Владимир Димитров-Майстора

През Балканската и Първата световна война Владимир Димитров е назначен за „военен рисувач“

Мирела Костадинова: Владимир Димитров-Майстора работел за 10 лева като писар в Кюстендилския съд

4112 | 7 февр. 2020 | 12:49

Рисувалното училище му предлага специализация в чужбина, но той отказва, настоява за конкурс

Владимир Димитров-Майстора-1581075517.png-1581075718.png-1581075707.pngНикола Венетов-1581075660.png-1581075646.png

Съдбата среща Владимир Димитров и Никола Антонов в сградата на Кюстендилския съд. И двамата са бедни момчета, които са назначени като писари срещу мизерната месечна заплата от 10 лева. Работят в обща канцелария. При тях става писар и Емануил Попдимитров, по-късно автор на лирика, проза, приказки и поеми.


В чиновническите книжа, които бъдещият голям художник води прецизно с калиграфския си почерк, скицира Никола и Емануил. Върху хартията оживяват и други типажи – селяни, съдии, подсъдими и адвокати. Трите момчета стават неразделни – разхождат се из Кюстендилското поле, из Хисарлъка, съзерцават природата, споделят преживявания, смеят се.

 

Никола Антонов им чете свои стихотворения, които пише в тефтери.

 

По това време се ражда идеята да се открие изложба в Кюстендил от рисунки на Владимир Димитров. Инициативата е на няколко адвокати и съдии. Има и друг повод – секретарят на съда хваща Владимир да го рисува блажено заспал на пейка и занася рисунката на съдията Чехларов. Той бил интелигентен и разумен човек и вместо да създаде проблем, помага за уреждане на изложбата.


Тя е открита в гимнастическия салон на Педагогическото училище на 11 май 1903 г. В България тази изложба е една от първите след Освобождението и е посетена с интерес от гражданството.

 

Кюстендилчани са впечатлени от самоукия художник. Само майсторът на картините не присъства. През целия си живот той бяга от славата. Никола Антонов и Емануил Попдимитров искрено се радват на успеха на своя приятел.

 

Няколко кюстендилчани се наемат да издържат финансово Владимир в Софийското рисувално училище. Те му изпращат по 50 лв. месечно – добрина, която не трае дълго. Той тръгва пеш за столицата, извървява 105 км от Кюстендил до София, за да стане художник. Записва се като извънреден ученик в Рисувалното училище, тъй като няма завършен четвърти клас.

 

Една година по-късно в столицата пристига и старият му приятел от канцеларията на Окръжния съд в Кюстендил - Никола Антонов, за да продължи педагогическото си образование. Двамата заживяват в обща квартира, но за няколко месеца.

 

Бедността все така нахално шета сред младите момчета. Не след дълго тя прогонва Никола от големия град. След две години той заминава за село Алан Кайряк край Бургас, където става учител и се увлича по идеите на толстоизма. Негови стихотворения се появяват за първи път на страниците на толстоисткото списание „Възраждане“, подписва се с псевдонима Никола Венетов.


Близо до морето той получава вероятно първото си писмо от Владимир Димитров на 24 декември 1907 г. Художникът е четвърта година студент в Рисувалното училище. С него учат Чудомир, певецът Петър Райчев, художникът Александър Божинов. Те му слагат прозвището Майстора. Той пък се обръщал към всеки човек не с личното му име, а с Майсторе. Така наричал хората през целия си живот, защото всеки от тях върши някаква „майстория“ в дните си.

 

По това време спира помощта от благодетелите му в Кюстендил и художникът остава без пара. Никола изпраща дребната сума от 15 лв., за да му помогне. Той вече навестявал толстоистите в Алан Кайрак, споделял мисли със своя приятел свързани с учението на руския писател и хуманист. Майсторът му пише: „Аз взех и книгата за живота на Толстой.  Има големи истини, без които животът е невъзможен, но не може човек при сегашните условия да бъде пълен идеалист или пък материалист. Истинските идеалисти се броят на пръсти. Само чудесия да е човек, както Христа и др., може, но това са изключения“. 

 

Някъде тук в него за първи път припламва искрата към вечното учение на Толостой. Никола Антонов успява да привлече художника с чистите идеи за доброто и благото.

 

Самият художник през жизнения си път говори за „могъщата сила на живота“, „вечният живот във вселената“, „отмиращият и зараждащия се живот“, „за трудът като основа на битието“, теми които са център на творчеството му. Вярвал, че „нравственост и красота са неделими“. Също, че „майката –вселена изразява силата си в плодородието“.

 

Казвал, че изкуството не бива да се дели от живота, както формата е неделима от природата. Твърдял, че всички идеи в изкуството се дължат на хармонията между душата и тялото. Майсторът обичал да цитира мисли на Лев Толстой: „Славата прилича на светулка, подир която човек затъва безвъзвратно в тинята“.

 

Владимир Димитров вярвал в толстоистката идея, че главната цел на изкуството е да се изкаже истината за душата на човека, да се покажат такива тайни, които не могат да се представят с прости думи. Изкуството е микроскоп, който въвежда художника в тайните на своята душа и показва тези общи за всички тайни на хората. Известно е онова изречение на Майстора, което изглежда е и негово верую: „Всички философи и всяко изкуство започва и свършва тук, при Толстоя“. Така идеите му стават част от живота и творчеството на художника.

 

През годините Владимир Димитров рисува усилено, участва в конкурси и пътува, за да види с очите си шедьоврите на световното изкуство. Където и да отседне по света не забравя своя стар приятел Никола Антонов.

 

Посещава Цариград, Петербург, Венеция, Флоренция, Неапол и др. известни със своето изкуство градове. Изпраща му картички с кратък текст. Той не обичал да пише дълги писма. Под тях се подписвал с личното шопско диалектно местоимение ОН, което вероятно е употребявал шеговито пред стария си приятел от Кюстендилския съд.

 

Художникът знаел малко думи на италиански и немски език, използвал турцизми, познати от баща му.

 

През 1910 г. завършва Рисувалното училище. Съобщават му решението на академичния съвет да замине в чужбина на специализация. Но художникът отказва, настоява за конкурс.

 

През същата година финансовата му стабилност се люлее и той споделя с Никола: „Частната работа е гладия и просия“.

 

Налага му се компромисно да приеме място за учител в Свищовската търговска гимназия. Тази работа му дава възможност да рисува. Тук среща и Николай Лилиев, който живее с Толстоевата проповед и я вгражда в словото си. Често разговарят с Майстора.

 

Свищовските му дни са скромни – рисува вечер пред триножника си и едновременно с това вечеря. До него, върху малко столче, е поставена пръстена паница с резен хляб и няколко маслини. Останалите му средстава отивали в помощ на бедни ученици и в подкрепа на семейството му. И там не забравя своя верен приятел Венетов. Той пък му изпраща броеве на толстоисткото списание „Възраждане“ и др. свои текстове. Художникът следи с жив интерес отпечатаните му стихове. 

 

Работата на Майстора в Свищовското училище прекъсва заради двете войни – Балканската и Първата световна. Войната през 1913 г. събира отново двамата приятели. Служат в 13 рилски полк в Кюстендил.

 

Владимир Димитров е назначен за „военен рисувач“. По това време създава скици, етюди, работени с молив, туш и перо. Рисува в окопите и лазаретите. Позират му войници – седнали или полегнали на земята. Работи тихо и бързо. Неговите творби илюстрират страданията и жестокостите на войната.


На 22 април 1913 г. на брега на Сароския залив на Бяло море, край Булаир, майстори с туш и перо своя приятел Никола Венетов. Тази техника му е любима от общата им работа в Кюстендил и от руски репродукции, които е гледал. С молив листовете се зацапвали, а с туш оставали чисти, Майсторът предпочитал този начин. След години му подарява рисунката. Тя е публикувана на 5 ноември 1976 г. във в. „Балканско знаме“, а оригиналът не е известно къде се намира.

 

От писмото на художника до Никола през юли 1958 г. се чете, че старият му другар има желание да бъде изобразен в картина. Художникът му пише: „Желанието ти да те нарисувам по фотография за съжаление не съм в състояние да изпълня, защото съм възпрепятстван от болести и от три години вече не работя“. Майсторът наистина е болнав, повече лежи, понякога ходи, за да види някоя изложба или се разхожда. 

 

След Балканската война той пак се връща в Свищов и отново пише писма до Венетов. Следват пет години мълчание. Избухва Първата световна война, училищата са затворени, учителите и по-големите ученици са мобилизирани. Художникът е призован за военен рисувач в щаба на втора дивизия в Кюстендил.

 

След ужасите на войната, които оставят следа в душите и на двамата творци всеки върви по своя жизнен път. Но и след това изпитание не се забравят – всяка година си правят среща за по няколко дни в София или Кюстендил.

 

Следва голяма загуба за художника – умира майка му. Майсторът казва, че с нея е загубил половината си живот. Не спира да работи.

 

През 1922 г. прави своя голяма изложба в галерията на тогавашния манеж, днес там е Народната библиотека „Кирил и Методий“. След нея отпътува за Италия, където посещава известни галерии. От Рим пише на Венетов за скъпия живот там и безработицата, за това, че правят изложби, но няма пазар на картини.

 

Споделя му също, че съвременниците му италианци „нямат големи художници с дълбока душа“. В работите им има само наука. „Освен старите италиански майстори сегашните нямат значение за общото изкуство. Да не е тази сиромашия, нашият Булгаристан със своите по природа даровити хора би направил достойни за показ и през старите културни нации“.

 

В Италия той се запознава с богатия американец Джон Крейн, известен меценат, който му откупува повече от 120 картини.

 

На 1 март 1924 г. с парахода „Беренгария“ художникът заминава за Ню Йорк. Американецът му плаща по 300 долара месечно, за да работи за него. В Америка той остава само два месеца и половина. Животът там не го привлича.

 

На 11 април 1924 г. пише на Венетов: „Пристигна се в тая земя на човешка робия…“ Разказва му, че нещата не са уредени, търси удобна квартира. Когато се установи, ще му пише „за тоя Вавилон“ надълго. Следващият месец, на 15 май, си тръгва за България.

 

През септември 1926 г. е в Истанбул и споделя на Венетов, че „освен масрафите друго нищо на мегдана“. Съобщава му, че ще си дойде в България и ще замине за Прага, където ще се реши завръщането му в Америка.

 

Пише, че в Истанбул е „поевропейчено и няма почти помен от ориенталщина“. Истината е, че в Цариград създава множество картини със стари къщи, кипариси, джамии, пазари и една картина с молещи се турци в джамия.

 

Кемал Ататюрк вече е премахнал фесовете и чалмите и без малко да стане скандал.

 

Новата 1927 г. художникът честити на Венетов от Сиракуза и му заявява, че няма по-хубаво място от родината.

 

През 1942 г. излиза от печат стихосбирката на Венетов „Насаме“.

 

Майсторът е установен вече в село Шишковци и му пише през април: „Хайде, нека ти е хаирлия сбирката! Стига сме се излагали само ние, нека и ти се явиш на мегдана“. Разказва му, че е свикнал „с труд в самота“ и освен с моделите си с никой друг не се среща. Рисува усилено и е свободен от работа само, когато ходи в София за обща изложба.

 

Уверява го, че ще прочете стихосбирката му.

 

През живота си Никола Венетов издава две стихосбирки – „Стъпки в снега“ (1919) и „Насаме“ (1942). За съжаление те не са популярни в литературата ни. Поезията му е нежна, простичка и чувствена. Близка е до природата и житейската мъдрост. Пропита е от искреност и тъга.

 

Приятелските отношения между Владимир Димитров – Майстора и Никола Венетов продължават шейсет и една години. До смъртта на художника на 29 септември 1960 г. в София. Единадесет години по-късно в по-добрия свят отлита и душата на неговия другар. Така затихва едно голямо и истинско приятелство, неподвластно на времето.

 

За онези дни и до днес разказват 52 писма от художника, които се съхраняват в Държавен архив – Габрово. Сред тях са и две черно бели снимки на Майстора. На гърба на едната той саморъчно е написал: „На единствения ми другар Кольо и неговата другарка Мария – 18 август 1907 г.“

 

Ако художникът някога беше тръгнал за Париж, той отдавна щеше да е покорил хълма Монмартър – да е нарисувал прототипа на парижките бохеми Биби Пюрето, който рецитира поемите на Верлен и краде чадъри. Този персонаж често служи за модел на Вийон и Пикасо. Кой знае, може би би вдъхновил и Майстора…? Нали и той обича малкия човек? Кой знае… Но струва ме се, че щеше да бъде известен по света точно колкото Вийон и Пикасо. А не само в България, която често е мащеха за талантливите…


От категорията

Кеворк Кеворкян: Сватовници на неприличието

-1477587010.jpg

Друг сватовник – Христо Иванов. Няма бивш министър на Б.Б., да го знаете – ...

28 септ. 2020 | 15:12

Боян Чуков: Очаквам нова вълна атаки на радикализирани ислямисти в Западна Европа

Боян Чуков-1523087293.png

Светът няма да бъде еднополярен, двуполярен, триполярен, а многополярен, и той ...

28 септ. 2020 | 11:38

Кирил Вълчев: Властимащи, свалете маските в училищата и театрите! (ВИДЕО)

Кирил Вълчев Снимка: Дарик радио-1601321881.jpg

Направете изолатори в министерствата, за да държите там чиновници със симптоми ...

28 септ. 2020 | 22:36

Стефан Цанев: Протестът отблъсква интелектуалците заради средствата си и липсата на ясна перспектива

-1533654244.jpg

Няма друг начин освен младите, родени на свобода, незаразени с робство, да ...

27 септ. 2020 | 15:15