Панко Анчев и Иван Гранитски

Критикът не се бои да поставя труднорешими въпроси

Иван Гранитски за Панко Анчев: Той носи неизтощима страст на критическия разум

7010 | 20 юни 2018 | 11:54

Поредицата на Анчев „Българският ум” има първопроходчески характер за осъзнаване и осмисляне на глобални духовни послания на големи наши национал-революционери, писатели, историци, народо-психолози, смята Иван Гранитски

Панко Анчев и Иван Гранитски-1529485571.jpgМитрополит Кирил, Панко Анчев и Владимир Владигеров-1529485559.jpgПанко Анчев-1529485545.jpg

Иван Гранитски

 

1.  

Истинската критика е не само разум на страстта, но и страст на разума. Най-доброто доказателство в това отношение е литературнокритическата и философската енергия, която Панко Анчев разгръща през годините. Впечатляващи са неговите усилия да навлиза в неизследвани духовни територии, безстрашието му да се втурва в  редица бели полета от историята и философията на българската литература и култура от епохата на Средновековието до наши дни. Само през последното десетилетие той поднесе на читателя книгите: „Философия на литературната история“, „Разумът в българската история“, „Малкият народ“,  „Друг начин на мислене“, „Смисълът на литературознанието“, „В зоната на разпада“. Във всяка от тях не се страхуваше да поставя труднорешими въпроси или да предлага оригинални нови теоретически постановки и хипотези. Неизтощимата страст на неговия критически разум ни кара да мислим, че се възприема като пътешественик, застанал на прага на сериозни открития и разбулване на пелената пред редица неовладени духовни пространства.

 

Но действителното разгръщане на страстта на критическия разум на Панко Анчев виждаме в уникалната поредица „Българският ум“, която критикът реализира през последните няколко години. В нея той ни поднася блестящи и проникновени анализи върху творчеството и начина на мислене на Георги Раковски, Христо Ботев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Антон Дончев, Тончо Жечев. С това фундаментално критическо шестокнижие Панко Анчев пръв от българските литературни теоретици, историци и философи прозря необходимостта от друг начин на мислене, от друг ракурс и друг подход  при анализа на духовно-историческото ни наследство.

 

Нека се спрем само на две от тези изследвания, които дават най-ярка представа за мащабите на цялата поредица – изследването „Христо Ботев като мислител“ и „Българският ум. Непрочетения Г.С. Раковски“.

 

2.

Неслучайно като подзаглавие за книгата си „Христо Ботев като мислител“ критикът е сложил формулировката „Хипотези“. От самото начало той откроява своята позиция – опит за преразглеждане и преоценка на досегашната изследователска традиция в ботевоведението. Панко Анчев възприема подхода на радикалната преоценка. И действително, ако прегледаме хилядите страници, изписани досега през последните сто и тридесет години и посветени на гениалното духовно наследство на Ботев, както и на неговата драматично-трагична биография, ще се убедим колко малко са приносните изследвания, колко планини от думи на преразказ и компилативни и скучни съчинения задръстват литературата за Ботев.

 

Самото поставяне на темата Христо Ботев като мислител е не само много задължаващо, но и съдържа елементи на благородна естетико-философска провокация. Десетилетия наред Ботев е разглеждан само като гениален поет, публицист и революционер, но от вниманието на изследователите е убягвало Ботевото схващане за българската история. Тук Панко Анчев разсъждава за неговите социално-политически концепции. Според критика мисленето на Ботев е изцяло политическо и в същото време той не е фанатик, който сляпо вярва и върви към определена цел. Социално-политическата философия на Ботев е философия за начина на устройство на човешкото общество. Ето защо пред очите му винаги е движението на обществото, процесите в народните недра спрямо конкретната политическа цел на момента – а тя е националното освобождение.

 

Панко Анчев проницателно отбелязва парадокса, че Ботев е поет на епохата след Иван Вазов, макар че героичният му жизнен път завършва, преди великият народен поет да разгърне своето епично творчество. Ботев е предтеча на модернистичния тип личност, като че ли той предусеща проявата на ницшеанския свръхчовек, самотния, гордия, отчуждения, силен дух. Това обяснява факта, че той е цялостно изградена и осъзнала себе си като единство на твърдост и раздвоеност личност.

 

Нашият критик търси другата гледна точка – непознатата, нетривиалната, може би даже провокативната. В контекста на този друг начин на мислене за гения, който отхвърля щампите и клишетата, Панко Анчев разглежда романтизма на Ботев, съпоставен с реализма на апостолите на националната революция, и разсъждава за драмата на нашите поборници, които имат погрешна представа за бунтовната свяст на българите в навечерието на Априлското въстание. Огромна тема тук е така наречената митологема за робското съзнание на народа, емблематизирано от такива „нравствени изродици“ (по думите на Левски) като хаджи Иванчо Пенчович или дядо Въльо. Панко Анчев справедливо отбелязва, че не толкова робският манталитет на българите тогава е пречка за народната незабавна и отчаяна революция, за която мечтае Христо Ботев, колкото общата неподготвеност на обществото.

           

3.

Панко Анчев прозорливо посочва и наднационалния характер на духовните търсения на Христо Ботев. В огнената си публицистика геният дава десетки примери за удивителна интуиция и впечатляващ интелект, когато анализира общите политически тенденции на европейската и световната сцена. Критикът тук прави сполучливи паралели с тезата на Достоевски (от прочутата му реч за Пушкин) за всемирната отзивчивост на великия творец, за способността му да разбира чуждите народи и култури и да се въплъщава в техния свят. Естетическите и художествените натрупвания до Христо Ботев водят до избухване на ново качество и появата на гения Ботев бележи възникването на качествено ново равнище – именно в публицистиката си Ботев проявява ново отношения към културата и света. „Всемирната отзивчивост” на неговата душа му позволява да обича до болка своя народ, но и да разсъждава за нацията като за неразривна част от общото органично европейско и световно цяло. От тази гледна точка Ботев е отрицание на безродния космополитизъм, той добре проумява, че космополитът обича човечеството абстрактно и няма съзнание и чувство за собствения си народ.

 

Продуктивни са разсъжденията на Панко Анчев за теорията на българското освобождение по Христо Ботев. Според него огромната заслуга на поета революционер за българската национална революция и освобождение като цяло е, „че той постави българския въпрос и България в контекста на Европа, превърна го в общоевропейски въпрос, свърза го с историческите тенденции и му придаде „просвещенски смисъл”. България в теорията на Христо Ботев е в Европа, част от нея е и не може Европа да съществува, без да забелязва липсата на българска държава”. Панко Анчев разглежда Ботев в цялата сложност на социалния и политическия контекст в навечерието на Априлското въстание. От една страна, зараждащата се българска буржоазия е все още твърде незряла, с неизбистрено самосъзнание. От друга, главната й беда е нейният дуализъм, люшкането и неудържимото компромисно мислене, което мечтае да балансира между статуквото и идеята за самостоятелна национална държава. Ботев и в това отношение далеч изпреварва времето си. Той е за радикална обществена промяна, не само за национална, но и за решителна социална революция, идея, която най-светлите умове на обществото ще развият след десетилетия.

 

Още една проблемна тема от огромното духовно наследие, неразглеждана задълбочено досега, е тази за Бога според Христо Ботев. Панко Анчев коментира същността на възрожденското обществено съзнание. Секуларизацията на Българското възраждане води до взривни и резки промени. Борбата за църковна независимост постепенно извежда до все по-революционизиращо се национално самосъзнание.

 

Тук отново се сблъскваме с един парадокс. Колкото повече се отделя гражданското съзнание от религиозното, толкова повече се радикализира проблемът за взаимоотношението между прогреса и вярата. От една страна, Българската православна църква има исторически заслуги освен за извоюването на църковна независимост, още и за самото национално освобождение. Да си припомним тук, че редица от висшите архиереи, както и десетки свещеници са участници в същинската подготовка на въстанията – те са членове на тайни революционни комитети, книжовници, които разпръскват не само познание, но и подготвят народа за бунт и т.н. От друга страна, след Освобождението много бързо започват да избуяват и преки атеистични настроения. В такъв исторически контекст Панко Анчев разглежда и атеизма у Ботев.

 

Главната религия за Ботев е националното освобождение. За преследването на тази върховна цел той не щади сили, енергия да критикува екзархията и духовенството, когато проявяват нерешителност или мудност в подготовката на националната революция. Но християнството и българската църква, верни на Христовите послания, проповядват смирение, което според Христо Ботев в конкретния исторически момент е вредно за отстояването на националноосвободителната кауза.

 

Ботев акцентира върху политическия елемент на възрожденския атеизъм. Прагматиката на конкретното историческо време очевидно вече диктува други решения. Разбира се, главният въпрос, който поставя в своята публицистика Ботев и който го занимава извънредно силно, е за Човека в онова взривно и бурно изменящо се конкретно историческо време. Възраждането и националните революции в Европа пораждат понятията свобода, равенство, справедливост, солидарност, права на човека. Огромни възможности дава яркото публицистично наследство на Ботев да разсъждаваме върху формирането на новия възрожденски човек в България. В Отечеството се установява нов тип личност с ясно буржоазно съзнание според Панко Анчев. Тази личност окончателно се е разделила със средновековните представи за живота и устройството на обществото. Именно Ботев първи очертава нейните характеристики.

 

Пътят на тази личност е дълъг - от средновековното смирение до революционното непримирение. Чувството за лична и национална свобода се изостря до крайна степен и понякога се превръща дори в „неудържима страст и полет“. Всичко, което се случва около героя, се оценява именно под знака на свободата и революцията. И затова за Христо Ботев добър е този човек, „който не се примирява и подчинява, не щади себе си заради общото благо, живее енергично и динамично, самообрича се на гибел, за да избави народа от робство и несправедливост“. Разбира се, тук възниква въпросът и за антитезата на героя – неизкоренимата, уви, хаджииванчопенчовщина, дядовъльовщина. Конформистите, онези шушумиги, чиято водеща житейска философия е „преклонената главичка остра сабя не сече“, са другият полюс на общественото съзнание. Но Ботев се интересува от обобщения образ на героя на епохата – разкрепостения човек, личността със свободен разум и свободен дух, достойната фигура, за която се отнасят думите: „няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата на Отечеството“. В образа на човека на Христо Ботев се фокусират сложните и динамични процеси през Възраждането. Там има и нетърпение, когато става дума за извоюване на националното освобождение, има и колебание и нерешителност. Този човек все още е лишен от суровия прагматизъм на типичния буржоа и понякога даже воюва с него от патриархални позиции. Заслугата на Ботев е, че откроява динамиката на формирането на този сложен тип преходна личност.

 

Любопитни са анализите на Панко Анчев в главата „България между Изток и Запад според Ботев“. Критикът проницателно посочва, че Ботев пръв определя българската свобода като точката, през която минава европейското разделение Изток–Запад. В стотиците си статии и антрефилета публицистът Ботев се откроява като ярък политически писател. Но той е едновременно с това и социолог, и политолог. Коментарите му безпогрешно следват сложните извивки на европейската дипломация, те разкриват циничния баланс, поддържан от великите сили, и съдбата на болния човек – Турция като функция на противопоставянето между Изтока и Запада. Ботев ясно осъзнава, че Европа има интерес да пречи на Русия да разшири влиянието си на Балканите и затова изкуствено поддържа грохналата вече Османска империя. Ботев демаскира двуличието на европейските политици, които на думи проповядват просвещенските идеали и ценности, а на дело работят срещу тях и прокламират идеи за още по-жестоко подчинение на и без това поробените и страдащи народи. Любопитно е сравнението, което Панко Анчев прави между Ботевите идеи за бъдеща свободна България и славянофилския проект на Николай Данилевский, заявен в книгата му „Русия и Европа“. Според Ботев „на малките и на независимите вече държави, т.е. на Сърбия, на Гърция, на Румъния и на Черна гора да се даде по една част от турските европейски владения и да се оставят да приберат разпръснатите части на своите народности, а именно на Сърбия да се  даде Босна, Херцеговина и една част от така наречената Стара Сърбия; на Гърция – Тесалия и Епир; Румъния да се възведе до степен на кралевство и да й се помогне да очертае своите народни граници в Австрия и отчасти в Русия; Черна гора да се съедини със Сърбия, или ако не, то да й се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които населяват България, Тракия и Македония, да съставят отделно и независимо кралевство. Цариград да остане волни търговски град под покровителството на великите сили.“

 

5.

Мощните социални трансформации и обществените разломи в края на XX и началото на XXI век ни изправиха пред въпиющата необходимост от преоценка на всички ценности (нека си припомним тук прочутата формула на Фридрих Ницше). И колкото тази преоценка беше нужна на обществото, за да се ориентира във всеобщия хаос от загубата на едни идеали и цели и липсата на нови техни заместители, толкова по-ярка ставаше необходимостта да се върнем към творчеството, примера и духовните послания на големи наши мислители, писатели, интелектуалци от по-близкото и по-далечното минало, които биха могли да дадат отговори на тревожещите ни въпрос.

 

Поразително е, че повърхностното четене, шаблонният подход и люшкащата се между поредните идеологически и политически конюнктури нагласа на ума са замъглявали десетилетия наред отношението към същностното, дълбоко органичното в творчеството и идеологията, както и в цялостното значение на удивителната личност на Г. С. Раковски. Изследването на Панко Анчев „Българският ум.

 

Непрочетеният Г.С. Раковски“ доказва, че „безумният мечтател и образ невъзможен”, както го нарича Иван Вазов, e един от най-големите български писатели, публицисти, учени, един от най-значимите и оригинални български мислители, чийто стратегически идеи имат изключително значение на българското Възраждане, за укрепването, за развитието и успешното осъществяване на българската национално-освободителна революция.

 

Нашият автор се интересува главно от идеите на Раковски – той ни поднася своеобразна биография на идейните му разбирания, идеологията, естетиката, историографията, етнографията и фолклористиката и новият за епохата на Възраждането начин на мислене. Според автора Раковски е най-яркото проявление на типичната за началото на българската модерна епоха универсалност. Нацията трябва да осъзнае собственото си предназначение, а това означава да се обърне към революционния кипеж и към събуждането на европейските народи, които искат да се отърсят от гнета на империите и да постигнат освобождението и възкресението  на своите национални държави, където етносите да имат собствена обща отечествена стряха.

 

Панко Анчев проницателно анализира разбирането на Раковски, че новият човек и новата нравственост ще се появят със създаването на секуларното общество. В граничното време между Средновековието и Модерната епоха ускорено узряват идеите за индивидуалната свобода човешкото достойнство, социалната съпричастност и солидарност.

 

Критикът се спира подробно на развитието на идеите на Раковски, свързани с борбата за независима българска църква, които борби са главният катализатор на процеса на националното самоосъзнаване. Според Раковски трябва да се положат всички усилия да се ускори хода на историята, защото не трябва да се допусне изоставане в съзряването на националния дух, спрямо балканските ни съседи, които са постигнали преди нас своето самоосъзнаване и национално освобождение.

 

Политическото мислене на Раковски е българоцентрично. Той много добре осъзнава особеностите на отечествения въпрос и тънкостите в обуржоазяването на българския свят, в неравномерното и понякога ретроградно връщане назад. Мисленето на Раковски е рационално, идеологическо, материалистично и атеистично – проникновено посочва Панко Анчев. Великият мислител осъзнава, че първата крачка към националното освобождение е без съмнение довеждането до успешен край на борбите за църковна независимост и тук действията на Раковски са много внимателни и премерени, защото добре знае, че политическата независимост може да се постигне едва след като е осъществена духовната независимост.

 

6.

Раковски многократно и яростно се противопоставя на папищашите, на агресивната униатска пропаганда, която има за цел да направи българската църква зависима от папството. Много внимателен е Раковски в публицистиката си към султанската власт, когато става дума за църковните борби. Тук той вижда главната опасност в агресивната политика на Фенер. Фанариотите и фанариотското движение според Раковски са основната пречка пред самоосъзнаването на пробуждащата се българска нация. Панко Анчев ни предлага разгърнат анализ на сложното отношение на Раковски към Русия – той не приема имперската й политика по отношение движението и борбата за църковна независимост.

 

Русия подкрепя Фенер,защото има убеждението, че въпросът трябва да се реши по каноничен път, а не с политически средства, с което Раковски е категорично несъгласен, защото знае, че по този начин узряването на националното съзнание на българите ще бъде забавено много и ще се засилят асимилационните процеси, за които така упорито работят фанариотите. И защото той смята, че църковната борба е изцяло политическа и изисква и политически средства.

 

Раковски е яростно и против преселението на българи в Крим и Молдова, поощрявано от руската имперска пропаганда. В редица статии той се противопоставя на интригите на родните братя славяни, които подтикват наивните съотечественици към преселение. В обезлюдените територии се настаняват татари, черкези и прочие, които променят демографската и верската структура на важни  български територии.

Авторът на „Горски пътник“ е сложно съчетание на романтик и трезв реалист. Той се грижи и размишлява не само за разумния ход на борбите за църковна независимост, но и за защитата на производството на български стоки и продукция. Той смята, че родната търговия трябва да има защитни механизми и протекционистична политика, която да доведе до практически решения в полза на българските производители, за да не се стига до това „чужди человце да ни събличат и да се от нас обогатяват”.

 

Панко Анчев посочва, че историята според Раковски е биографията на България и с това можем да си обясним постоянния изключителен интерес към близката и по-далечна отечествена история. Раковски размишлява върху поуките от историята. Търси героични примери в лицето на велики наши владетели, които да събудят гордостта и достойнството на съвременния българин. В такъв аспект ще разберем историческия романтизъм на Раковски и неговите приноси в областта на езикознанието, етнографията, историографията и фолклористиката. Според Раковски  възвръщането към средновековния български език като конструкция ще мотивира приемствеността, ще докаже още един път изконният характер на българското. Раковски обвързва събуждането на българския народ със знанието за величавото историческо минало.

 

Години наред по обясними причини изследователите и историците акцентираха предимно върху националреволюционната дейност на Раковски, почти ден по ден са проследени невероятните му митарства из Европа, страданията му из занданите на Османската и Австро-унгарската империя, неизтощимата му дейност около белградските легии, колосалната му енергия да привлече за българската освободителска кауза ту сръбски, ту румънски, ту гръцки държавници,  интелектуалци и предприемачи; сравнително добре е проучена и журналистическата и публицистическата дейност на Раковски и огнената му публицистика във вестниците  „Българска дневница“, „Дунавски лебед“ и „Будущност“ и списание „Българска старина“. Но все още неизучени или напълно непознати са редица от историографските и етнографските съчинения на Раковски, силно подценени са неговите приноси в областта на езикознанието и фолклористиката. Фундаменталното изследване на Панко Анчев попълва тъкмо тези празноти и очертава пред нас образа на Георги Раковски в цялото му единство от противоречия като истинска ренесансова личност, обладаваща универсални познания и таланти и притежаваща остър и неуморим в своите духовни пътешествия ум.

 

Авторът на прочутата поредица „Българският ум” опровергава редица шаблонни прочити, свързани с личността и духовното наследство на Раковски. Особено ценни са наблюденията на Панко Анчев върху Георги Раковски като писател. Критикът неопровержимо доказва, че Раковски е един от големите писатели на нашето Възраждане, блестящ публицист, етнограф и фолклорист, чието творчество е вдъхновен израз на пробуждащата се национална и социална душа. Панко Анчев показва и изключителната актуалност днес на идеите на Раковски за историята.

 

Поредицата на Панко Анчев „Българският ум” има първопроходчески характер за осъзнаването и осмислянето на глобалните духовни послания на големи наши национал-революционери, писатели, историци, народо-психолози като: Георги Раковски, Христо Ботев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Антон Дончев, Тончо Жечев и т. н.  Без съмнение тази поредица нарежда Панко Анчев между плеядата големи, оригинални български мислители и философи.


От категорията

Турски фотограф обучава българчета да снимат Желязната църква в Истанбул
(Галерия)

Снимка на Кенан Кахраман-1542296150.jpg

Курсът по “Кино и телевизия” на Стилиян Иванов българското училище в турския ...

15 ноем. 2018 | 17:32

Награждават изключителни българи в Световния ден на добротата
(Галерия)

Владимир Пенев и Николай Младжов-1542042084.jpg

Галерията на Ники Младжов – домакин на церемонията

12 ноем. 2018 | 19:00

„Корабът с алените платна” на Александър Грин - апотеоз на мечтите, вярата в доброто и любовта
(Галерия)

„Корабът с алените платна” -1542357498.jpg

Отчасти познато на българската публика, творчеството на Грин включва ...

16 ноем. 2018 | 10:37

Елвис Пресли ще получи американския Президентски медал на свободата
(Галерия)

-1485256883.jpg

На церемонията на 16 ноември ще бъдат отличени още седем души, сред които ...

12 ноем. 2018 | 10:18

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.