Димитров с копие на една от короните на български средновековни царе

Историкът Божидар Димитров

Мутри с бухалки искаха да спасят Историята на Паисий

14209 | 24 февр. 2015 | 08:39

Издадох досието си в книга, защото ми омръзна да ме питат „Ти защо се съгласи да сътрудничиш?"

Димитров с копие на една от короните на български средновековни царе-1424775863.jpg-1424775481.jpg2008 г. Директорът на НИМ показва на Владимир Путин Панагюрското златно съкровище.-1424775193.jpgДимитров заедно със заместничката си в НИМ доц. Цветана Кьосева и приятеля си Боян Радев - един от най-големите дарители на музея.-1424711386.jpgМарт 2012 г. Величкият епископ Сионий дарява мощи на свети Климент Охридски за параклис в НИМ.-1424711344.jpg

- Г-н Димитров, превърнахте агентурното си досие в ДС в необичайна книга. Защо избрахте този нетрадиционен начин да осветлите какво пише в комунистическите тайни служби за вас като агент Кардам и агент Тервел?

 

- Издадох досието си в книга, защото ми омръзна да ме питат „Ти защо се съгласи да сътрудничиш“. А отговорът е съвсем прост. Аз съм историк и винаги съм искал да бъда такъв, още от 7-8-годишен, когато събирах стари монети и парчета рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините на стръмния бряг при родния Созопол. С годините обаче разбрах истината - историята се прави по документи. Сега все ще се намери някой да ми каже, като политолога Антоний Гълъбов: „Ама защо не си отказал на ДС, аз го направих.“ Е, ако ми бяха предложили да сътруднича на Шести отдел и да клепам състудентите си - да, щях да откажа. Но как да откажа на предложение да отида във Ватикана? Та там е раят за всеки историк! Трябва да съм луд да го направя.

 

- Противниците на ДС пак ще кажат: „Омръзна ни от реклама на комунистическите тайни служби, този мръсен и гаден агент пак се появява по медиите“...


- (Усмихва се.) Аз от малък съм свикнал да съм по вестниците. Знаете ли, че когато съм се родил през декември 1945-а, съм бил обявен за най-тежкото бебе, родено през тази година - 5 килограма и 525 грама! Публикували и снимката ми в „Народно здраве“. Така че не ме плашат коментарите за мен.

 

- Работили сте в „Океански риболов“ - пътували сте с месеци по корабите, но съдбата е решила друго за вас. В предговора на книгата разказвате за случилото се през 60-те години, което наистина изглежда като на кино.


- Точно така е, тогава буквално за двайсетина секунди се разминах с възможността сега да съм пенсионер в „Океански риболов“ или някой друг български флот.

 

Оставаха ми два часа до крайния срок, когато можех да запиша история в Софийския университет. Пред вратата обаче беше такава тарапана, че се отказах да чакам, беше невъзможно да вляза. И тръгнах надолу по стълбите да търся телефон, за да се обадя на бившия ми шеф-механик от кораба „Феникс“, където бях работил.

 

Тъкмо щях да му кажа, че приемам предложението му да стана част от екипажа на чисто нов кораб. Точно в този момент по стълбите срещу мен се качваше Николай Генчев, за когото нямах никаква представа, че е известен преподавател по история. Знаех, че той е знатен комбайнер и орденоносец...


- Много легенди се носят и днес за проф. Генчев, какъв човек беше той, кажете за някои от странностите му.


- Тези, които го познават, знаят, че това бяха част от номерата му. Той беше много весел и приятно скандален човек - често се представяше за такъв, какъвто не е. Запознахме се в Созопол, където беше дошъл заедно с приятели - журналиста Тома Томов, философите Петко Симеонов и Желю Желев. Запихме се и като си ръгнахме от ресторанта с Генчев, започнахме да търкаляме кофи за смет по улиците.

 

Милицията ни арестува и - в кауша

 

Там Генчев като се развика, заплаши всички, че ще се оплаче в ЦК на партията и лично на другаря Живков. И артистично им обясни кой е - знатен комбайнер, ожънал 1200 дка през юли и награден с орден „Червено знаме на труда“. Сега разбирам, че всъщност той е преподавател по история във факултета. И като разбра, че съм решил да се връщам в океана, направо изрева: „Ти си кръгъл идиот!“ Хвана ме за ръкава и ме вмъкна при декана...

 

- Споменахте Желю Желев, с когото сте се запознали още като младеж. Какво правеше той в Созопол?


- Желю беше много вглъбен. Излизахме с другите да пийнем, а той оставаше вкъщи. Казвал съм му няколко пъти: „Един ден, ако умреш преди мен, на мойта ограда на къщата ми ще пише: „Тук Желю Желев написа „Фашизмът“ и други книги.“ Не съм сигурен дали точно у нас е написал прочутата си книга, но е напълно възможно.

 

Томата тогава пък още не беше телевизионер, работеше в списание „Младеж“, учеше английски, мъчеше се да говори на него. Знаеше, че прилича на Джон Кенеди, и го имитираше често с жестове и поведение.

 

Проф. Генчев наистина беше голям кодошлия. Когато през 80-те години писателят Николай Хайтов се опита да направи някакво събиране за книгата си за гроба на Васил Левски, историкът светкавично организира контрасъбитие - литературно обсъждане на друга негова книга „Шумки от габър“, като се представяше за литературен критик. Дори пусна и афиши за това събитие.


- Да се върнем на книгата ви. Как всъщност станахте сътрудник на Държавна сигурност?


- Първо ще ви призная нещо - преди да приема предизвикателството, бях цялостно подготвян психологически за това предложение три години и половина от моите професори. Имам предвид работата, с която щях да се занимавам. Та това беше в кръвта ми - историографията. И проф. Александър Фол, и проф. Николай Генчев, които ми бяха преподаватели, ми казваха, че нашата е закъсняла исторически. В българската история имаше огромни бели петна като периода XV-XVII век, които официално бяха наричани „тъмните векове“ и основно информацията идваше от чужди източници. Един от начините, по които можеше да се стигне до данни, бе чрез службите за сигурност.


И на 23 декември 1973 г. в апартамента, в който живеех, рано-рано сутринта цъфна офицер от службите и ми предложи да се включа като секретен сътрудник. Чак в наши дни научих, че този XIV отдел (за културно-историческото наследство) към Първо главно управление на ДС е бил създаден същата година и аз съм един от първите вербувани в него. Основната и единтвена задача беше издирване на нови документи за българската история.


- Трябваше ли ви време да размислите, или не сте се колебали в отговора ви?


- Какво колебание?! Та аз и за минутка не съжалявам и сега. За мен това беше гордост. Като си прочетох досието, видях от документите по проучването, което са правили за мен, какви хвалби са се леели - не е имало в последните 10-15 години такъв студент като мен... Все неща, от които и сега ми се червят уши-те. Най-куриозна обаче е оценката ми като мъж - не съм гонел жени, но не съм отказвал на никоя, която ми предложи (смее се).


- Двете големи операции на вашия XIV отдел към ДС са „Цитаделата“, свързана със Зографския манастир, и „Островът“ - с Ватикана, в която участвате. В досието ви изобилства със срещи, говорите с голямо уважение за един високопоставен служител на Ватикана. Кажете нещо повече за него.


- Става дума за монсеньор Жозе Руискар, който бе шеф на школата по палеография (признат е за най-добрия специалист в света) - в нея трябваше да уча. Освен това той беше вицепрефект на Апостолическата библиотека към Ватикана и шеф на секретния й архив. Руискар обичаше да пие ракия и оттам тръгна близостта ни. Още на първия ни протоколен обяд изпихме цяла еднолитрова бутилка и той реши да играе вабанк:


„Казвай защо си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш...“ Реших и аз да играя с открити карти и му казах: „Тук съм, за да търся нови документи за българската история, скоро ще празнуваме 1300-годишнината на държавата ни, а не си знаем историята, защото архивите ни са били унищожени от турците в края на XIV век.“

 

Жозе Руискар ме разбра и заяви, че ще ми съдейства със силата на позицията си. След това така му влязох под кожата, че настояваше всеки ден по обед да идвам при него да уча безплатно класически гръцки. Още първия път обаче като отидох, разбрах, че няма да уча нищо - на масата видях голяма салата, две огромни пържоли и бутилка изстудена грапа (ракия). Човекът просто си търсеше събутилник, във Ватиката никой не пиеше ракия, а само уиски и водка.


- Да не би да намеквате, че този високопоставен монсеньор е помагал за българската кауза?


- Да, той наистина стана искрен наш приятел и работеше за нас. Помогна ми да заснема Асеманиевото евангелие, за да го издадем луксозно и да прибавим към издателя БАН и Ватиканска апостолическа библиотека. Това се смяташе за един от най-големите успехи на културно-историческото ни разузнаване.


- А вие самият били ли сте с нещо полезен на Ватикана?


- (Усмихва се.) Разбира се, ако не бях аз, можеха да убият папата. Шегувам се, разбира се, но много се гордея, че имам похвала от ватиканската служба за сигурност. Въпреки че Руискар ми беше казал, че са взети всички мерки папата да не бъде убит от снайперист, аз намерих пролука.

 

Както се разхождах пеша по шосето на хълма над Ватикана, на една от извивките се откри великолепна гледка към площад „Сан Пиетро“ - място, отстоящо на 500 метра. От тази позиция снайперист с най-обикновен армейски „Драгунов“ би могъл да простреля папата, когато минава с папамобила си. Казах за откритието си на Руискар и след три дни изразиха специална благодарност за това.


- Успяхте ли по време на престоя във Ватикана да се срещнете с папа Йоан Павел II?


- Да, през 1979-а. Тогава уредихме голяма изложба с най-ценните славянски открития от ватиканските архиви. Автори бяхме аз и проф. Аксиния Джурова. Полският папа, както го наричаха, имаше невероятно чувство за хумор.

 

Пита ме дали говоря полски, а аз му отговорих, че знам т.нар. плажен полски от контактите ми с полякини на плажа в Созопол, но седящият до мен акад. Петър Динеков го владее отлично. Оказа се, че двамата са учили заедно в Ягелонския университет в Краков, и като почнаха едни спомени за студентските години...


- Имали ли сте интересни сблъсъци с чужди разузнавания?


- Имах много любопитен случай с румънците. Срещнах трудности с отпечатването на една моя книга с морски карти. Случайно попаднах на румънския археолог Петре Дякону, който реши да ми помогне да я издам в Букурещ.

 

Имаше обаче едно малко условие - да махна от книгата всички карти, на които на север от Дунав пише „Булгариа“. Чаушеску щял да им се разсърди и да ги подгони. Теглих една майна на Чаушеску, а Петре се съгласи с мен и каза, че Чаушеску е най-големият успех на българското разузнаване за всички времена. Той съсипал Румъния така, както и Трета българска армия не успяла през 1916-1918 г.


- В какъв смисъл успех за нашето разузнаване?


- И аз това го попитах. Румънецът ми разкри, че Чаушеску бил от едно българско село до Букурещ, истинското му име е Николай Чаушев и на погребението на баща му, което било неотдавна, се говорело само на български език.


- Вие трябва да сте били в чужбина, когато е убит писателят Георги Марков - септември 1978-а. Когато чухте за случилото се, уплашихте ли се за сигурността си, какво си помислихте?


- Не го познавах, но наистина бях извън България, когато са го убили. Всъщност Марков изглежда е бил приятел на моя професор офицер. Двамата бяхме в Рим, когато му се обадиха, за да му кажат, че негов приятел е убит. Той запали много нервно цигара. А преди това тъкмо ми беше казал да не се страхувам - разбрали сме се със западните служби да не се убиваме. Осъзнавайки какво е казал, допълни: „Ще ти дам съвет - да ти е за урок, няма да ставаш двоен агент, каквото и да ти предлагат, колко и тежко да ти е положението.


Двойните агенти живеят пет години


Не съм сигурен, че е ставало дума за писателя Георги Марков, но не си спомням друг да е убит по това време.


- Професоре, знам, че много се гордеете с „История славяноболгарская“, която е в НИМ. Още обаче се чуват какви ли не легенди около връщането на черновата й на гърците през 1997-а, каква е истината за онези събития?


- Първо, искам да ви кажа, че нямам нищо общо със задигането й. Тя почти година и половина беше при мен, даде ми я ген. Бриго Аспарухов, шеф на разузнаването тогава. Правителството се сменяше и той ме викна в кабинета си, отвори касата и черновата на Историята се оказа в ръцете ми. Тогава пипнах тази българска светиня за първи път... Беше през 1996-а. Подписах му документ, че е при мен.


- Току-що избраният президент Петър Стоянов обаче реши да я върнем на гърците и България настръхна.


- Преди това обаче президентът Желю Желев, Бог да го прости, отказа да я върне, което му прави чест. Него много го обвиняваха, но когато дойдоха монасите и му казаха: „Историята е много нужна на осемте монаси от Зографския манастир“, той им каза следното: „Може да е нужна на осемте монаси, но е още по-нужна на осемте милиона българи.“ В края на януари Петър Стоянов встъпи в длъжност и нещата се обърнаха. Мисля, че той безкрайно съжаляваше, след като видя после какво стана.


Без да си мръдна и пръста, музеят беше заобиколен от няколко плътни редици хора в онзи януарски студ, които плачеха. България оплакваше светинята си!


- Стоянов обаче твърдеше, че спазва закона, и вие трябваше да се съобразите с него, колкото и да се съпротивлявахте...


- Никой не ни я искаше, но това вече е минало. Имах обаче много по-интересен момент. В онези драматични дни в кабинета ми влязоха четирима мъже класически мутри - с ланците, с веригите. Гледат ме и викат: „Ти ли си директорът? Знаеш ли, че народът долу плаче? Някакви гърци искали Историята и ти ще им я даваш? Веднага ни напиши адреса на офиса на тия гърци.“


Изчаках ги да се изговорят и им викам: „Момчета, но офисът им е в Гърция.“ - „Абе,
кажи град, улица и номер“, продължават те. Обясних им човешки каква е ситуацията. Единият от тях взе мобифона и навъртя някакъв номер. Нареди нещо подобно: „Пешо, вземи два джипа, да не забравиш и бухалките.“ Това е. Сигурен съм, че който и офис да им бях посочил, щяха да го смелят.


- И какво дадохте на гърците, г-н Димитров, мнозина още си задават този въпрос?

 

- Истината е, че гърците взеха това, което им дадохме, и си отидоха. Толкоз по въпроса. Взеха черновата на „История славянобългарска“, но след 10 дни като свидетелство, че Господ е българин, на бял свят се появи и беловата й. Днес тя е най-важният и моят най-любим експонат в НИМ. Беловата на Паисиевата история е книгата, която е събудила България и я е направила държава. Тя е нашата безценна реликва.


Още по темата

Божидар Димитров е роден през 1945 г. в Созопол всемейство на бежанци от Източна Тракия. Завършва история и археология в СУ, негови преподаватели са митичните професори тогава Александър Фол и Николай Генчев. През 70-те години проучва архивите на Ватикана, където попада на „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 г.