Панко Анчев: Вилекият инквизитор на българската интелигенция

Мнозина обвиняват интелигенцията в продажност, слугинаж и желание за лично спокойствие

Панко Анчев: Българската интелигенция на служба при Великия инквизитор

11354 | 8 юни 2018 | 17:44

Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти бързо налапаха въдицата с прирамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката.


Панко Анчев

 

Думата „интелигенция” днес е все по-рядко срещана и все по-непозната и използвана. Както все по-непозната и изчезваща е думата, обозначаваща понятието народ.


Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път. Народът излъчва от себе си интелигенцията, дарява й живот, подхранва я и я обявява за свой духовен водач. Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговият ум, чувствителност и съвест.
Това не са две обикновени думи и понятия, а социални категории, които неолибералните идеолози се мъчат да изличат, мотивирайки се с твърдението, че вече няма нито народ, нито интелигенция, а само общество и интелектуалци. За тях няма народ, а само гражданско общество; нацията е на път да изчезне. А интелигенцията било руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно. Друга била структурата на това общество и в състава й подобно съсловие не съществува.

Неолиберализмът и неговата политическа власт успяха да реорганизират българския свят и да го подчинят на своите социално-политически правила и норми, изваждайки го от традициите и устройваки го напълно по западен образец.

Най-зле пострада интелигенцията - тя практически бе ликвидирана, като преди това бе изкуствено разслоена, разделена и вътрешно противопоставена в борба между политически определили се нейни крила. Тези, които приеха неолиберализма и замениха предишните си думи и позиции с проповед на „европейски ценности” и живот в материално благополучие, застанаха на едната страна и заклеймиха собственото си миналото. Другите, голяма част от които не осъзнаха навреме, а и защото не пожелаха да се нагаждат и продават, какво ги задължават да направят, изпаднаха в социалните низини и трябваше да понесат несгодите на новия си бит. Това бе тяхното потресение, което и до ден днешен не съумяват да преодолеят.

Възпроизводството на неолиберализиралата се интелигенция или на съсловието на интелектуалците се извърши ускорено чрез обсебване на университетите, медиите и онези институции, които поощряват и финансово подпомагат занимаващите се с интелектуална дейност. В това възпроизводство намесата на чуждите фондации, сред които „Отворено общество” на Сорос бе най-активна и щедра, е безспорна. Те поощряваха интелектуалците да подражават и сляпо да копират поведението на западните си колеги, като им внушаваха, че това именно поведение е причината за високия стандарт на техния живот, за големите възможности пред тях за спокойна и плодотворна работа, за тяхната известност и прославеност. Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти бързо налапаха въдицата с прирамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката. Започна се светъл период от живота им, натоварен с научни командировки в Европа и САЩ, с интервюта, конференции, стипендии, книги. Онези, които преди им „пречеха” и не им даваха „да се развиват”, сега се бяха изпокрили, гузно мълчаха, изплашени от очакващото ги възмездие.
„Интелектуалците” бързо ликвидираха интелигенцията, за да се установят и в България „европейските ценности” и тя стане част от Европа.

Всичко това бе невидимо, ала умело ръководено от Великия инквизитор.
Великия инквизитор е героят от съчинената от Иван Карамазов „поема” в романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”, която той разказва на по-малкия си брат Альоша малко преди да бъде убит баща им.
„Поемата” е въображем диалог между Великия инквизитор и слезлия на земята Господ Иисус Христос. Хората разпознават Божия Син, покланят Му се и Го молят да изцери болестите и недъзите им. Тогава пред множеството се появява Великия инквизитор, който предния ден е осъдил и изгорил на клада сто еретици. Множеството изведнъж осъзнава кой стои пред него и мигновено се подчинява на заповедите му, изоставяйки Божия Син, Когото допреди малко прославяха за чудесата Му. Великия инквизитор заповядва да уловят Божия Син и Го затворят в тъмница. В полунощ той слиза при своя пленник и започва да Му говори.

Това, което Му говори, е укор и натяквания, че се е отказал да отговори на въпросите на сатаната в края на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята. Това е разказано в Светото Евангелие по Матея, гл. 4, стих 1-11. Иисус Христос не се поддава на дяволските съблазни и не превръща камъните в хлябове, нито скача от скалата, за да покаже, че е Бог и ангелите ще Го подемат, за да не падне. И дори не му се и покланя, както оня го кара.
Такива въпроси задават и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на възраждането и на модерната епоха.

Свещената дума в модерната ни история е „свобода”, но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура. Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа”; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унизяван от гърците, които вече не са му „братя-християни”, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра.
Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление.

Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност, който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос. Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, поканяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.

Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.

Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, взимане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.

Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция, защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.
Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата й при Великия инквизитор. От една страна тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека.

Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо – освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта.
Без да бъдат превърнати камъните в хляб, безсмислено и безполезно е да се живее. Свободата е необходима, но само ако избавя от недоимъка. Затова и политическите идеологии, по които се устройва българският свят, са все идеологии на „превръщането на камъните в хлябове”. Различията в тях са различия по отношение характера, възможностите и допустимостта на свободата за обикновения човек. Но тя няма смисъл и не е желана, ако е просто свобода единствено да мислиш, а още по-малко – да избираш между доброто и злото. Каква полза от нея, когато си гладен, бездомен и лишен от работа и възможности за осъществяване.

За българската интелигенция бедността и мизерията винаги са били унизителни. Тя е страдала, че народът е беден и се е чувствала виновна, че не може да направи нищо, за да го нахрани. Затова и е била обикновено зле настроена към Църквата, която според нея нехае за народните беди и говори, че човек трябва да се стреми към друго – не толкова към хляба и материалните блага. Интелигенцията, по-скоро от добро сърце и състрадателност, но и заради нецърковността и атеизма си одобрява идеите на Великия инквизитор и призовава да бъдат осъществени в живота. Буржоазният дух пригажда морала й към буржоазния начин на мислене и я закотвя на служба при Великия инквизитор.
А при кого е на служба българската интелигенция след революционните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век?

От началото на 90-те години насам започна установяването на нов, невиждан преди ред, който рязко се различава от всичко, което е било преди. Не преувеличавам значението на възстановяването на буржоазно-капиталистическата система у нас, но подчертавам, че в новата си редакция тя наложи и то под въздействието на неолибералната идеология промени, които трябва да видим и анализираме.

Всичко стана в момента, когато глобализацията бе достигнала твърде високи равнища в реализацията си и бе успяла вече да установи в голяма степен културно и идейно изравняване на света – и особено на социалните структури, формите на управление, отказа на традиции и денонсиране на т. нар. „просвещенски модел”. Става дума преди всичко за разрушаване на националното съзнание и на нациите като феномен на модерната епоха. Бе започнал и процесът на интеграцията в Европейския съюз, която да доведе до създаването на нов тип многонационална държава, основана върху т. нар. „европейски ценности”. Тези „ценности” атакуват най-напред националните традиции и особено модела на националната държава като политическа организация на хора с общо съзнание, история, бит, култура и език. Според неолиберализма нацията трябва да отстъпи на етноса, регионалните обединения, сексистките организации. Чрез тях ще бъде по-лесно да се осъществи въпросната интеграция и превръщането на Европейския съюз в постнационална държавна структура. Уговорката, че засега националните държави отдават само част от суверинитета си на новия съюз, е въпрос на организация на преходния период в замисления проект, а не постоянно условие за съществуването на този „проект”.

Интелигенцията е крепителката на нацията, нейната поддържаща конструкция, която носи националното съзнание и е хранителката на националния ум и изразителка на националния характер, душевност, чувствителност и поведение. Каквато и да е тази интелигенция, в момент на изпитания тя винаги си спомня за историческата отговорност, с която е натоварена, и заема позиция на охранител на нацията. По тази причина в новите условия тя се оказва пречката, която трябваше да бъде отстранена.

Ще подчертая още веднъж, че промените, за които става дума, са практическо приложение на идеите, които Великия инквизитор с такава страст и рационален ум изложи пред Божия Син във великия роман на Ф. М. Достоевски. Процесите на глобализация, европейска интеграция и денационализация, т. е. отказ от различие и разнообразие, са пътят към окончателното осъществяване на тези идеи. За да е възможно по-лесното превръщане на камъните в хлябове и постигането на онази свобода, за която героят на Достоевски мечтаеше.
За българската интелигенция не бе трудно да възприеме като свое убеждение неолибералната идеология и да започне да я проповядва усилно. По-точно – да повтаря до безкрай, че за да станем „част от Европа” и заживеем в „Европа” богато”, свободно и „като в белите държави”, трябва да възприемем „европейските ценности”. Акцентът бе поставен върху бедността, ниските заплати и нищожните пенсии. Станем ли обаче „част от Европа”, ще получаваме много повече, ще пътуваме из целия свят и ще се радваме на охолство и безгрижие. Магазините ще са пълни със стоки, ще отпаднат визите, ще премахнем „номенклатурата” и реките от мед и масло ще потекат и ще ни залеят. Аз не оспорвам, че през 80-те години българите бяха бедни материално, че живееха оскъдно и че магазините бяха празни и нямаше какво да се купи. И че това беше мъчително и унизително. Само наблягам на обещанията единствено на метериални неща. От духовната сфера едничкото обещание бе „свободата”. Но свободата, разбирана като възможност да правиш, каквото пожелаеш; да нямаш ограничения, да не се страхуваш, че ще бъдеш преследван за думи и политически убеждения и действия. Към това се добавят приказки за демокрация, свободни избори, многопартийна политическа система, пътувания в чужбина.

Мнозина обвиняваха и сега още обвиняват интелигенцията в продажност и слугинаж, в нагаждачество и желание за лично спокойствие. И на мене са ми минавали такива мисли, но сега си мисля, че те не са точни. Защото българската интелигенция поради това че е не религиозна и е повече атеистична, но и подвластна на различни езически вярвания, охотно и бързо възприема елементарните и лесни за разбиране идеи и тези. Тя не умее да се задълбочава в сложностите, не се стреми да види отвъд видимото, поради което не е склонна и да търпи несгоди и да страда, когато това е наложително или дори необходимо. Нашата интелигенция не желае да изкупва грехове и да се жертва „за народа”. Поради това тя не е склонна да противоречи на Великия инквизитор, защото говоренето му е просто, убедително и е очевидно, че казва истината. Тя не размишлява, а просто пренебрегва думите на Иисус Христос, че „не само с хляб ще живее човек”. А ако се вслушва в тях и се опитва да ги разбере, не отива по-далеч от това, че „не само” е чисто и просто „още нещо” и то непременно материално и угаждащо на плътските потребности, а не на душевните нужди.

Когато си така устроен и нагласен, е съвсем лесно да забелязваш всеки нов „велик инквизитор” и да се прехласваш по думите му, да тръгнеш след него, а не след Спасителя и да му служиш вярно дотогава, докогато превръща камъните в хлябове. В края на 80-те години голяма част от нашата интелигенция избра такъв нов „Велик инквизитор”, отказвайки се от този, на когото дотогава служеше. Смяната на системата за интелигенцията по същество беше преминаване на служба при нов Велик инквизитор.
По същото това време бе произнесена тезата за „андрешковщината”, заклеймяваща липсата на държавническо съзнание у българина, който работи срещу държавата си, разрушава я, „защото така бил научен от турското робството и от комунизма”.

Сега не ми е работа да изследвам това „държавническо чувство” у българина, но обявяването на един от най-нравствените и светли персонажи в българската литература за държавен нихилист и асоциален тип е твърде показателно за нравствената същност на интелигенцията от края на ХХ век. Затова и напомням този факт. Състраданието и съжалението към бедния и онеправдания, към слабия, който не може сам да се защищава и спасява и израз на любов и доброта. Дори и когато тази любов „застрашава” държавните устои и пречи на представителя на държавата да събере държавните взимания. Човекът е повече от държавата – особено в описания от Елин Пелин случай. Разбира се, Андрешко нищо не променя; той само отлага висящото над бедния човек нещастие, което след случката в блатото дори може да бъде още по-голямо. Но добрият и нравствен Андрешко не си позволява то да дойде с него и да изненада бедняка с многото деца и празната къщица.

От къде се взе това противно високомерие у българската интелигенция, която дружно обяви Андрешко за национален позор и причина за българския икономически упадък и разрухата на държавата през ХХ век?
Най-напред, това е проява на глупост. Само глупав човек е способен така да съчетае усещането за литература, социологическата неграмотност и неспособността за анализ. Но това е според мене по-малката беда. Голямата беда е в променената нравственост на интелигенцията, в атрофията на чувствата и представите за нравствените ценности, в неудържимата страст да се угоди на Великия инквизитор. Проявява се отново духовната педокрация – този път обаче в нравствено уродлив вид. Сменят се ценностите, но се сменя и риториката; на преден план излизат нови проблеми, представи и отношения. Задачата е да се тласне обществото по друг път, но преди това ще се подхрани, за да бъде залъжен „интелектуалния” му глад, с нови понятия, думи, категории. Онова, което допреди малко се е считало за положителен пример, сега е отречено. И обратното! Затова и се представят нови примери, но няма време те да бъдат подбирани, прецизирани и формулирани точно и вярно. В шумотевицата се говори, когато е възможно изобщо да се говори, неясно, приблизително, каквото и да е – само да се говори. И се намира теза, която би могла уж да бъде убедителна. Още повече че няма кой да възразява, уточнява и оспорва нейната валидност. Важното е да се намери причина за обругаване на миналото и то най-вече за това, че не е отделяло достатъчно енергия за превръщането на камъните в хлябове. И тогава се посяга на състраданието, съжалението, съчувствитето, милостта, прошката, солидарността. На доброто, в крайна сметка.

Случи се и нещо друго. Новата политическа система предизвика рязко поляризиране по идейно-политически принцип вътре в интелигенцията – не само в обществото. Тези, които довчера бяха заедно, днес изведнъж се оказаха на противоположни позиции, изразяват различни идеи и идеологии, дори враждуват като привърженици на политически партии. Разпаднаха се творчески и научни съюзи, закрити бяха литературни издания и издания за изкуство и наука, голяма част от интелектуалците остана без работа и се наложи да се преустройва и нагажда към новите условия. Онова усещане и съзнание за общност изчезна. Интелигенцията сама се обяви за мъртва.
Преди това за мъртва я обявиха идеолозите на неолиберализма, а заради разхлабените връзки вътре в нея и обезсиленото съзнание за съсловна общност тя изнемощя дотолкова, та се съгласи и примири, че е престанала да съществува. Но по-скоро премина в друго състояние, в което й е все още трудно да се осъзнае. То е причина да не влиза в ролята, която й се полага да играе и днес.

В публичното говорене, а и във властовите среди и днес надделяват неолибералните интелектуалци, които не примат да участват в обществения живот като съставка на „интелигенцията”. Те наложиха в общественото мнение, че днес нито има интелигенция, нито тя е необходима и поради това не е нужно нейното реанимиране. За разлика от тях левите интелектуалци са по-зрели и отговорни, но са все още уплашени, разколебани и не вярват, че са реална сила, която би могла да ги обедини, за да станат решаващ фактор в обществото. Те също са покварени от неолиберализма, носят неговите пороци и следват тезите му. Но въпреки това съм убеден, че няма да мине много време и такова обединение или по-скоро единение, или още по-точно – осъзнаване значението на това единение ще стане факт. Защото без него нацията ще продължи да бъде в тежко състояние и няма да има кой да я укрепва идейно и нравствено. Все пак левите интелектуалци са с друго съзнание и са превърженици на друга идеология.


Сблъсъкът между левите и неолибералните интелектуалци ще се изостря все повече и точката на този сблъсък ще бъде осъзнаването на ролята и необходимостта от интелигенция днес. Разбира се, дискусиите между тях ще обхванат и други теми (напр. за нацията, традициите, българското и европейското), но постепенно ще достигнат и до проблема кому служи интелигенцията. Този проблем ще става все по-остър и все повече вярното решение ще се приближава. Той е съвременният вариант на въпроса „Какво да се прави?”, който интелигенцията винаги си го и задавала, понеже я измъчва непрестанно.

Но въпросът трябва да се разшифрова и поосвободи от своя чисто политико-нравствен смисъл, свеждан обикновено до отношението към революцията и социално-политическите борби на онеправданите класи. Службата при Великия инквизитор е служба не в полза на една или друга класа, кауза или ценност; тя е екзистенциален избор, въпрос за човешкото битие и за това кому и за какво служи човек. Тя определя смисъла на човешкото съществуване; от нея зависи доминиращия тип лично и обществено съзнание и в крайна сметка отношението към доброто и злото. И още: интелигенцията ще формулира проблема за това как трябва да живее човекът, кое е добро за него, за неговата свобода и за ценностите, които ще определят за какво той живее, с кого ще бъде, какво му е необходимо, за да бъде щастлив и доволен. И разбира се, как да спаси душата си.

По тази причина аз смятам, че идва времето на православната и консервативна интелигенция с българско национално съзнание, която ще преосмисли, но преди това ще изследва и формулира в достъпна за сегашния човек традиционните ценности, ще ги анализира, за да прецени кои от тях и в каква степен са приложими към актуалната ситуация. Градежът на новото без съмнение ще започне върху руините на старото, но това старо не може да бъде безразборно осъждано, заклеймявано и разрушавано до основи просто защото е старо.
Проблемът е, че след като толкова дълго е вилняла неолибералната, консервативната интелигенция трудно ще се роди и още по-трудно ще се утвърди. Но аз мисля, че тя ще намери в лицето на лявата интелигенция свой съюзник и заедно ще започнат да възстановяват и възраждат нацията, националния дух, националното съзнание, като преди това ще положат здрави основи.

В крайна сметка интелигенцията е тази, която ще отвори очите на народа и ще му покаже пътя, по който да върви, посоката и целта на движението. И не само в политически план, но и в нравствен. Проблемът за хляба ще придобива оня смисъл, който му е даден в Църквата от Иисус Христос и който е оспорен и профаниран от Великия инквизитор. Тази профанация ражда заблудите и илюзиите, съпътстващи и определящи същността на историята. Тя е причината за толкова грешки, престъпления и реките от човешка кръв.
Няма как интелигенцията да не възкръсне и заживее отново, щом без нея ще погинат нацията, националният ум, отечеството.


От категорията

И за музикантите, които остават скрити зад музиката, с която ни обединяват

 Джаз феста Банско – XXI издание, Лиса Симон
Снимки Виктор Викторов-1534073901.jpg

12 авг. 2018 | 14:25

Великият бас Паата Бурчуладзе изпълнява произведения на двама гениални руски композитори

Великият бас Паата Бурчуладзе-1533919702.jpg

С топли чувства певецът си спомня за оперните ни звезди Николай Гяуров, Гена ...

10 авг. 2018 | 19:47

„Тебеширения човек” - майсторски конструиран трилър, чиито обрати ще шокират читателя

„Тебеширения човек” - майсторски конструиран трилър, чиито обрати ще шокират читателя-1534424497.jpg

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия. Работила е като копирайтър, телевизионен ...

16 авг. 2018 | 16:01

Българската копродукция "Белгийският крал" взе три награди на кинофестивала в Аванка

Сн. София филм фест-1534340693.jpg

Филмът е продаден в над 65 територии, селектиран е на над 80 кинофестивала от ...

15 авг. 2018 | 16:44

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


Галилео Галилей


8 юни 2018 | 18:34



НАИВНО Е ГЕНИАЛНАТА МЕТАФОРА НА ДОСТОЕВСКИ ДА СЕ ИНТЕРПРЕТИРА ТОЛКОВА ЕЛЕМЕНТАРНО. ЗАД ОПИТА ЗА ДЪЛБОК АНАЛИЗ ПРОЗИРА МАРКСИСТКА ЕКЛЕКТИКА И ДАСКАЛСКО СКУДОУМИЕ. НЕЩАТА СА КЪДЕ, КЪДЕ ПО СЛОЖНИ И ТЕ ТРУДНО СЕ ПОБИРАТ В ЛИТЕРАТУРОВЕДЧЕСКИТЕ НАПЪНИ НА ПАНКО АНЧЕВ. А КЪДЕ ОСТАВА МЛАДЕЖТА, ЗОМБИРАНА С МЕРКАНТИЛНИТЕ КЛИШЕТА НА СЪЩИЯ ТОЗИ НЕОЛИБЕРАЛИЗЪМ, СРЕЩУ КОЙТО ПАНКО СЕ ИЗПРАВЯ СЪС СКРОМНИЯ АКАДЕМИЧЕСКИ БАГАЖ НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, С АНАХРОНИЧНИЯ СТУДЕНТСКИ МАНТАЛИТЕТ НА БОРИСХРИСТОВЦИ, МАРИНГЕОРГИЕВЦИ И ПР. ЦЕЛУНАТИ ОТ ДЕМОКРАЦИЯТА ПРОВИНЦИАЛНИ ГЕНИИ. ДОРИ ДА СЕ АБСТРАХИРАМЕ ОТ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ЕДНИТЕ И НА ДРУГИТЕ НЯМА КАК ОТ ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ ДА СЕ КОНСТРУИРА ОПТИМИСТИЧНО БЪДЕЩЕ ЗА НАЦИЯТА, КОЯТО ЩАТА ДА БЪДЕ СПАСЕНА ОТ ВЪЗКРЪСНАЛАТА КАТО ФЕНИКС БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. АЙДЕ МОЛА!!!!!!


За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


Капитан Кук


12 юни 2018 | 08:30



Май отговаряш на ниво "кой си ти, бе?" Метафората на Достоевски е затова гениална, защото е универсална и може да се интерпретира за различни казуси. Толкова ли е сложно да се разбере? Рядко се среща толкова глупав и наивен коментар, в който личи единствено желание да се демонстрира собствена умност, която накрая се оказва фалшива.