите по Славянска филология и Литература образувахме академично дружество „Бяло море“. Всеки четвъртък устройвахме по подобие на немските студенти нашите сериозни весели срещи, в градината или в салона на някоя бирария, най-често в бирария „Балкански“ в Лозенец или градското казино.

 

Сериозната част при тези срещи протичаше доста добре осмислена. Всички с внимание слушахме онова, което се прочиташе, а след това започвахме разискванията върху достойнствата и недостатъците на прочетения реферат, разкази или стихове от новоизявили се автори. Щом започнеше веселата част, тогава наставаха часове на песни и приказки, на весели закачки и смехове. Всеки от присъстващите се проявяваше поотделно според наклонностите си и способностите си.

 

При тези срещи не само добре се опознахме, но крепко се сприятелихме. Тогава и нашето приятелство с Петканов много укрепна. По-рано познавах трудолюбивия и редовен студент – К. Попниколов – Петканов, но при „бяломорските“ ни срещи той изяви нови, непознати до тогава свои качаства. При нашите четения и разисквания, при нашите забавления Петканов спокойно и критично наблюдаваше своите колеги, към които винаги се отнасяше приятелски, без да забравя лекичко да засегне техни неправилни преценки или прояви. Притежаваше тънък хумор.

 

Способностите му бързо да вижда особеното и характерното или маловажното в рефератите, в прочетените разкази и стихотворения, му позволяваше в лека безобидна форма да изказва правдиви мнения и затова всеки нов автор винаги чакаше да чуе какво ще бъде мнението и на Петканов. Той не бързаше да взема думата, но винаги намираше сгоден случай лекичко да даде своята преценка. Във време на веселата част той беше един от ония малцина, който създаваха хубаво настроение сред присъстващите.

 

Той свиреше на цигулка хубаво и много често при нашите срещи, близко някъде до него беше неговата цигулка. Често се чуваха подвиквания: „Шейтанът ще каже нещо интересно“ или „Шейтанът ще свири“ (Петканов като „бяломорец“ получи псевдонима „Шейтана“).

 

При цигулковите му изпълнения преобладаваха народни мотиви, а по-рядко – класическа и модерна музика. В неговите изпълнения се чувстваше задушевния и топъл полъх на нашата народна песен, полъх от песните на източнотракийските българи, който той така много обичаше и за които често говореше.

 

Петканов още тогава, някога и навсякъде, даваше да се разбере колко крепко той се чувства свързан с родния край, с тамошния бит, така пълно отразен в неговите повести и романи. Често пъти при срещи и разговори обичаше да ни разказва с увлечение за преданията и песните, за хубостите на източна Тракия. На срещите ни тогава той чете първи свои стихотворни опити, които после бяха литографирани в „Бяломорски литературен сборник“, подписани с псевдонима „Шейтана“.

 

Доколкото си спомням те бяха добре оценени като поетични опити, макар че в тях се чувстваше осезателно епичния тон, който по-късно залегна в неговото епическо творчество – повести и романи. Бяломорските ни срещи ставаха почти всеки четвъртък, задушевността помежду ни ставаше все по-голяма, за да стигне в много случаи до сърдечно нерушимо приятелство. Сред „бяломорците“ можеха да се посочат и обичащи се двойки, някои от които по-късно създадоха примерни семейства.

 

Трябва да кажа, че Петканов бе не само открита и човечна индивидуалност, но бе и влюбчива натура. И той си имаше близка до сърцето „бяломорка“, с която войната (Първата световна война) го раздели, за да се ожени тя по-късно за софийския адвокат Бандеков.


Още не бяха затихнали ужасите на Балканската война, още не бяха престанали плачовете подир падналите през войните близки, обяви се Първата световна война. Тя връхлетя върху нас със страшна ярост и като стихиен ураган ни запиля по различните бойни фронтове, откъсна ни задълго, а някои завинаги от нашите студентски занимания. Не бе пощаден и Петканов. Отиде и той като мен на война, за да преживее и той много несгоди там, много страдания и угрози от смъртта. Войната продължи много, разпиля хората, скъса много сърдечни връзки.

 

След четири, пет години оживелите се връщахме към нормален живот. Много лични работи войната бе разнебитила, други унищожила. Всеки се стремеше да подреди що годе нормален живот за себе си, да завърши недовършените си работи и свие семейно гнездо и пристан. И Петканов имаше за какво да се грижи – да завърши висшето си образование и се отдаде на творческа работа.

 

Той се завърна от война, оженил се за Станислава Новакова из гр. Лясковец на Морава (Сърбия), която след няколко години семеен живот смъртта покоси и Петканов сам трябваше да се грижи за осиротялото си семейство.

 

Прекарал няколко години в самота и грижи за децата, той решава повторно да се ожени. В лицето на нашата именита поетеса и писателка Магда Петканова намери любящата жена и грижовна съпруга, с която изградиха щастливо семейство. Много време след Първата световна война ние „Бяломорците“ не бяхме се събирали и затова първата ни възобновена среща след отечествената война бе много сърдечна и много интересна. На тази среща между многото „бяломорци“ беше Петканов заедно с Магда, а някъде на една по-отдалечена маса седеше неговата любима.

 

Всички присъстващи на тази среща бяхме вече доста възрастни и всеки се интересуваше за всекиго, питаше или слушаше изповеди за случили се неща през време на дългата ни раздяла. Разговорите бяха оживени, чукаха се чаши, вилици и ножове, избухваха смехове. Всред този безпорядък и шум някой от нашите колеги се провикна, отправяйки весели закачки към Петканов, и други му пригласяха. Ние с Петканов бяхме седнали наблизо, а между нас бе седнала Магда. Прекратихме нашия разговор, за да чуем и видим това, що става. Смеховете и ръкоплясканията растяха и не стихваха. Всички познавахме веселият шегобиец Петканов и чакахме.

 

При общото повишено настроение Петканов стана, каза на Магда, че трябва да отиде и понесе едрата си фигура през салона към масата, където седеше неговата някогашна сърдечна приятелка. Направи учтив поклон и при бурни ръкопляскания и смехове поднесе букетче от свежи теменужки на Руска Кожухарова. Тази случка развесели и като, че ли подмлади всички. Ръкопляскаше и се смееше и Магда, а погледите сега се отправиха към нея. Пожелах и аз да разбера как Магда възприема този „невинен флирт“, както някой се пошегува, но Магда съвсем спокойно и весело каза: „Не ме засяга тази игра на Коста. Той обича такива весели закачки, а има ли за какво да се вълнувам вече? Нека се позабавлява и той, пък и другите. Нали за това сме се събрали?“

 

Шумът и веселите смехове продължиха. Възрастните „бяломорци“ се подмладиха сред някогашните свои преживелици макар и в спомени само.

 

Няколко пъти по-късно се срещахме с Петканов и с Илия Бешков, но някогашните леки и безгрижни студентски разговори бяха отлетели. Водехме други разговори, говорехме за Бешковите и Петкановите творчески успехи – за новоизлязлата му книга „Индже войвода“, която наскоро бе ми подарил. Ставаше дума за „Преселници“, в който роман Петканов изобразяваше тежкия живот на българина в Тракия под турски гнет, произволия и насилия и за техните неравни, но смели борби за свобода и независимост.

 

В една от последните ни срещи обстойно подчертахме достойнствата на нашумелия тогава негов роман „Морава звезда кървава“, заради който роман Петканов бе жестоко преследван и тормозен. Ранната му смърт сложи край на приятелските ни срещи и разговори“.

 

Всъщност, негов истински приятел е художникът Илия Бешков, който не веднъж го рисува в своите творби. Където и да се намира, той му пише писма или пощенски картички. На 21 февруари 1939 г. е в Париж. „Мой драги Коста, на няколко пъти сядам да ти пиша, но не мога да догоня мислите си. Увличам се в работата си с тебе и писмото остава ненаписано. Пиши ми за положението в България, както ти го усещаш – защото от тука никой нищо не знае. Добре съм, бодърствувам. Целува те твой Илия“.


В друго писмо от 3 юни 1939 г. също от Париж четем: „Честит ти имен ден да сте живи и здрави всички в къщи. Прощавай, че не ти отговорих – от 10 дни съм полегнал от малка настинка – сърдцето си яде бабината и доста ме тормози, но ще мине. Помени ме. Поздрави домашните ми, приятелите и Магда. Твой Илия“.

 

По време на тяхното приятелство никой от двамата не подозира, че Илия Бешков ще има нелеката задача пред себе си да напише есе по повод смъртта на Петканов, което ще произнесе на погребението на писателя.

 

Художникът е този, който силно ще страда до леглото на болния си приятел. „Аз целувах ръката му, която ме беше милвала толкова често“. Смъртта ги разделя, но вероятно те и днес са заедно в небесните селения…

 

През 1937 г. Петканов е награден с офицерски кръст. Удостоен е със специален орден „Бял орел“ за участие в акциите по спасяване на българските евреи. Но също е награден с полски орден „На шия“ за заслуги в борбата за освобождаване на Полша и подпомагане на полски и еврейски емигранти. По време на комунистическата власт е директор на културата в Министерство на информацията. Избран е за академик от създателите на Института по литература.

 

През месец октомври тази година се навършват 130 години от рождението на Константин Петканов, който някъде мужду редовете на своето творчество изрича: „Народът е всичко в него е истината“.

 


От категорията

Разбраха се! Ето го коалиционното споразумение между ПП, БСП, ИТН и ДБ, формулата е 10:4:4:3

Разбраха се! Ето го коалиционното споразумение между ПП, БСП, ИНТ и ДБ, формулата е 10:4:4:3-1638994586.jpg

Коалиционните партньори ще обединят своите усилия, за да създадат стабилно ...

8 дек. 2021 | 22:15

Новото правителство - огромна концентрация на власт и финансов ресурс под контрола на ПП

Новото правителство - огромна концентрация на власт и финансов ресурс под контрола на ПП-1638970722.jpg

Новото правитество се ражда трудно на базата на много компромиси, трудно ...

8 дек. 2021 | 15:24

Проф. д-р Николай Димитров: Новата „швейцарска“ болница в Бургас отвори врати. Идва и в София

проф. д-р Николай Димитров-1638964708.jpg

Хилядите излекувани пациенти, изразили своето удовлетворение от получените ...

8 дек. 2021 | 13:09

Financial Times: Защо Путин е обсебен от Украйна

Владимир Путин-1638985182.jpg

Москва обича да казва, че „западният либерализъм“ изобщо не подхожда на Русия. ...

8 дек. 2021 | 19:39