19 години от смъртта на Тодор Живков

Проф. Искра Баева: Тодор Живков е диктатор. Но и държавник, който иска по-добър живот за народа си!

32131 | 5 авг. 2017 | 09:18

Живков е по-скоро националист, отколкото интернационалист. Това му дава основание да отхвърли всякаква идея за македонизация на части от България. Живков създава единна българска нация, но Възродителният процес е най-големият му неуспех, казва историкът


Тодор Живков е държавник, който се е опитвал да даде по-добър живот на хората и по-защитено място на България в конкретни исторически условия - времето на Студената война, когато България е част от Съветския блок, казва историкът проф. Истра Баева в интервю за Епицентър.бг във връзка с 19-годишнината от смъртта на Живков.

 

Ето и основните тези на проф. Баева:

Живков многократно заявява за Възродителния процес – това е моето историческо наследство, с това ще ме запомнят хората - че създадох единна българска нация. Но Възродителният процес е най-големият му неуспех!

 

Живков управлява 33 години, сега не можем да си помислим, че такова нещо е възможно и в своята политика се опитва да даде по-добър живот на хората, но най-вече да осигури по-сигурно и по-защитено място на България в този крайно ветровит район на Балканите

 

Живков критикува Горбачов, че обръща по-голямо внимание на политическите реформи, а не на икономическите. Съветският лидер е недоволен и това е една от причините да поиска смяната на Тодор Живков

 

Сближаването ни с Япония е изцяло по инициатива на Живков, японският модел му е любим докрай

 

- На 5 август се навършват 19 години от смъртта на Тодор Живков. Достатъчен ли е този период, за да може историята да оцени обективно, както се казваше по негово време, живота и делото му, проф. Баева?

- Моето мнение е, че оценки може да се дават по всяко време. И на другия ден след смъртта на Тодор Живков дистанцията беше достатъчна. Но 20 години и според критериите на консервативните историци е достатъчен период. Искам да предупредя обаче, че обективна оценка – не само за Тодор Живков, но за която и друга личност и за който да било период от историята, не може да се даде. Просто ние историците сме субективни и поради тази причина нашите оценки винаги са субективни. И още нещо – всяко време дава своите оценки за миналото, независимо дали то е по-близко или по-далечно. Така че и от тази гледна точка не може да има абсолютно единна, обективна оценка, която да важи веднъж завинаги.

Затова ще кажа своята оценка за Живков, като за човек, когото съм изследвала. Ще кажа и, че моето отношение се промени твърде много във времето.

 

- Защо? Какви бяха причините?

- Аз съм от поколението, което живя под властта на Тодор Живков и признавам, че тогава той ми беше много неприятен като лидер. Освен това имах чувството, че ние, цялото мое поколение, сме обречени да прекараме целия си живот под неговото управление и това ме изпълваше с гняв, с отвращение. Тогава се отнасяхме към него силно подигравателно заради неговите прояви на дебелашки хумор. Най-тежко беше, когато го гледахме в чужбина или на посещения на чуждестранни делегации, когато той също проявяваше своето чувство за хумор. Това ни изпълваше със срам какъв лидер имаме. Това беше моята оценка до 1989 г. В първите месеци след 10 ноември 1989 г. ние всички бяхме против Живков. Спомням си първия митинг на 18 ноември 1989 г. на площад „Св. Александър Невски“ - не просто всички бяха против него, имаше подигравателни послания като това „Тодор Живков – посланик в Анкара“. Трябваше да мине време, за да започна да си променям мнението за него. През 1991 г. в рамките на една комисия за отговорността и вината на БКП бях допусната до строго пазения дотогава Централния партиен архив. С моя колега Стайко Трифонов започнахме да четем документите и колкото повече четяхме, толкова повече се озадачавахме.

И в един момент и двамата почти едновременно казахме: „Тодор Живков май е бил държавник!“

 

В този момент започна да се променя и професионалното ми отношение към Тодор Живков. Видях, че зад този образ на човек от народа, на човека от село, непосредственият политик, който може да си позволява всякакви неуместни шеги, се крие човек, който с времето се учи (Живков управлява 33 години, сега не можем да си помислим, че такова нещо е възможно) и в своята политика се опитва да даде по-добър живот на хората, но най-вече да осигури по-сигурно и по-защитено място на България в този крайно ветровит район на Балканите.

 

- Наричат го „диктатор“, но и „Тато“. Повече „диктатор“ или повече „Тато“ е Тодор Живков?

- И едното, и другото го има при него. Той несъмнено е диктатор, защото управлява в началото с хитрост, но по-късно с твърда ръка своите съпартийци, за да остане толкова дълго време на власт. Управлява по същия начин и българите, като не бива да забравяме, че по това време нямаше многопартийност, че имаше репресии – политически и по други причини. Имахме диктатура, не лична, а партийна, но Тодор Живков я олицетворяваше. От друга страна, той имаше таланта, умението да говори на хората по начин, по който те го разбират, да се отнася към тях по начин, по който на тях им харесва. С други думи - не само да му бъде изграден този образ на човека от народа, но той наистина да бъде човекът от народа. На това се дължи обръщението към него „Тато“. Това поведение обаче, този образ не се харесваше на интелигенцията. Но ако погледнем съвременните еквиваленти на подобно поведение, виждаме, че е валидно пак същото – хората харесват едно, интелигенцията – не.

 

- Едно от обвиненията към Живков в бурните месеци след 10 ноември 1989 г. беше за корупция по високите етажи на властта, както сега бихме нарекли това явление. Тогава се говореше, че „онези, горе имат сметки в швейцарски банки“. В документите, които вие сте проучвали, има ли следи за корупция по високите етажи на властта тогава, водещи лично към Първия, както го наричаше апаратът на БКП?

- Да, това бе другото прозвище на Живков, защото той дълго време беше първи секретар на ЦК на БКП, после стана генерален секретар, но прозвището се запази. Няма никакво съмнение, че има корупция във властта, но пак трябва да направя сравнение с нашето време. Онази корупция е просто по-различна от днешната. Когато всичко е държавно и частната собственост е слабо представена (тогава тя се наричаше лична собственост), корупцията по високите етажи на властта се изразяваше в най-различни екстри. Те и сега съществуват, но тогава, в едно общество, в което всички са равни, това бе недопустимо. Когато говоря за екстриу, имам предвид безплатни, или на много ниски цени, почивки, ползване на вили, храна на ниски цени, снабдяване на Политбюро на много ниски цени на вкусна храна от специален стол. Съществува и друг вид корупция, чисто финансова, тя се отнася до държавния апарат. Сметки на Живков в Швейцария или другаде в чужбина обаче така и не бяха намерени, защото просто нямаше. В онази система парите не играеха такава роля, нямаше какво толкова да се прави с тях, имуществените стремежи се ограничаваха до апартамент, вила, кола. Това, което може да се нарече корупция, е използването на труда на обществени институции като Трудови войски за изграждането на тези вили. Освен това имаше закупуване на строителни материали по-евтино и без ред, получаване на леки автомобили без опашка, защото тогава за купуването на кола се чакаше на опашка. В държавния апарат обаче има и друг тип корупция – злоупотреба с финансови средства, нещо, което и сега наричаме корупция. Възможност за това даваше външната търговия, сключването на договори, които често са съпроводени с бонуси, прибирани от лицата, които ги сключват. Сега това може да изглежда в реда на нещата за частния бизнес, но не бива да забравям, че тогава частен бизнес нямаше. Бизнесът се реализираше от държавни служители.

 

- Следите на тази корупция водели ли са към Живков?

- Не.

 

- Той знаел ли е, че някой прибира нещо, сключвайки договор със западногерманска фирма, например. Давам такъв пример, защото ФРГ бе едва ли не вторият икономически партньор на социалистическа България след Съветския съюз.

- Това, което е сигурно, е свързано с програмите на Людмила Живкова за изграждане на Галерия за чуждестранно изкуство, с нейните културни програми. Живков, особено след смъртта ѝ, получава данни за лица, които са злоупотребявали. Ответната му реакция е тежка - тези лица са подведени под съдебна отговорност, съдени и осъдени и влизат в затвора. Но същевременно той сякаш прескача това, което от Държавна сигурност му донасят за поведението на сина му. Отношението му не е същото, когато става дума за семейството му.

 

- Живков е обвиняван за желанието България да стане 16-та република на Съветския съюз, обвиняван е за прекаленото послушание към СССР, клишето за България в западната преса бе „най-верният съюзник на Москва“. А вие казвате, че е бил държавник. Нима с такова поведение си държавник?

- Всичко това, което казахте, е вярно. Има предложение за 16-та република. Но внимателния прочит на документите показва, че Тодор Живков нито в един момент не е имал сериозно намерение да присъединява България към Съветския съюз. Той просто се е опитвал да търсил облаги с едно такова обещание, което няма намерение да изпълни. За качествата му на държавник трябва да кажа, че те се определят от системата, в която действа. Тодор Живков действа в система на Студена война, на двуполюсен свят. Трябва да припомня, че Тодор Живков е местен, национален комунист. Не е от тези, които са пътували, участвали в международното политическо движение, не е живял в Съветския съюз, за разлика от други свои предшественици. На него му трябва време да се ориентира. След което, наблюдавайки това, което става в Източния блок, решава, че най-доброто място за България е най-близо до Съветския съюз. Защо? В този период България ускорено се индустриализира, а за целта са нужни ресурси – природни, енергийни, с които България не разполага. И единственото място, от което може да ги вземе, е Съветският съюз. Но по същия начин към Съветския съюз се отнасят и другите Източноевропейски държави. И те търсят от Москва енергийни източници и суровини. Затова Тодор Живков решава, че най-сигурния начин да получава повече от другите, е като направи държавата най-верния сателит на СССР. И наистина го прави. Но защо казвам, че е държавник – защото за тогавашна България това е успешна политика. Съвършено друг въпрос е, че тази система, на която той разчита, може да рухне. Той вижда това в края на 80-те години на ХХ век, но е много късно. Тогава се опитва бързо да излезе от ситуацията, но не успява.

 

- Как?

- Малко известно е, че във втората половина на 80-те години Тодор Живков се опитва да доближи България до Китай и да почерпи опит от модела, по който Китай започва трансформацията си – по модела на Дън Сяопин, че е важно котката да лови мишки, а не какъв е цветът ѝ. На Живков не му стига времето, а и си дава сметка, че България не е Китай, а малка част от Източния блок и, ако нещо стане със Съветския съюз, това ще ѝ с отрази. Той даже директно казва на Михаил Горбачов при последната им среща, че ако Съветският съюз загине, България се изправя пред големи предизвикателства.

 

- Живков предчувствал ли е гибелта на Съветския съюз, за да говори така на Горбачов?

- На срещата им през юни 1989 г. Живков отправя критики към Горбачов, че е сложил твърде голямо ударение на политическата реформа, а не на икономическата и че това може да доведе до крах на системата. И че, ако системата приключи с крах, то и България ще бъде изправена пред гибел. Горбачов приема това с много неприятно чувство и опровергава тези бележки на Тодор Живков. Това е и една от причините Горбачов да поиска смяната на Тодор Живков.

 

- По времето на Живков България поддържаше тесни връзки с две много далечни страни – Индия и Япония. Откъде е дошла идеята за подобни контакти?

- Сближаването с Япония е изцяло заслуга на Тодор Живков, то е още от началото на 70-те години. Той присъства на световното изложение в Осака. Остава силно впечатлен и иска от посолството повече сведения. Има едно заседание на Политбюро, на което той говори за необходимостта България да последва примера на Япония, една държава, която е претърпяла крах след Втората световна война, но която в рамките на две десетилетия и половина е успяла да се изправи и да се превърне в икономическо чудо. Това е т.нар. японски модел и той ще му остане любим почти до края на живота му. Връзките с Индия обаче са заслуга на Людмила Живкова, не на Живков. Тя се дължи на търсенето на духовни, идейни източници за развитие в Индия – в будизма, в старата култура и т.н. Тези контакти, особено с Япония, се отплащат. Япония има специален интерес към България и дълго време дава стипендии, финансира и ускорява връзките. За съжаление, това вече не е така.

 

- Как си обяснявате факта, че точно Тодор Живков ревизионира политиката към македонизма – с това, че неговият корен не е от Македония и може да е безпристрастен по темата; с това, че междувременно се скарват Белград и Москва или защото вижда, че тази политика е пагубна за България?

- Именно защото няма пряка семейна връзка с Македония, Тодор Живков може да погледне на въпроса без емоции. За разлика от другите, които след Втората световна война налагат проюгославските виждания и стигат до онова безумно действие, до онова, може да се каже, престъпление, когато се опитват да накарат жителите на Благоевградски окръг да се пишат македонци, Тодор Живков е по-скоро националист, отколкото интернационалист. Това му дава основание да отхвърли всякаква идея за македонизация на части от България. Тази дистанциратост му помага да оцени, че след Втората световна война със създаването първо на Народна република, после на Република Македония, вече е тръгнал процесът на създаване на македонска нация, но че по никакъв начин не бива да се признава и обособява историята, това че македонската територия е била част от българското етническо пространство, че македонците са били българи. Разбира с, малко по-различни, но такива са и тракийците, такива са и мизийците, шопите. И че не случайно тези хора (в Македония) са вдигали въстания с една единствена цел – да се присъединят към България. И не случайно България е средището на помощи за тях, изпращала е чети, оръжие. Това обаче не се е реализирало заради баланса на силите в Европа. След 1903 г., след Илинденско-Преображенското въстание, и българската държава, и македонците разбират, че никой няма да позволи присъединяването на Македония към България. И тогава излиза на преден план идеята за автономизация, която довежда до резултатите, които виждаме днес. Но Тодор Живков е прагматик и национално ориентиран комунист. Той признава реалностите, но в никакъв случай не желае да отстъпи от историческата истина, че това е част от българското национално пространство.

 

- А т.нар. възродителен процес на какво се дължи?

- Този акт определено може да се нарече престъпен, защото това е едно от най-големите посегателства върху човешките и гражданските права на значителна част от населението. Това са 850 000 души! Не бива да забравяме, че това става в един късен период от управлението на Живков. В началото на 80-те години образът на България на Запад се влошава много - след „Българската следа“, убийството на Георги Марков, обвиненията в трафик на наркотици, в снабдяване с оръжие на подривни организации (нашата терминология тогава е национално-освободителни движения). Това е и в резултат и на политиката на САЩ на диференциация на отношението към различните държави – който е по-близък до Съветския съюз, трябва да се атакува, който се отдалечава, трябва да се подкрепя, а ние сме от първата група. В такава обстановка Живков решава, че може да си позволи нещо, за което смята, че е трябвало да стане много по-рано – да създаде единна българска нация, това е негов израз. И до ден днешен няма намерено решение за възродителния процес, може би и няма такова. Това е един постепенен процес, първо започва в Кърджалийско и постепенно се прехвърля по други места. От края на 1984 г. до март 1985 г. е извършено това действие. Първо е направено, после започва да се обосновава. Обосновката беше, че това са българи, които в годините на петвековното османско владичество са били подложени на такъв натиск, че постепенно са загубили национално самосъзнание и са започнали да се чувстват турци. Странното е, че за загубили и езика си. Но да не забравяме в каква обстановка се случва това. България е единствената държава от Източния блок, която граничи с две държави от НАТО, Гърция и Турция. При това Турция е регионална сила. Да прибавим и събитията в Кипър, окончателното разделяне на острова и турската инвазия там. От там се раждат опасенията, че ако се запази това население, което плюс това тогава има по-висока раждаемост, колкото е тя при българските семейства, това рано или късно ще създаде опасност за целостта на България. Това са мотивите на Живков. Но те не се реализират, демографските процеси са нещо сложно, те не последователно и ясна линия. А и такова нарушаване на гражданските права на населението след подписването на заключителния акт от Хелзинки през 1976 г. няма как да се размине. Но Тодор Живков просто решава това. И по-късно многократно заявява – това е моето историческо наследство, с това ще ме запомнят хората - че създадох единна българска нация. Вместо това, както знаем, резултатът е съвършено различен. Освен нарушаването на гражданските права на толкова много хора, като резултат имаме създаването на етническа партия на турците, нещо, което никога не е било в модерната българска история, и обединяването на всички мюсюлмани под това политическо представителства. Тази акция, историческа, както той смята, може да се приеме за един от най-големите неуспехи на Тодор Живков като държавник.

 

- Какво ви питат вашите студенти за Тодор Живков? Какво ги интересува, какво знаят за него?

- Те знаят това, което четат и което им преподаваме. Една част се интересуват, друга – не. Интересът на тези, които са привлечени от неговата личност, е съсредоточен в това по някакъв начин да се съпостави дейността на Тодор Живков в толкова дълъг период от време с новите демократични реалности. Да го видят и като диктатор, но и като държавник. Не е така, както е в общественото съзнание – само хубаво или само лошо. Нашите студенти искат да видят дълбочината на личността на един такъв държавник, какъвто е Тодор Живков.

 

- Има ли политик днес, който е „наследник на Живков“?

- Обществена тайна е, че най-близко до образа на Тодор Живков е сегашният министър-председател. Има толкова шаржове на тази тема и клипове в интернет. Но като изключим физическата прилика в онзи преливащ се портрет и умението да се контактува с населението, умението да се играе ролята на човек от народа (тя донякъде се играе, а до някъде е и действителна същност и при двамата), струва ми се, че в други отношения – във външната политика, могат да се търсят прилики, но и отлики. Приликите са в следването твърдо на линията, която е приета за добра. Отликите са в онази дистанцираност на Тодор Живков от своите собствени действия. Той прави неща, които смята, че са необходими, като в същото време запазва критичността си към тези политики. Опитва се да се възползва от слабостите на човека, с когото контактува, да му предлага неща, които знае, че ще му харесат, но с една пресметливост, сметкаджийство. Тодор Живков изглежда като комунистически идеен политик, но я да видим изказванията му от последните години – 1988, 1989 г.

 

- Че социализмът е едно недоносче?

- Да, той е не толкова идеен, колкото прагматичен политик.

 


От категорията

Проф. Николай Радулов: Предложената от БСП агенция "Антикорупция" е близка по същност до ФБР

Проф. Николай Радулов: Предложената от БСП агенция "Антикорупция" е близка до ФБР -1502882929.jpg

В проекта на ГЕРБ личи желанието да бъде намерено място на съществуващи, но ...

16 авг. 2017 | 14:01

Еманюел Макрон: Днес нашата република е в мрежите на апаратните игри. Нашите партии са мъртви

Еманюел Макрон-1502890594.jpg

Ако не се вземем в ръце, Националният фронт ще дойде на власт. Ако ...

16 авг. 2017 | 16:22

„Файненшъл таймс“: При Тръмп Америка изглежда като опасна страна

Доналд Тръмп-1501764571.jpg

Онези, които се надяват, че "задкулисието" в Щатите ще усмири ...

17 авг. 2017 | 16:43

Антон Гицов: Анонимните сигнали по цял свят са мощен инструмент срещу престъпността и корупцията

Антон Гицов: Анонимните сигнали по цял свят са мощен инструмент срещу престъпността и корупцията-1502972836.jpg

Съществува възможността да бъде подаден анонимен сигнал с цел оклеветяване, но ...

17 авг. 2017 | 15:24

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.