Светият синод се съвзе и удържа победа над разколниците

Проф. Димитър Иванов: Властта и църквата

2525 | 12 септ. 2017 | 17:07

Патриарх Максим бе неоспорим народен водач и духовен лидер, както и да го ругаеха сините шамани на политическото безумие, проникнало и във висшия клир.


Проф. Димитър Иванов 

 

Нерядко в последните години отношенията между властта и църквата се поставят в светлина, която ги отклонява от историческата истина. Пред камери и микрофони демократични управници на България се самовеличаят като ктитори, ментори и едва ли не – първостроители на църквата и вярата.

След като през 90-те години разцепиха православния клир на две основни и още няколко по-незначителни фракции, СДС лидерите се укротиха. Въпреки комичните фигури на отец Христофор Събев (Фори Светулката), отец Гелеменов, Христо Латинов (аг. ”Подкрепа”) и други чужди креатури, Светият синод се съвзе и удържа победа над разколниците. Патриарх Максим бе неоспорим народен водач и духовен лидер, както и да го ругаеха сините шамани на политическото безумие, проникнало и във висшия клир.


Но вместо ново единение около църквата в полза на православието, властта на ГЕРБ и лидерът ѝ Бойко Борисов все по-често си позволяват неверни исторически факти и аналогии, като: само ние строим църкви и се грижим за вярата, само ние сме добродетелни и чисти пред Бога. Като ги слуша и чете човек, би си помислил, че не е живял в България, че предишните властници са били бездуховни и безродни диваци, че единствено благодарение на осенилите ни след 2007 година „евро-атлантически ценности” сме се спасили да не попаднем целокупно в ада заради безбожието си. „Възстановихме църквата в Русе, която комунистите разрушиха”, каза тези дни бившият комунист Бойко Борисов.
Е, нека да видим как е било.

Може пък да се окаже прав.


В историята религията често е опора на духа.

В Царство България от 1878 г. до края на 1944 г. около 85 % от населението на страната изповядва православната вяра, над 10 % – исляма, от останалите около 48 000 души са юдеи, 50 000 – католици, 25 000 – армено-григориански монофизити християни, 40 000 са последователи на учението на учителя Петър Дънов, 5000 са протестанти. Веротърпимостта е отличителен белег на отношенията между тези групи, които се ползват с пълни религиозни права и свободи по Търновската конституция.


Конституционно утвърденият държавен характер на православието обаче нерядко поставя социалистическата власт (1944-1989 г.) и църквата в противоречия, които са прикрити в текстовете на двете конституции - Димитровската (1947 г.) и Живковата (1971 г.), и в Закона за вероизповеданията от 1949 г. Текстовете декларират еднакво положение на вярващи и невярващи спрямо законите и равни техни права и свободи, независимо от това дали те са православни, католици или мюсюлмани. Религиозното убеждение като личен въпрос става постановка, която естествено се подкрепя от обявената ненамеса на светските институции във вътрешните дела на вероизповеданията и от отделянето на църквата от държавата. Разрешава се безпрепятственото изпълнение на религиозни обреди, освен ако те не накърняват правата, честта и достойнството на човека. Извършването на ритуално-църковни кръщавания, венчавки и погребения е допустимо, след като гражданите, които ги организират, са изпълнили задълженията си към административно-правните органи. В същото време и църквата няма право да се намесва в държавните работи, да използва религията за политически цели и да създава партии на религиозна основа.

 

Постановява се, че гражданите на НР България не могат да се отклоняват от своите трудови, служебни и патриотични задължения по религиозни убеждения. Училището се отделя от църквата, която изгубва религиозно-възпитателната си функция към подрастващите поколения, но властта не забранява средните и висшите училища за подготовка на свещенически кадри. Категорично се санкционира оскърбяването на религиозните чувства на вярващите и проповядването на омраза по религиозни мотиви чрез слово, печат, действие.


Реалността обаче не се покрива изцяло с постановките, които се обезсилват от нетърпимостта на комунистическата партия към всяка идеология извън нейната. В отношението си към църквата и вероизповеданията в България БКП се ръководи от становището на В. И. Ленин, че религията е действително частно дело на хората, но не може да бъде частно спрямо партията. По тази причина атеистичната дейност на БКП довежда, както показват социологическите проучвания, до намаляване на религиозността на населението на България.


Българската православна църква е засегната от промените в обществения строй. На 9.ІХ.1944 г. тя разполага с около 3700 храма и 120 манастира, с приблизително 2600 свещеници и 320 монаси и монахини. Нейният авторитет, който се дължи на ролята й в опазването на българския народ и на българската нация през столетията на турско робство, започва постепенно да намалява. Голяма част от църковните имоти са национализирани и са придадени към имуществото на ТКЗС. Намаляват се манастирските селскостопански комплекси.

През 1951 г. Богословският факултет е изваден от академичния състав на Софийския университет и е преобразуван в Духовна академия под ръководството на Светия синод. Пловдивската семинария е слята със софийската, която пък е преместена в Черепишкия манастир. Печатната продукция на църквата е ограничена в рамките на Синодалното издателство, преустановена е активността на религиозни братства, детски, ученически, студентски, християнски дружества и благотворителни организации.


Църквата се подчинява на законите и на установения ред в държавата, служителите й са зачислени на заплати, получават пенсии и се ползват със социални придобивки както всички останали граждани. Църквата е поддържана от държавата със субсидии и с част от разходите по строителството, ремонта и опазването на храмове и манастири, обявени за паметници на културата. Известни доходи се осигуряват и от производството и продажбата на свещи, кръстчета, медальони и религиозни треби и принадлежности.


В края на социалистическия период през 1989 г. свещениците са около 1550, монасите – 105, монахините – 160. В такива условия и Светият синод се стреми да съхрани лоялност към властта и да избягва остри и опасни за църквата конфликти. Още на 19 септември 1944 г. Софийският митрополит Стефан призовава във възвание по радиото вярващите да признаят властта на Отечествения фронт. Тази позиция Св. синод запазва устойчиво със свойствените на православната църква реализъм и прагматизъм, които я съхраняват при различните управленски режими през вековете.


Един от най-болните проблеми на църквата през социалистическия период е наложената й през 1872 г. схизма. Оценявайки обстановката като благоприятна за отхвърляне на схизмата и за възстановяване на патриаршията, Св. синод, подкрепен от правителството на Отечествения фронт и от Руската православна църква, която обещава съдействие и предлага конкретна програма, пристъпва към избор на екзарх. Със специален акт (томос) от 22 февруари 1945 г. Вселенският патриарх Вениамин сваля схизмата, а на 13 март същата година тържествено е обявена автокефалността на Българската православна църква.


След смъртта на екзарх Стефан през 1956 г. църквата се връща към колективната синодална форма на управление. Светият синод изработва и утвърждава Устав на Българската православна църква, в който тя е наречена патриаршия. Документът е приет от държавната власт и в София е свикан църковно-народен събор, който възстановява патриаршеската институция и избира за патриарх Пловдивския митрополит Кирил, който е и учен с висок престиж. През 1971 г. след смъртта на патриарх Кирил за негов приемник е избран Ловчанският митрополит Максим.
Призната със съдействието на социалистическото правителство от всички православни църкви начело с Руската, Българската патриаршия става равноправен член на световното православно семейство с всички права на автокефална църква.


Католическата църква обаче попада в други условия. Срещу католиците се предприемат конкретни мерки, произтичащи от обвиненията, че те – или поне техните духовни наставници в България - са противници на традиционното за българския народ православие. Светият Римски престол е обявен за стар съюзник на фашизма и нов на империализма. Схватката е открито декларирана от държавните органи в хода на задълбочаването на Студената война между двата световни лагера. В тази схватка губещи са католиците. Църквата им е лишена от приходи, тъй като й се отнемат земите по силата на Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. Прекратява се благотворителността, закриват се колежи, училища, болници, сиропиталища, приюти и пансиони, прекъсват се връзките с Ватикана и помощите от Светия престол и от други източници. Репресирани са свещеници като чужди шпиони – 56 са осъдени, от които 4-ма – на смърт.


През 70-те и 80-те години отношенията с Ватикана се нормализират. Български ръководители посещават папската държава, през 1976 г. външният й министър, придружен от висши служители на Източната конгрегация, идва на официална визита в София. Ватиканът осигурява на българската страна най-добри условия за честването на празника на св. св. Кирил и Методий на 24 май в Рим, допуска български учени да работят в библиотеката и в книгохранилищата – проф. Аксиния Джурова, доц. Божидар Димитров, Красимир Станчев откриват и публикуват безценни документи за нашия народ и църква.


Към 1989 г. са регистрирани около 30 000 католици от западен обред и около 10 00 униати. Свещенослужителите са 40 души и почти всички от тях са на преклонна възраст, на каквато са и около 60-те монахини служещи в 41 храма и 10 манастира.
Спрямо протестантските църкви отечественофронтовската власт предприема ограничителни и дискриминационни мерки по една коренно различна причина – те са официално третирани като секти, борещи се срещу православието. При такава държавна позиция правата на юридически личности се отнемат, закриват се техните училища, колежи, болници, сиропиталища и пансиони, конфискуват се множество недвижими имоти, забраняват се контактите със задгранични центрове и организации, както и помощите от чужбина, спират се печатните издания и всякаква издателска продукция.


По същата схема през 1949 г. по т. нар. пасторски процес са осъдени за шпионска и антидържавна дейност 31 пастори.

През 1989 г. в България се наброяват 125 местни протестантски църкви, обслужвани от 122-ма пастори. Вярващите са около 20 000 души, но още 5000 са членове на нерегистрирани църкви. Тези показатели показват жизнеспособността на едно ограничено вероизповедание.


Към 9.ІХ.1944 г. 15 000 ходжи обслужват около 900 джамии. Мюсюлманската религиозна принадлежност се отъждествява с турската националност, поради което изповядващите исляма се смятат за турци, въпреки че мнозина са помохамеданчени българи през епохата преди Освобождението. Мюсюлманската общност също преживява сложни времена заради политиката на Комунистическата партия към нея в продължение на 45 години.

Три основни насоки определят тази политика.
На първо място, полагат се усилия да се преодолее икономическото и културното изоставане на мюсюлманското население. От мизерията и нищетата се измъкват цели райони, по-голямата част от жителите им са ограмотени, младите хора след задължителното средно образование навлизат, и то с предимство, във висшите училища. Създава се една нова етносна интелигенция.


На второ място, БКП еволюира към тезата, че това население представлява турска малцинствена група, която принадлежи към турската нация, и му осигурява права на национално малцинство. През 1958 г. обаче позицията се променя с постановката, че турците в България не могат да имат малцинствен статут, понеже са част от българската нация. Това обуславя единната образователна система в цялата страна с преподаване само на български език. Нейното въвеждане се стабилизира през 60-те и 70-те години, когато турско-арабските имена на циганите и на българомохамеданите са заменени с български, за да се спре потурчването им. Мярката е далечно предизвестие на т. нар. възродителен процес от 1985-1989 г., по време на който са сменени имената на 820 000 души. През целия период БКП не допуска протурска пропаганда в страната нито от официални турски институции, нито от националистически организации.


На трето място, провежда се целенасочена и мащабна атеистична кампания, за да се намали влиянието на исляма и да се пресече въздействието на панислямизма върху мюсюлманите в България.

Кампанията е съпътствана и от административни действия – през 1960 г. броят на мюфтийствата е намален от 17 на 8, броят на ходжите е сведен от 3400 на 530. Резултатът от натиска става ясен през 1989 г., когато социологическите изследвания показват намаляване на дела на вярващите сред мюсюлманската общност докъм 50 %. Това явление е подсилено и от масовите изселвания в Турция – през 1950-1951 г. напускат страната 156 410 души, през 1969-1979 г. – 114 420, през лятото на 1989 г. – над 300 000 (голяма част се връщат след 1990 г.).

 

Една специфична за България религиозна общност, т. нар. Бяло братство на учителя Петър Дънов, виден теософ с признание в чужбина, се съхранява и след 1944 г. въпреки редица отрицателни фактори. Починалият през декември 1944 г. П. Дънов не оставя наследник. Регистрираното през 1948 г. братство няма статут на юридическо лице и се намира в положение на търпимост.
Освен от натиска, оказван върху него от държавата заради нелегитимност, братството страда и от своите собствени слабости – то не разполага с централно ръководство и не е йерархизирано.


През периода 1944 – 1948 г. евреите масово се изселват от България към новата си държава Израел и общността им се свива до около 4500 души. Почти всички равини напускат страна, синагогите остават без духовници и религиозният живот замира. Функционират само Софийската синагога и в празнични дни – Пловдивската, докато някои започват да се използват за други обществени цели.


Арменската апостолическа православна църква запазва сравнително скромните си позиции сред двадесетхилядното арменско население в страната. Няколко духовници обслужват 9-те църкви.


През целия период на социалистическо управление държавата предпазва обществото от нетрадиционните секти като „Свидетели на Йехова”, „Назорей”, „Общество за Кришна съзнание” и др. Те нахлуват в редица страни по света през 70-те и 80-те години като носители на екстремизъм, агресивност, деструктивност и нетолерантност. Чуждите на българския дух и култура религиозни движения са решително спрени в атаката им срещу българското самосъзнание и православното християнство, срещу етническата идентичност на българския народ, скрепена от вековно съхранени морални принципи.


Подреждането и оценката на фактите, обстоятелствата и фигурите в отношенията „власт-религия” през демократичния период след приемането на новата конституция през 1991 г. е предстоящо и чака своите хроникьори.



От категорията

Валерия Велева: Беше ясно, че това ще се случи. Война между Радев и ГЕРБ (допълнена)

-1495117440.jpg

Сблъсъкът дойде на взривоопасен терен - отбрана, национална сигурност и външна ...

19 септ. 2017 | 18:28

Борислав Цеков: Няма сериозни основания за отказ да се уважи избора на ВСС.

-1447323499.jpg

От гледище на чисто конституционните аспекти, моето професионално мнение е, че ...

20 септ. 2017 | 12:53

До 1908 г. офицерските саби са с глава на змия, а от 1908 г. с лъвска глава - символ на независимост

Офицерските саби - с глава на змия до 1908 г. и с глава на лъв - след това.
Снимка БНТ-1506073177.jpg

България е била в състояние да защити военно акта на Независимостта и ...

22 септ. 2017 | 12:38

22 септември 1908 г. Денят, в който България става истински свободна. Честит празник!

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта на България.-1505994177.jpg

След царя и министър-председателят Александър Малинов прочита документа на ...

22 септ. 2017 | 07:41

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.