Левчев: Трябва Христос да ни измие озлобените и обезверени души

Трябва Христос да ни измие озлобените и обезверени души...Поколенията ще ни проклинат за грешките...

Последното стихотворение на Любомир Левчев: Роден съм в пропаднала пропаст...

11919 | 27 апр. 2020 | 09:13

Днес поетът шеще да навърши 85 години. "Една концепция за бъдещето на България може да бъде нещо съвсем кратко. Тя трябва да отговаря на един-единствен въпрос – как българският народ да не се стопи като восъчна свещ", казваше той.

Левчев: Трябва Христос да ни измие озлобените и обезверени души-1587929321.jpgЛевчев: Поколенията ще ни проклинат за грешките...-1587929478.jpg

Днес Любомир Левчев щеше да навърши 85 години.

Напусна ни преди година.

Предлагаме ви последното му стихотворение, което се публикува за първи път в Епицентър.бг:

 

И аз 
като всичко започвам 
в начало невидимо. 
Роден съм в пропаднала пропаст. 
Сменила свойта самота, 
тя изведнъж се скрива. 
Извирам дълбоко от себе си. 
Непробудени спомени 
почти са събудени. 
А всъщност, 
истинското раждане на светлината 
е пробуждането на мечтите. 
Тогава формите си изповядват греховете. 
Ножовете си скриват блясъка. 
И преминавам аз през себе си. 


Поезията винаги е била избор между красивите и истинските думи. Само от истинските се ражда Високото Слово. Левчев беше взрив от талантлива проникновеност, пресъздадена с Високо Слово, стаена интелигентност и достолепно личностно излъчване. Беше белязан с клеймото на полюсното приемане от публиката - от една страна го боготворяха като талантлив поет, от друга - не му простиха властовия пиедестал, на който го бе качила предишната власт.

Животът му бе подложен на дисекция под лупа - преди и след Промяната. И в двата периода обаче той си остана ненадминат в поетическите проникновения по една проста причина – Господ го беше белязал с неувахващ талант!

Поетът, есеистът и мемоаристът Левчев доказа и след 90-а, че талантът му не принадлежи на никоя власт, че перото му не е ничие, освен на Дарбата му. Лицето му винаги беше прозорец на вътрешната драма, на дълбоко стаената емоция, на която той не даваше външна изява. Животът с неговите превратности сложиха сянката на тъгата в очите на Левчев. Той понесе стоически последствията от своята близост с властта и трябваше да преглъща обидите вътрешно силно и външно достойно. И до край го правеше това с ореола на поет по призвание. 

Левчев пишеше до последно. Неуморно. Дори, когато ръката му вече трепереше и трудно държеше писалката между пръстите си, той диктуваше и не спираше да твори... 

 

Върху последното си стихотворение е работил дълго - в самотните болнични дни, в миговете на болезнената оценка за преживяното... 

... истинското раждане на светлината 
е пробуждането на мечтите. 
Тогава формите си изповядват греховете. 
Ножовете си скриват блясъка. 
И преминавам аз през себе си. 


Трите му романа са неговата изповед, с нея Левчев застана пред читателите си като пред свети Петър, това е отчет пред неговото време, което той нарича замърсено време. Романите са пропити от тъга. Да, авторът се къпе в слава, защото показва какво е дал на българската култура. Но това не е възторжена книга, защото тази слава е в прахта, обясни тя. И това е голямата болка на Левчев. Книгите му не само са изповед, а разпит пред един невидим изповедник.

 

БЕЗ СЪЛЗИ
                На Стефан Данаилов

Колко е лесно да бъдеш влюбен
на двадесет години.
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен...

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове.
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато ме блъсваха
в бездънното „сбогом”,
мислех си, че умирам.

Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях тъй, както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четиридесет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.

Без „сбогом“.
Без магии.
Без сълзи.
Раздялата не носи свобода...

И мисля си, че не умирам.
1974

На една от премиерите на „Панихида за мъртвото време”, изправен пред своята аудитория, Левчев каза: „Аз предупреждавам, че не давам присъди нито на времето, нито на личности. Преживял съм времето. И не ме владее чувството на песимизъм”.
Разказа легендата, че докато споменаваш името на мъртвия, душата му е жива, тя загива тогава, когато спре да му се казва името.
Името на Левчев е живо. Значи и душата му е жива и тя е сред нас.


Срещите ни бяха десетки. За него - малък прозорец към днешния свят, за мен – поглед в миналото и бъдещето.

Предлагам ви един от последните ни разговори

Любомир Левчев: ПОКОЛЕНИЯТЯ ЩЕ ПРОКЛИНАТ ГРЕШКИТЕ НИ 

- Кое най-тежкото при писането днес?
- Най-тежка е присъдата на времето, която изисква още една вярност – да останеш верен на себе си. Тази присъда върви заедно с теб, още докато пишеш. И няма амнистия, няма помилване.


- Направете сравнение между България във времето на „Убий Българина!“ и България в „Панихида за мъртвото време“.
- Когато излезе „Убий Българина!“ /1988/, във времето се зараждаха опасни, но неясни тревоги. Проф. Петър Динеков ме насърчаваше за книгата, но ме молеше да сменя заглавието. Днес българинът знае графика на своето изчезване. Мъртвото време обсъжда дали централните гробища да се приватизират, да станат частни.


- Първата ви стихосбирка е: „Звездите са мои“. Не е ли доста самонадеяно това заглавие?
- Да. И се възприемаше като знак на нахално самочувствие. Защото тогава все още скромността красеше болшевика. Пак по същата причина мнозина харесаха книгата и я защитаваха. Редакторът, който я пусна, беше бившият партизанин Давид Овадия. Той ме предупреди, че книгата ми е опасно нагла и по-добре сам да си я спра. Беше 1957 г.

 

- Твърдите, че сметките ви с живота са чисти. А раните?
- Раните трябва да се пазят, за да не бъдат замърсени. Раните трябва да се дезинфекцират. Раните трябва да се крият. В едно свое стихотворение Сергей Есенин ни дава пример: За да скрие сърдечните си рани, той казваше:
Ничего! Я споткнулся о камень,
Это к завтраму все заживет.


- Казахте ми, че съдбата винаги е била раздвоена към вас. Защо?
- Това раздвояване на съдбата е неизбежно. Барух Спиноза в своята „Етика, изложена по геометричен път“ има една гениална теорема. Цитирам я по памет: „Любовта се превръща в еквивалент омраза, щом изчезнат причините за любов, дори когато няма причини за омраза“.

 

– Най-тежкото ви време в живота ти кога е? 
– След като заявих, че не се отказвам от думите си. Бях откровен. Животът ми е бил и продължава да бъде прозрачен. Съвсем не вярвам в съвършенствата на думите си, но искам да отговарям за тях. Много лесно е да се откажеш от вече казаното, особено ако не си влагал нищо в него. Хората са вярвали в тези стихове и сега изведнъж да се откажа аз сам! Представяте ли си какво предателство е това?! Дори и един човек да е вярвал, не бих се отказал. 


– “Подлостите на вчерашните другари…” Защо изсипаха хулите си върху теб? Имало ли е моменти, в които да се страхувате от партийната мъст? 
– В едно старо стихотворение („Спиртоварна”) казвам на циганчето, което поддържа огъня, че моите приятели и другари са велики магьосници. Днес бих потвърдил това. Моите приятели са благородни и достолепни хора. Казах ти, че за предателствата нито ми се мисли, нито ми се говори. Историята ни учи, че почти зад всеки подвиг като хиена върви предателството. Но въпреки самохвалната атмосфера, в която живеем не бих си приписал сериозно някакъв свой героизъм, че да се жалвам от предатели. Ако има такива, те ще получат своите сребърници от съвестта си. От никаква партийна мъст не съм се страхувал. 


– Кога за първи път се огледахте в очите на омразата? 
– Боя се, че това е било първото ми огледало. Защото огледало за любовта няма. Между теб и огледалото винаги възниква призракът на суетата. 


– Най-тежкото ви падане? 
– Когато трябваше да продам картина на велик български художник, подарена ми лично от него, за да мога да продължа живота на моето семейство, без да ни съжаляват. 


- Най-голямата ви лудост?

- Един академик, член на политбюро, ме определи – по повод моята „Интелигентска поема“, като „агент на империализма“ и „шизофреник“. В отговор помолих със специално писмо до ЦК на БКП и до редакцията, в която работех, да ми бъде отпусната пенсия за 100% загубена работоспособност. Но дали това беше най-голямата ми лудост? Днес звучи смешно.


- А най-голямата ви заблуда от онова време, която днес осъзнавате?
- Най-големи са идеологическите заблуди, които утвърждават, че светът се движи по предначертан път. При това закономерно възходящ.


- Чувствал ли сте се някога зад борда?
- Не само съм се чувствал, но и съм бил. Тъжното е, когато си зад борда, а не го разбираш и си мислиш, че си на плажа.

 

КАПРИЗ № 1

 

Ако някой ден направя кариера

(а твърдят, че туй е неизбежно),

ако се издигна толкоз,

че ми зазвънят отвсякъде,

тогава

ще си назнача смъртта за секретарка.

 

И когато вие ме потърсите,

тя ще отговаря, че ме няма.

Но все пак...

                       поне за малко...

Не! – 

        ще казва тя. –

                                Съвсем го няма!

 

А през всичкото това безкрайно време

аз ще гледам от прозореца

как листата падат

или се раззеленяват,

как далечното кубе на черквата прилича

на кафена чашчица, обърната за гледане,

как момичетата се оглеждат в стъклени врати

и как вие мислите, че мен съвсем ме няма вече.

                                                            1968

 

- Какво остави в живота ви политиката? И можехте ли да избягате от нея?
- Оставила ми е много възторзи и много разочарования. Страх ме е, че не съм можел да избегна тази своя съдба. Баща ми – лекарят, умря при операция през 1946 г. – още в царска България. Майка ми, завършила музикално училище, трябваше да работи в стъкларска фабрика, за да мога аз да взимам уроци по цигулка. Учителят ми Константин Зидаров честно предупреди майка ми да не си харчи парите, защото аз нямам качества на музикант. По цял ден играех футбол в махалата и пръстите ми бяха изпочупени. Моят главен учител беше улицата. Тя не свиреше на цигулка. Тя освиркваше. На улицата можеш да бъдеш всякакъв – какъвто желаеш и какъвто не желаеш. Самото време бе революционер.


- А каква е днес политиката?
- Мирише на демагогия, а се хвали, че е демокрация. Много самохвална политика.


- Имате ли усещането, че сме народ без ориентир, без посока? И защо изпаднахме в това положение?
- Защото сме имали фалшиви ориентири. Те ти дават надежда, но тя се губи както се губи кръв. И не остават следи от нашата вяра. А нали това трябва да бъде свещената посока – националният идеал.


- Но както нямаме национален идеал, така нямаме и водачи. Кои са големите ни грешки като народ в последните 27 години?
- Не зная къде са водачите ни. Навярно водят нещо. Но май главно се оплюват. И какво? Идеята за национално помирение изглежда бледа възможност. За да се случи такова нещо не са достатъчни само вождове. Водачи дал Господ в излишък. Мисля, че Иречек пише някъде в дневниците си: „Българският народ се състои от бивши, настоящи и бъдещи министри“. Ние нямаме единен възглед за собствената си история. Последната ни национална концепция за бъдещето на България беше влизането ни в Европейския съюз. Като обикновен вестникар активно се изказвах за такова европейско бъдеще. Но днес Европейският съюз сам заговори повече за връщане към миналото, отколкото за бъдещето. Европейците били силно разтревожени, че в България няма свобода на словото. А аз – наивникът, вярвах и пишех, че ако има нещо постигнато за последното двайсетилетие – това е свободата на словото. Една концепция за бъдещето на България може да бъде нещо съвсем кратко. Тя трябва да отговаря на един-единствен въпрос – как българският народ да не се стопи като восъчна свещ. Тогава вождовете български могат да последват Левски и да отидат да освобождават други народи.


- Социолози обаче чертаят точно тази мрачна перспектива – че българите се топим като свещ. А никой от политиците дори не говори за това. На чудо ли се надяваме, или сме се примирили?
-  Ще повторя една утопия, която блуждае в мен като спасителна светлина: В своята славна и гибелна, и всякаква история българският народ е проявявал заложбата да възкръсва. По времето на Екатерина II, която е мечтаела да обедини всички славяни под своя скиптър, тогавашната наука не е била сигурна, че българският народ все още съществува. До такъв мрак сме били достигнали. В един учебник по география, издаден в Турската империя през 1874 г., четем, че в Европейска Турция живеят 6 милиона българи. Какво е било това чудо? На какво се дължи? Длъжни сме да го открием, ако не го знаем. Трябва сами да се поканим на Тайната вечеря. А Христос да не ни мие краката, а да ни измие озлобените и обезверени души.


- Ваши са думите: България е в опасност. От какво?
- Държавата е разграбена. Разпродадена за стотинки. Армията, доколкото е останало нещо такова, играе ролята на чуждестранен легион. България започва да ни харесва, едва когато емигрираме.


- Какво бихте казал на обикновения човек - къде да намери опора?
- В себе си и в земята. През мрачните ни векове има съобщение на странстващи рицари, минали през България, които свидетелстват за нашето обръщение към земята. Останал без държавност, останал без пътеводна надежда, българският народ се обръща към земята, за да потърси и намери в нея упование и справедливост. Да намери себе си. От земята възкръсва животът.


- Коя е опасната свобода?
- По едно време се препитавах като публицист колумнист. Шегуваха се, че съм станал колониалист. Така написах книгата „Опасната свобода“. Ако не всяка, то поне българската свобода е опасно нещо.


- Ще ни простят ли младите за нехайството ни днес или ще ни упрекват за грешките? 
- Ще ни проклинат.


- На отсрещния бряг на Черно море чуваме и дрънкане на оръжия. Имате ли притеснения за това, което става там, в Европа и в света?
- Нещата са много по-сложни от едно дрънкане. Страхувам се, че Студената война ще се повтори. Разбира се, ако е свършвала някога.


- Никога не сте крил левите си убеждения, а защо не се разбирате с партията си?
-  Мила Валерия, вече чаках да ме изненадаш с някоя поетична инвенция с политически смисъл. Ето как изглеждат нещата от върха на моята наблюдателница: Още преди четвърт век заявих многократно, че се отказвам от практическата политика. Този термин си го измислих аз, но всички го разбраха. Не си хвърлих партийния билет – нито тихомълком, нито с гръм и трясък. Не се заех да обяснявам, че левите идеали нямат право да се ползват от десни съблазни. И... така нататък, докато отношенията ми като обикновен член със своята партия станаха по-безоблачни и идилични от всякога. Неотдавна в един телевизионен разговор изпуснах следната фраза: „Понякога се срамувам от моята партия“. На другия ден прочетох във вестника, че се срамувам от своята партия. Изваждането на една дума – в случая „понякога“, може да промени пагубно смисъла. Но аз се променям трудно. Партията – също. Освен това, мисля, че да се срамуваш е по-достойно, отколкото да бъдеш безсрамник.


- Коя е онази изгаряща светлина, след която остава пепел?
- Ако разбирам въпроса ти, струва ми се, че питаш за творческата страст. Тук поетесата в теб те е победила. Ако говориш за „Пепел от светлина“, това е нашата следа и нашето завещание.

 

– Какво от младежкото ви време искате да се върне?
– Наивността. За да не остана пак неясен, ще се поясня. В онова време конституцията на любовта ни тласна към следната първа точка: Никога да не се лъжем. Да, това е наивност. Но представяш ли си, ако някой ден човечеството прояви същата тази младежка наивност и постанови никога да не лъжем?… Това би било друг свят.

  

– Вярвате ли в прераждането? 
Разбира се. Вярвам в безсмъртието на човешкия дух.

 

– Какво искате оттук нататък? 

– Искам красиво и достойно да изпия чашата. Нищо друго!


– Може ли да формулирате национална кауза?
– Спасяване на българската нация.


– Къде сбъркахме като нация?
– Сбъркахме в себе си...

 

2017-2018 година

 

 


От категорията

Карбовски към Караянчева: Госпожо, вие сте самозабравил се човек с диагноза!

Карбовски към Караянчева: Госпожо, вие сте самозабравил се човек с диагноза!-1601208355.jpg

След като станете от стола, бъдете любезна да върнете служебния Мерцедес - него ...

27 септ. 2020 | 15:05

Стефан Цанев: Протестът отблъсква интелектуалците заради средствата си и липсата на ясна перспектива

-1533654244.jpg

Няма друг начин освен младите, родени на свобода, незаразени с робство, да ...

27 септ. 2020 | 15:15

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!-1592917055.jpg

Всеки може да си прави дребни сметчици, но тук става въпрос за нещо, което е ...

25 септ. 2020 | 14:34

Шаренкова: Повече не може да се разминнават политическо говорене и политически действия в БСП

-1515939710.jpg

Поздравявам Георги Гергов, който също работеше срещу прекия избор, но намери ...

27 септ. 2020 | 09:59