Тодор Влайков

През февруари тази година се навършват 155 г. от рождението на този голям писател

Мирела Костадинова: Писателят Тодор Влайков търси Гео Милев след ареста по молба на съпругата му

4241 | 21 февр. 2020 | 10:45

Той написва първите издържани читанки за второ, трето и четвърто отделение. Подобрявани, обновявани и преиздавани тия читанки претърпяват повече от двадесет издания и по тях се учат много поколения

Тодор Влайков-1582279335.png-1582279107.jpg

Слаб, леко прегърбен за годините си мъж, с бяла брадичка и мустаци, похапва с удоволствие десерта си, грис халва, във вегетарианската гостилница на улица „Шести септември”. Не може да изяде цялата порция, загъва я в книжна салфетка и я прибира в джоба си. Като ученик в гимназията в София е живял твърде бедно и сега не може да не си спомни за това време.

 

Цял живот не забравя за дървеното сандъче, в което някога съхранявал, наред с грубо тъканите чисти дрехи, балканска чубрица и осолената още по Коледа фаша сланина – всекидневна негова храна. Разумната пестеливост на Тодор Влайков има своите дълбоки причини.

 

До него е седнала съпругата му, а сервитьорите, обикновено студенти, се надпреварват да го обслужват, за да изразят уважението си към него и творчеството му. Не е чудно как виден писател като Влайков, общественик и народен представител се храни в обкръжението на студенти, работници, дребни чиновници и ученици.

 

Друг път писателят може да бъде срещнат в хубав ден, хванат подръка със зет си Лило Илев. Самият Тодор Влайков е почти напълно ослепял от неизлечима болест. Върви бавно и несигурно по плочника пред литературното кафене „Роял” на ул. „Раковска”. Някои от минувачите почтително си свалят шапките и внимателно се отдръпват настрани, за да му направят път. Други се блъскат в него, забързани към някакви си свои цели.

 

После двамата мъже се прибират в къщата на Влайков на ул. „Хан Аспарух” №65, която и до днес напомня за писателя. Той влиза в кабинета си, на който единия прозорец гледа в съседния двор. Там е къща на д-р Кръстю Кръстев, литературният критик и философ, редактор на списание „Мисъл”. И дрянът, под който обичали да посядат върху плетени столове, около скована дървена маса, Пенчо Славейков, Пею Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев ,за да водят своите литературно разговори. Често отправяли покани и към самия Влайков, който дълбоко почитали и ценяли.

 

В кабинета на Влайков има жълтокафява печка, няколко стола, които не си знаят годините, кушетка, покрита с дебело домашнотъкано одеяло, обикновено писалищно бюро с подредени книги и вестници, три библиотечни шкафа. В рамки по стените са подредени и портретите на родителите на Влайков. Също тези на Лев Толстой и Фьодор Достоевски. Виждат се и снимките на Любен Каравелов, Петко Славейков, Иван Вазов. На източната стена е окачена стара икона с кандило. До него нечия ръка е оставила червено великденско яйце и китка вече изсъхнал здравец. Това е скромният свят на Тодор Влайков.


От този дом излиза, когато отива да чуе някоя сказка, концерт, да присъства на събрание в Дома на изкуствата и печата, Съюза на българските писатели, БАН. А може би и на заседание на Народното събрание в качеството си на депутат - до 1931 г.


Роден в Пирдоп (13 февруари 1865 г), учи в родния си град и завършва гимназия в София. Изпратен е като държавен стипендиант в Историко-филологическия факултет в Москва, но не го завършва. Остава му само една година и се завръща в България.


Първоначално е учител в Пирдоп. Спречква се с учител и му се иска да се премести в селско училище край родния си град. Приятелите му д-р Кръстев и Тодор Йончев го разубеждават да отиде на село. Временно заема длъжността учител в Търновската гимназия. За краткото време, в което е бил там, тревнененският общественик Богомил Даскалов разказва за първият си час с учителят Тодор Влайков.


„Пред събралата църква „Света Богородица” във В. Търново се събират множество граждани, войскови части, ученици и ученички от гимназиите за тържествения молебен, който ще се отслужи. В реда на учениците от пети клас съм и аз. Духовенството не е още излязло от църква.


Пред редицата ученици стоят учителите и директорът и разговарят. Но ето едно необикновено явление: в групата учители се вижда и едно странно лице в оригинална носия: обикновен мъжки костюм от груб селски плат, с груби обуща и калпак на главата. Тази оригиналност в дрехите и червеното като окъпано от слънце кожа на почти безкосмато лице, особени черти на лицето; всичко това възбужда интереса на учениците. Всички взехме да се питаме: кой ще е тоя селяк тъй нескромно да се движи между учителите ни, които проявяваха известно внимание и уважение.


Молебенът свърши. Всички се разотидохме весели, че ще празнуваме.
На сутринта сме на училище. Звънецът би за почване занятията. Първият час имаме литература. От два месеца преподавател нямаше по тоя предмет и часовете се или изпущаха, или заместваха с други дисциплини или имахме тихи занятия. Прибрани в класната стая живо предричахме какво ще вършим.


Вратата се отвори и внушителната фигура на директора се показа. Всички станахме на крака и чакахме да ни се каже какво ще работим. Директорът влезе, а след него и оная фигура, която видяхме вчера на молебена.


Директорът със строг тон ни представи новия преподавател по литература господин Влайков и добави: „Вие сте изостанали назад по тоя предмет, ще употребявате повече труд, за да се заучи пропуснатото. Бъдете внимателни в държанието си, за да не става нужда да прилагаме нежелателни наказателни мерки”.


Последните предупреждения издаваха скрито създадено у директора убеждение за неприлично държание на учениците към преподавателя със слаб авторитет.


Ние се спогледахме; най-вече погледите ни се срещнаха с осем палави наши другари, които не изпущаха случая да проявяват артистични способности и използваха слабостите на учителя.


Директорът излезе. Господин Влайков свенливо се качи на катедрата, с едно полуобъркано лице към прозореца, вгледа се в „Света гора” и заговори.


И сега си спомням тоя първи час:
Описание: прозаично и поетично. Чете ни за образец „Бор” – от някаква естествена история и „Борът” от Иван Вазов. Никога не ще забравя как бях пренесен в друг мир. Тия чувства не бяха само мои, всички другари бяха приковали внимание упоени. Тишина необикновенна. Кога е минал часа, кога е бил звънеца, ние не усетихме. Едва, когато се отвори вратата и се показаха глави на ученици от другата паралелка, които искаха, както по обикновено да дойдат през междучасие... Влайков, който също се бе унесъл, прекъсна говор, взе дневника и напусна класа.

 

Нахълтаха в стаята нашите другари от другата паралелка и други класове и почнаха въпроси и коментари.


Научихме, че Влайков е писател, че следвал в Русия, че се върнал и работил цяло лято като обикновен земеделец по родните ниви, че закрепил здравето си и сега става учител.


Много наши другари почнаха да пишат литературни опити, да ги представят Влайкову, който ги разглеждаше. Не веднъж ще го видите на излизане от гимназията да бъде придружаван от ученици, на които да говори по литературни въпроси.“

 

По-късно е учител и в Софийската мъжка гимназия. Влайков е първият наш писател, който придава голямо значение на съдържанието на учебниците, по които се обучават децата и написва първите издържани читанки за второ, трето и четвърто отделение. Подобрявани, обновявани и преиздавани тия читанки претърпяват повече от двадесет издания и по тях се учат много поколения.

 

„Народът трябва да се просвещава: един непросветен народ е враг на себе си; непросветеният народ, колкото и каквито права има, се самолишава от тях“, повтарял той.

 

През целия си живот е един от нестихващо познавателните мъже на България, който работи за „роду си“. Вярвал в душевната чистота на хората и чувството за справедливост. Смятал, че решението на всички човешки въпроси се крие в нравственото начало. Обичал да казва: „На този свят всичко минува и се забравя. Времето всичко заличава“.

 

Литературата му се отдава още в ученическите години, пише много, но тогава отпечатва само няколко стихотворения. Първите се появяват в сп. „Жътварка“. Поезията сякаш не е негова стихия. Влияние в творчеството му оказват както руските писатели, така Любен Каравелов и Иван Вазов.

 

Първите му стъпки като белетрист са с разказите „Седянка” и „Разказ на една бабичка”. В тях се открива неговата описателност, топлота и сърдечност, дори наивност, с която привлича читателя. Повестта „Дядовата Славчова унука” и „Леля Гана”, утвърждава името му в нашата литература.

 

Използва спомените си от детството и с лекота описва патриархалният бит и милите за душата му образи от Пирдоп. Някъде там в дълбокото е и народната песен, която ще остане за него упование и творчески извор.

 

Влайков утвърждава битовата белетристика и реализъм в литературата ни. В творчеството му се виждат описани някогашните нравствени добродетели на българите. Пиродоп с природата си, с бита си, с хората. Описва ги с топлота, поетичност, лиризъм и непосредственост.

 

През целия си живот писателят страда с народа си, не приема политическия разврат, грабежите, демагогията.

 

След 1925 г. пише битовите повести „Стрина Венковица и снаха ù” и „Житието на една майка”. В тях остава верен на стила си. Значимо негово дело е и тритомното мемоарно произведение „Преживяното”, където описва детските си години, тези като гимназист в София и други преживелици, споделя творческите си вълнения и търсения. Този наш писател е чистосърдечен, простичко описва живота като добър разказвач.

 

Добротата е пронизала творчеството му, но и личността. Той е тих, кротък, достъпен за разговор, човеколюбив. Ще подкрепи винаги малкия човек. Насреща е, ако той има нужда от съвет и помощ. Когато през 1925 г. при него отива Мила Милева, съпругата на Гео Милев, и му съобщава, че авторът на „Септември“ е отведен и въпреки търсенията на семейството не могат да го открият, Влайков огорчен и възмутен отива при директора на полицията. Знаел вече и за изчезването на поета Христо Ясенов. Настоявал за информация. Директорът отговорил, че полицията не е арестувала никого и не знае къде са. Влайков се връща и на следващия ден, но го излъгват за втори път. Заради тази негова присъща доброта, го наричат „дядо Влайков”.

 

Краен индивидуалист, не обичал да бъде последовател на ничии идеи, трудно приемал чужди мнения и не понясял компромисни разбирания.
Обичал често да се завръща към миналото, припомнял си събития свързани с литературата и политиката, също делата на писатели и общественици. Разказвал за събития около Освободителната война и любопитни подробности.

 

В края на живота си съжалява само за едно нещо: „Поради политиката аз ограбих времето, което трябваше да използвам само за писателско творчество. А то пожертвах за либерали, народняци и разни такива „тути-кванти““.

 

Влайков наистина отдава много от житейското си време за борби, за жалост не винаги много чисти… И със сигурност се лишава от много приятели… През февруари тази година се навършват 155 г. от рождението на този голям писател, неподминат от преживелици, разочарования, успехи, крушения и илюзии. Но до край останал верен на себе си.


От категорията

Кеворк Кеворкян: Сватовници на неприличието

-1477587010.jpg

Друг сватовник – Христо Иванов. Няма бивш министър на Б.Б., да го знаете – ...

28 септ. 2020 | 15:12

Боян Чуков: Очаквам нова вълна атаки на радикализирани ислямисти в Западна Европа

Боян Чуков-1523087293.png

Светът няма да бъде еднополярен, двуполярен, триполярен, а многополярен, и той ...

28 септ. 2020 | 11:38

Кирил Вълчев: Властимащи, свалете маските в училищата и театрите! (ВИДЕО)

Кирил Вълчев Снимка: Дарик радио-1601321881.jpg

Направете изолатори в министерствата, за да държите там чиновници със симптоми ...

28 септ. 2020 | 22:36

Стефан Цанев: Протестът отблъсква интелектуалците заради средствата си и липсата на ясна перспектива

-1533654244.jpg

Няма друг начин освен младите, родени на свобода, незаразени с робство, да ...

27 септ. 2020 | 15:15