Мирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война

Свири добре на цигулка, пее народни песни, рисува, рецитира стихове и собствено творчество

Мирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война

3813 | 26 юни 2020 | 11:22

Някъде отдалече се чуват думите на малко познатия писател: „Държавата цени повече една машина за копчета или една краварница, отколкото един писател“. Сякаш е знаел, какво го очаква, дори, ако остане жив от погромите на войната…

Мирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война-1593159839.pngМирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война-1593159845.pngСтрашимиров-1593159801.pngМирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война-1593159775.jpgМирела Костадинова: Поетът Илия Иванов-Черен загива на петия ден от обявяването на Балканската война-1593159767.jpg

„Лятната вечер се спусна морно над полето. От покосените ливади и зрелите ниви полъхна мирис на сено и пламнала угар.

Черните облаци, възправени, стояха на залез слънце, широко се разстилаха над балканските вършини и склопиха се върху нажежената синева на лятното небе като две исполински клепки.
Притъмня.


Из нивите боязливо изкърка яребица и замлъкна.
Симеон седеше на прага пред кантона си. Всяка вечер той седеше тук и причакваше влака.
Живееше сам. Едната Белка, дребно палашче, му се потриваше някога другарски о крака…“


Не познаваш тези редове, четецо. Нали? Те са на Илия Иванов – Черен. От втория му творчески период, когато написва разказите „Буря“, „Безумец“, „Сватба“, „Апокриф“.


Влиза в кръга на Антон Страшимиров около списание „Наш живот“, по-късно преименувано „Наблюдател“, където публикува най-хубавите си литературни късове, преводи и рецензии. „Той беше най-умният, най-мъдрият сред нас. Всички го слушахме. Говореше увлекателно, тихо“, спомня си след години Теодор Траянов. Тук се ражда за първи път псевдонима му Черен. Редактирайки веднъж негови разкази, Страшимиров отронил: „Щом в Русия има Белий, защо пък ние да нямаме Черен?“ За кръщаването помогнал и фактът, че през последните години на своя живот Черен е носел тъмни очила, имал отслабено зрение. Именно заради това Траянов го нарича „магесникът с черни очила“.


Черен е добър разказвач. Езикът му е чист и прецизен. Майстор на легендата и психологическия разказ. Чувствителен към социалната несправедливост. „Наедно с Иван Вазов и Елин Пелин, Илия Иванов – Черен е третото име, което българската белетристика с пиетет, без колебание може да запише на страниците на своето развитие“, казва за него Иван Радославов.


Повлиян е от западния модернизъм. Текстовете му оказват влияние върху перото на поколение белетристи като Николай Райнов, Б. Савов, Рачо Стоянов, Константин Константинов. Илия Иванов – Черен е и критик.
За тези, които познават творчеството му, интерес будят младежките му записки „Нещо като дневник на един забравен“. Ето редове от него: „Чувствам се твърде нещастен. Уединението, еднообразния селски живот почти ме отегчават. Разбирам аз онези, които се произнасят за този живот. Да, това е тъй и аз бих се съгласил, но да имах един какъв да е по-близък по чувства, мисли и желания другарец. Ех, тогава здраве му кажи на селския животец…“ Това е дневник на писателя, започнат на 24 октомври 1898 г. в Казанлък и доведен до своя край на 31 юли 1899 г. в родното му село.


Този интересен писател, малко познат и до днес, е роден на 27 юли 1880 г. в село Копчелии, съвсем близо до Габрово. Още като дете ходи през лятото в Добруджа с майстори – зидари и носи камъни по строежите. Четвърто отделение завършва в родното си място, а после учи в Габровската гимназия. Записва се в Педагогическото училище в Казанлък, където пише първия си хумористичен разказ. Един от тези, с които се запознава там е и писателят Антон Страшимиров, който е негов учител по литература. „Беше много мрачен, затворен. После разбрах, че гладува… По-сетне го изгубих от очите си. Скитал някъде, учителствал. Едва по-късно го намерих учител в Института за слепи…“ Момчето учи немски език, прави преводи от руски, събирал и записвал народни песни и обичаи. Мечтаел да стане учител.


След дипломирането си, в очакване да започне работа като даскал, се завръща в село Копчалии. Създава първите си разкази – „Съсипано гнездо“, „Сбъднат сън“, „Случайна изповед“, „Надгробна реч“. А после прекарва две години в Шуменските казарми, от където излиза старши подофицер.


Свири добре на цигулка, пее народни песни, рисува, рецитира стихове и собствено творчество. Учителства в Карманлии, Провадийско. Училищният инспектор там го насочил да отиде в чужбина, за да се усъвършенства в науките.


Специализира през лятото на 1906 г. в Загреб, където го командирова проф. Иван Шишманов. По Европа и Русия заминава още един българин, д-р Стойчо Донев. Двамата с Илия Черен проучват малкото публикувана литература в чуждите библиотеки по обучението на слепи деца. Още през 1904 г. се подготвя откриването на държавен институт за незрящи, а за неговото съществуване е необходим опит, който в България липсва. След като проучват оскъдната литература, двамата мъже се завръщат у нас и представят доклади пред министър Шишманов. За директор на новооткритото училище, което се намира в двуетажна сград в столицата на ул. „Раковска“ №116, е назначен д-р Донев. В училището са приети 11 момчета на възраст от 9 до 12 години от страната. Професор Шишманов лично официално открива школото, децата му представят програма, след което със своя учител Илия Иванов – Черен показват писане и четене с Клайнов апарат и уменията си да плетат кошници. Черен е учител по общообразователни дисциплини.


Това училище е първото от този род на Балканите. Откриването на училища за слепи в Румъния, Гърция и Сърбия става много по-късно. Идват и първите успехи на децата. Тези големи мъже, д-р Стойчо Донев и Илия Иванов – Черен, заедно с един прислужник и няколко хонорувани учители и огромната помощ на професор Шишманов, успяват да помогнат на незрящи деца, както и да създадат Държавния институт за слепи в София.


Илия Черен се оженва и му се ражда син Иван, който наследил дарбата на баща си – да пише. Няма време да се порадва нито на направеното от самия него, нито на детето си.


На 9 октомври 1912 г. само пет дена след обявяването на Балканската война, в боевете при село Селиолу, Лозенградско, е убит младши подофицерът от Първи софийски пехотен полк Илия Иванов.


Още преди да замине на бойното поле, той предчувства смъртта си и споделя това със съпругата си и свой приятел. „Наистина, той постоянно носеше траур в душата си. Когато полкът му заминаваше, той се отби у дома: с раница, с паласки, с пушка – подофицер. Беше мълчалив, отпаднал. „Аз зная, че не мога да убивам!“ – говореше той, - „но зная още, че ще бъда убит… Осигурих се при едно дружество… Децата ми все ще вземат някоя сума“. В гласа му имаше траурно примирение… Още тогава си го представих беззащитен… Никога не бях го чувствал тъй мил и скъп и в такъв ореол. Притиснах го до гърди и го изпратих….“, разказва Антон Страшимиров.


Щом чува трагичната новина, авторът на романа „Хоро“, отива, за да намери тялото му. „Търсих могилата с двете дървета, дето бил измушкан в гърдите и погребан там заедно с други, но напразно… Казаха ми, че в сгърчената си ръка стискал бележка до жена си. Другарите му я взели и пратили, може би…“ После Страшимиров открива тялото му. Погребали го заедно с един войник и един офицер „на могилата до двете дървета“…


Българската литература губи още един писател, а България още един свой син. Нелепо. И тъжно.


Разказите му са издадени след неговата смърт в сборника „Светлина от изток“ в Габрово през 1926 г. под редакцията на Неделчо Бенев.
Учителят Бенев заминава за София, за да се срещне с Антон Страшимиров. Той изважда подвързана книга. На корицата е заглавието – „Вихър“. Надписва я и поднася четивото на Бенев. „Вземи я! Последната част е посветена на него“. После проронва:
Вие не знаете какъв човек загубихме!

Антон Страшимиров се разтърсил от ридания…


След излизането от печат на книгата „Светлина от изток“ през 1926 г. Георги Караславов пише във вестник „Ведрина“: „Илия Черен е изпил до дъно горчивата орис на своя народ и мълчаливо е понесъл в душата си гневния му протест. Това прозира навсякъде в зрелите му работи, а в първите сполучливи опити, които съставляват почти половината от книгата, той изпада дори в крайност… Илия Черен търси истината във великия смисъл на живота, разгъва завесите на вековно лицемерие, безправие, насилие и възстава с всичкия жар на сърцето си срещу носителите и крепителите им“.


Теодор Траянов поставя Илия Иванов – Черен наред с големите поети от цял свят. А в разговори поетът казвал, че той е „несъздаденият още български Анатол Франс“.


Затова той посвещава на Черен през 1921 г. стихотворението си „Последни слова“ от книгата си „Български балади“. За него написва и другото – „Магесник“, публикувано в „Химни и балади“.


Някъде отдалече се чуват думите на малко познатия писател Илия Иванов - Черен: „Държавата цени повече една машина за копчета или една краварница, отколкото един писател“. Сякаш е знаел, какво го очаква, дори, ако остане жив от погромите на войната…


От категорията

Валентин Вацев: Борисов е наказание за нашите грехове

-1484498737.jpg

Премиерът може да употреби част от трудовите си спестявания за къща в Рубльовка ...

6 авг. 2020 | 17:56

Първан Симеонов: Борисов губи играта на нерви при един почти спечелен мач

Първан Симеонов-1543427061.jpg

Ако довчера протестът вървеше към маргинализация, по-скоро след вчера върви към ...

6 авг. 2020 | 13:16

„Взгляд“: Конкурентите хвърлиха организираната престъпност срещу Тръмп

-1591002908.jpg

В исторически план Демократическата партия на САЩ през целия XX век - особено в ...

9 авг. 2020 | 17:00

Разкриват тайните на "Света София" в Истанбул

Снимка: Анадолска агенция-1596973126.jpg

Триизмерно сканиране на подземните вентилационни тунели на храма разкрива как ...

9 авг. 2020 | 14:37