Иван Гранитски и Павел Матев

Подобно на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов и Смирненски Матев възприема стихотворението като живо същество, смята Иван Гранитски

Павел Матев - светлата печал на спомена

965 | 1 дек. 2017 | 10:29

Заедно с Валери Петров и Александър Геров той в най-ярка степен продължава споменатите традиции на голямата българска поезия. Неслучайно като постоянен лайтмотив от ранните му поетически творби звучат цитати от титаните на българската поезия

Иван Гранитски и Павел Матев-1512117007.jpgИван Гранитски, Лиза Матева, Уляна Матева, Павел Матев, Маргарита Нацкова, Васил Стойчев-1512117020.jpgЕвгений Босяцки и Павел Матев-1512116996.jpgБлаговест Сендов, Иван Гранитски, Павел Матев и Сава Хашъмов-1512116983.jpg

1

Скучни и сиви хора, литературни докторвагнеровци, през последните години (от началото на така наречената социална промяна) полагат неимоверни усилия да засенчат с късите си умове блясъка на българската литературна слава. Тези одиозни фигури твърдят, че времето от 1944 г. насам било едва ли не пустиня за отечествената изящна словесност. Излишно и несериозно е да се полемизира с пишман атаките на литературните микроорганизми. Ако говорим за българската поезия, няколко имена на поети са не само крещящо опровержение на подобни плоски твърдения, но и триумфален марш на гения на българската духовност, блестящо развитие на традициите на великата родна поезия. Александър Геров и Валери Петров, Павел Матев и Христо Фотев, Дамян Дамянов и Станка Пенчева, Андрей Германов и Никола Инджов, Петър Караангов и Михаил Берберов, Константин Павлов и Любомир Левчев, Иван Динков и Иван Цанев, Калина Ковачева и Екатерина Йосифова – ето само някои имена, които очертават сияйната поредица от могъщи гласове в съвременния хор на нашата лирика.

 

В този хор Павел Матев заема особено място. Заедно с Валери Петров и Александър Геров той в най-ярка степен продължава споменатите традиции на голямата българска поезия. Неслучайно като постоянен лайтмотив от ранните му поетически творби от 40-те години на миналия век до последните му стихосбирки („Световъртеж” и „Смълчано време”) звучат постоянни вътрешни цитати, позовавания, алюзии, аналогии и т.н. от титаните на българската поезия – Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Гео Милев, Лилиев, Вапцаров, Ханчев. В държавата на Матевата поезия е особено ярко невидимото присъствие на Яворов и Вазов – като постоянна стилистична и естетическа импликация. Подобно на тези поети, и Павел Матев възприема стихотворението като живо същество, а книгата като духовен неотстъпен наставник. Особено място в поезията на Павел Матев заема метаметафората за мъртвите живи поети.

 

При Павел Матев мъртвите поети са динамично променяща се метафора и алюзия за Родината, за духовното присъствие на Отечеството. И ако в ранните си стихотворения поетът тръгва от пасторалните, а понякога и идилични словесни пейзажи (тук преобладават сиянието, лъчистата любов, преклонението, лъчезарното опиянение), с течение на годините у него се засилва елегичното звучене, а в последните му стихотворения откриваме направо трагически интонации. Тук се сблъскваме с жестоко преобръщане на светлия патос в безутешно ридание.

 

Мъртвите поети вървят през поезията на Павел Матев като героическа нравствена нощна стража, която бди над Отечеството, която страда за Отечеството и която мечтае за Отечеството. Затова и редица от ключовите думи в поезията на Павел Матев или директно ни насочват към Родината майка, или са думи, които отъждествяват излъчванията на България – молитва, птица, разлъка, сърце, душа, тъга. Мъртвите поети всъщност иззиждат невидимия храм на Хармонията, а колонадата от братя певци изгражда свещеното войнство от посветените в магията на словото.

 

Колонада от братя певци

при тревата дошли преди мене,

талантливи и скъпи предци,

от талантите разделени.

 

Но достигнали крайния път,

те постигнали крайното братство.

Тук и мене ще приютят

във едно безвъздушно пространство.

 

Но преди да попадна във плен,

с посинели и влюбени устни

ще прошепна, че нейде зад мен

има още любов и изкуство...

                                      („Краят”)

 

 

2

 

Удивително е в поезията на Павел Матев преливането и взаимното отражение на определени природни същности с Натурата – например постоянното търсене на човешкото значение, на човешкия глас или гласа на обществото в пролетта, есента, зимата, лятото, в самотата, водата, здрача, снега, дъгата, любовта, тишината и т.н.

 

„В записаните паузи съм аз” – твърди Павел Матев и непрекъснато дълбае в безкрайните обеми на тишината като рисуваща метафора. Неговият стих е пределно изчистен, неусложнен и ненатруфен. Има нещо кинематографично като подход при изграждането на стиха – ритмичното и римното многообразие, пластическата яркост и богатство на сравненията, плътните и красиви метафори са подчинени на особена вътрешна енергия на стиха. Самият лирик заявява: „Ще умра от стихове!” И това не е празно заклинание. Поезията при него не само създава втора реалност – много по-красива, възвишена и съвършена от действителната, но и в графично изчистените словесни пейзажи откроява образа на човека в полифонията на неговото противоречие.

 

Притъмня. Заваля. И натрупа.

Девствен сняг. Тишина. Белота.

Белотата е антискука.

Тишината – антисуета.

 

Девствен сняг. Без следи и без знаци.

Прекратени пътеки. Покой.

И светът е зарит под калпаци:

хора, къщи, върби, водопой...

 

Няма възраст. А само време.

Неподвижно, заспало в снега.

И на времето посветени,

не познаваме вече тъга.

 

Непрестанното връщане на Павел Матев към образа на мъртвите поети има и друг смисъл. В „колонадата от братя певци” той иска да открие не само образа на ярките духовни предтечи и водачи на нашето време, а и на всички времена, но и границите на бъдещата духовна територия на българина. Може би няма в българската поезия през тези години друг автор, така дълбоко осмислил и навлязъл във фундаменталното духовно значение на нравствения пример и творчеството на великите предшественици.

 

А защо не видим тук и органично усвоените послания на голямата руска поезия в лицето на Пушкин, Лермонтов, Блок и Есенин. В такъв план нашият автор ни напомня за епическия олимпийски поглед на Вазов, за неговата удивителна способност да очовечава природното и оприродява човешкото. Нека си спомним и многобройните лирически посвещения на известни български актьори, композитори, писатели като поетизиране на интелектуалния огън, на сътворяващата страст. Подобно на Вазов и Яворов, за Павел Матев поезията е свещенодействие, върховен естетически олтар:

 

Тази ли минута възмездява

бдения и мисли, гняв и страст,

постоянство на тревата дава,

а поета блъска във несвяст.

 

И не пита колко се е лутал

сред знамения и страхове.

Яворов умря в една минута.

Гарваните грачат векове.

                          („Ще пристигне крайната минута”)

 

3

 

Тъкмо с особеното присъствие на природата, с подчертано ярката страст на поета да извайва духовни пейзажи може да се обясни такава същностна характеристика за лириката на Павел Матев – постоянен стремеж да се метафоризира предметното и да се опредмети метафората. Всички човешки емоции се проектират върху природата. Дори можем да кажем, че сме свидетели на истинско емоционализиране на Натурата. Природата става човешки пееща, говореща, страдаща, ликуваща, мислеща и т.н. И твърде често поетът предприема лирическо бягство в по-човечната природа от нечовечното общество. Стихът е облъхнат от гълъбова доверчивост, той тече „по реката на детството свято”; въздига се в серафическите пространства на молитвата и Поетът става част от Отечествения космос тъкмо защото отразява душата на българската природа. Изричайки ридания за всички, Павел Матев извършва (в мощната Ботева, Вазова и Яворова традиция) своеобразна идентификация на поета с народа, отъждествяване на лирическите персонажи с българина, с българското. „Ще тържествуват простите гори” – тръби поетическият обой на Павел Матев и извайва прекрасни словесни пейзажи. А словесните пейзажи у Матев са хуманизирани, натоварени с човешки характер, чувства, мисли. И пред очите на читателя графично заживява удивителна хармония на пулсиращи природни и човешки същности – птици, поля, дървеса, дъждове, снегове, мъгли, листопади...

 

Но лирическата графика в неговото творчество всъщност е холограма от безкрайни цветове, нюанси, полутонове, полусенки – сини тополи, бяла жал, жълти нивя, лилави мъгли, черни съновидения. Богатата цветова нюансировка не е самоцел за поета, напротив, тя е важен съдържателен, структурообразуващ елемент при изграждането на стиха. Цветът при Павел Матев не само насища метафората и й придава своеобразна пластическа обемност, но подкрепя и осмисля съдържанието на авторовите внушения.

 

Вазовското преклонение пред природата, пиететът към всичко родно изпълва поетическите обеми на Павел Матев и осмисля цялата му лирика. Изглежда, от Вазов, от неговото мощно естетическо и поетическо притегляне у Павел Матев идва влечението към епическата наивност. Детството, девствената младост, непосредното чувство, неизкушеното от сложните параболи на греховното съзнание младенческо светоусещане, ангелическото, серафическото облъхват като гълъбово крило Матевата лирика. Впечатляващ е обаче своеобразният вътрешен кръговрат в неговото творчество – в ранните му творби присъства усещането за зрелост. И там като невидима нишка минава един постоянен нравствен самосъд. Самооценката, скепсисът, резигнацията, подложената на изпитание вяра насищат лирическите пространства у ранния Павел Матев. И същевременно у късния Павел Матев постоянно се появява и детството като всеобемна метафора.

 

Поетическото „изследване” на невинния детски свят при нашия автор има дълбок подтекст. От една страна, втурването в романтичните, огрени от приказна светлина пространства на юношеската фантазия представлява своеобразна контратеза на суровата и съвсем неромантична действителност. От друга – поетът иска да разбере и осмисли невидимата връзка между неизкушеното съзнание на детето, което ражда творчески инвенции, и самото творчество, загадъчното рождение на творбата на изкуството.

 

4

 

Почти пет десетилетия поетът непрекъснато се потапя в светлата печал на спомена. За него той е моралният коректив, носталгичният блясък и порив. Жаждата да се слее с „милосърдните жита”, да се потопи в прекрасното лъчение на българските пейзажи, да проумее божествената светлина на народната песен не е само своеобразно бягство от убиващата възвишените пориви мерзка действителност, но и средство за самоидентификация. В душата на отделния човек поетът открива разгръщането на националната драма, там стават неговите разтърсващи срещи с истинската Родина, там сияе с кротка печал образът на майката с отрязани плитки, там се появяват духовете на великите мъртъвци, там се осъществява човешкият кръговрат деди – бащи – синове – внуци. Там изкристализира ласкавата тъга в собствената душа на поета, която е като тъмна стихия. Все по-често поетът заприличва на самотен жерав, любовта му е кристална и ярка като звезда, но все по-трудно постижимо става споделянето и хармоничното единство.

 

И винаги като сияние над всичко присъства образът на Майката. За Павел Матев образът на Майката е всъщност образът на Родината. Десетки стихотворения изграждат своеобразна поетическа симфония или симфонична поема от багри, звуци, аромати, видения, поетичен кръговрат на отвъдно и земно, който извайва милия, любимия, ненагледния лик на собствената майка и Майката Родина. Сред българските поети в тези години няма друг, у когото да откриваме такова удивително поетизиращо обоготворяване на Майката. Майката е всъщност Пиета, Състрадание, Милосърдие, Любов, Съборност, Храмова извисеност, Нравствена чистота. За Матев любовта е магическа реалност, в неговите стихове непрекъснато витае стражата на пеещите влюбени, него го целува радостта (отново Пиетата е съзерцание на природата и на човека). Собствената му поезия е отрицание на един негов стих: „И да стихнат големите страсти...”

 

Страстите у Павел Матев все повече се разгарят и насищат пантеистичното единство Човек – Природа – Любов – Целесъобразност – Космос. Ако за поета любовта е вътрешен самосъд, преклонение пред светицата Майка (Родина), огнено разкаяние, естетизирана самооценка, нравствен самоанализ – „душата ми е тъмна крипта”, – свободата е разтваряне в прозирните пространства пак на любовта. Отечеството е свобода, Майката е любов, поезията е огнена същност на човешката душа, а човекът е единство на любов, воля и поезия. Темата за Отечеството, за родното болезнено присъства в цялото творчество на Павел Матев. Най-българските реки – Дунав, Марица, Струма – текат в лириката му, най-българските планини се извисяват в неговите стихове. След Вазов и Яворов тъкмо Павел Матев достига трагично високи ноти в поетизирането на Отечеството:

 

България – каква тревожна дума!

От осем букви – траурни искри –

сме изковали святото ти име,

което като въглен ме гори...

Аз пия от ранения ти въздух.

Сърдитото ти слънце ме пече.

От тръпното ти недоволство зъзна,

щом името ти някой изрече

напразно.

От предсказани измени –

измъчено –

сърцето ме боли.

Но аз те моля:

отпрати към мене

изпратените срещу теб стрели...

 

 

5

 

Павел Матев болезнено остро усеща трагиката на народната съдба. Поетът жалее за крушението на отечествените светини в днешното омерзително време, той постоянно изпълнява една трагическа българска сюита, сякаш чува пулсирането на българската кръв във вените на Родината. Усеща се като мъничък песенен атом от съдбата на своя народ. „Над българската си съдба надвесен”, поетът се опитва да осмисли трагичните пулсации на националния дух. Всъщност в много от стихотворенията на Павел Матев се възправят огромни въпросителни. Ерозията на нравствените ценности не само завладява българското общество (особено в големите градове), но и подрива традиционни черти и елементи в ценностната система на българина. Почтеността, благородството, милосърдието, състраданието, незлобивостта, трудолюбието, искреността неусетно биват изместени от чудовищните деформации на модерното време. Подобно на други съвременни поети Павел Матев е разкъсван от терзания и страдания за трагическата безпощадност в развитието на българската съдба. В стиха му се преплитат гняв и състрадание, любов и отхвърляне, призовават се на помощ като стълбове на отечествената нравственост и символи на българската хармония сенките на велики предци, които поетът сякаш кани от Отвъдното на решителната битка за спасение на Отечеството, българската чувствителност и българската национална идентичност.

 

Четейки някои Матеви стихотворения, не можем да не усетим почти яворовска страст за защита на българския дух и ботевска омраза към съвременните развратители на българския народ. Стихотворението „Тревога” например съдържа директни внушения, които ни напомнят Ботев или Яворов:

 

Кой мисли за съдбата на децата?

Защо се чудим, че насън крещят?

А по селата брат убива брата –

там брадвите наследствата делят.

 

Богати и крадци се съюзяват

и всеки гледа да излезе чист.

А младите? О, те се наслаждават

на някаква новоизбрана „Мис”!

 

Кой спомня Ботев? Яворов не знаят.

И дори Вазов им е непознат.

Не чуват Дебелянов как ридае,

не вярват, че Вапцаров им е брат!

 

Чужд говор във речта ни се заплете...

О, кой ще чуе моя жалък вик?

Кому сме нужни ние днес, поетите?

Кому си нужен ти, свещен език?!

 

Павел Матев продължава великата традиция на българската поезия да бъде кръвно свързана със своя народ, да не пее балдевски песни по стар маниер, когато Отечеството е в опасност. Ето защо той е един от най-драматично чувстващите и мислещи български лирици. Значителна част от неговите стихотворения, а и цели книги (особено стихосбирките „Бдения”, „Световъртеж”, „Смълчано време”) съдържат такава кондензация на печал, тъга, болка, ярост, че понякога при прочит оставят впечатлението, че музицират един внушителен реквием. Това е реквиемът на болката и покрусата на българската Поезия пред безбройните изпитни, превратности и пертурбации на българската съдба.

 

Сгъстеното напрежение и взривообразна вътрешна натовареност на стиха превръщат отделните стихотворения в късните книги на Павел Матев в части от своеобразна поетическа трагедия.

 

Но подобно на други поети и Павел Матев не позволява на отчаянието да завладее неговия стих. Обратно, дори и най-мрачните преизподни на мислите и чувствата той осветява със своята всеразбираща и всеопрощаваща усмивка.


От категорията

На „Панаира на книгата” в НДК

Дълга опашка от почитатели се изви пред Стефан Цанев за автограф на „Анини приказки”

Стефан Цанев на "Панаира на книгата" Снимка: БГНЕС-1513436122.jpg

,Фаворитите на читателите за този панаир, без никакво съмнение, са „Чамкория” и ...

16 дек. 2017 | 16:54

Един от най-атрактивните руски модерни балети е на турне у нас (Видео)

Кадър: бТВ-1513439945.jpg

„Флекс балет” представя спектакъл във Варна, а след това ще гостува гостува в ...

16 дек. 2017 | 17:58

Президентът Петър Стоянов - на крака при родопски фюжън импровизации

Родопски фюжън импровизации-1513440207.jpg

Микс за гайда, перкусии и китара отвява представите за най-българската музика. ...

16 дек. 2017 | 18:01

Столична библиотека ще връчи годишните си награди за четвърта поредна година

Столична библиотека ще връчи годишните си награди за четвърта поредна година-1513349194.jpg

На 20 декември ще бъдат раздадени награди за: читател на годината, писател на ...

15 дек. 2017 | 16:46

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.