Ценностите не са пример в учебника, а практика в обществото

Проф. Валери Стефанов: Агресията стана норма. Политиците ни са едни перманентно раздразнени хора

6419 | 10 юли 2017 | 11:39

Растящата агресия е уродливата видимост на колективните ни психически болести. Всекидневните новини за побоища над лекари, учители, деца очертават патологичната диаграма на едно депресирано, обезверено и озверено общество.


- Проф. Стефанов, голям интерес предизвика новата ви книга. Кажете как се роди идеята за “Пиещият човек в света на кръчмата“?
- Тази книга е закономерно свързана с интереса ми към проблемите на идентичността, към начините, по които хората организират своя живот и му придават смисъл. Има homo faber (работещ човек), homo ludens (играещ човек), има и homo bibens (пиещ човек)... Трудът е дал едни неща на човека, играта – други, пиенето – трети. Нашата книга се занимава с опита на човека с опияняващите напитки. Хилядолетия наред хората са употребявали странни, опасни и предизвикателни напитки. Какво са търсели и какво са намирали в тях, какви радости са ги вдъхновявали, какви последици са понасяли – това са въпросите, които ме занимават в изследването. Кръчмата е вековно място на общуването, паметта, забравата, въодушевлението, свадите, провалите... Спомнете си Ботев – „В механата”, Елин Пелин – „Летен ден”, и прочие. Кръчмата е бягство от света, регресивен механизъм. Подобни места са емоционални превключватели, под въздействието на алкохола хората се опияняват, стават различни, за добро или за лошо. Пиещият човек е нашият неочакван друг, нашето развеселено или депресивно Аз. „Аз е някой друг” – казва Артюр Рембо. Ние затова ходим в кръчмата - за да се срещнем с този друг, с нещо потиснато в себе си, със сенките от будните ни сънища.
 
- Какво е посланието, което искахте да отправите към читателите, и защо заложихте на съавторството?
- Светът на кръчмата има свои координати, свой ритъм. Той е различен от динамиката на делника вън. От дъното на чашата ни гледа не само грозното лице на пиянството, а и някаква слабо осъзнавана, но настоятелна екзистенциална тревожност. Ние сме същества, изправени пред императиви – да довършим по някакъв начин делото на Бога, да си изградим смисъл, да получим усещане за пълнота, за цялост. И ето – пребиваването в кръчмата е подобно странно пътуване към себе си, илюзорно място за разреждане на тревогите, за блокиране на болките. Ако реалността е болка, то кръчмата е един от мехлемите, които сме изобретили. Този мехлем упорито е заклеймяван като вреден, пагубен, но хората не са го изоставяли, били са му верни. Рядко го признаваме, но е факт, понякога човекът не иска да се спаси, той иска да се погуби. Кръчмата е привилегировано място за подобни начинания. Що се отнася до съавторството, то е възможност да създадеш още гледни точки, да обогатиш проблематиката, да диалогизираш. След като споделяме знанието, защо да не споделяме и писането, конструирането на посланието.
 
- Колко философия всъщност има в алкохола и какво място заема кръчмата като топос в света на българина?
- Философията не е в алкохола, тя е в нашите глави, в способността ни за рефлексия. Много умни хора са се занимавали с опияняващите напитки, с тяхното разнообразно и провокативно въздействие. Сократ е бил прославен пияч, което не му е попречило да бъде един от най-умните хора на своето време. Опияняващите напитки са порицавани, но и възхвалявани през вековете. Създадена е цяла митология за връзката между алкохола и творчеството. „Душа на сухо не живее”, казва един от героите на Франсоа Рабле и е прав. Може би затова великите пиячи са повече и са по-прочути от благоразумните трезвеници. На Балканите хората са живели с руйното вино и с лютата ракия и това са техните вълшебни напитки. Те са помагали на хората да оцеляват, да намират утеха, но и да вървят храбро към провала.

- Като учен как гледате на дебата за кирилицата, който периодично се повдига в обществото? Защо толкова народи искат да си присвоят това постижение?
- Усещането за принадлежност и чувството за собственост са базисни за човека. Те му дават сигурност, приютяват го в пазвата на някаква колективна идентичност. Той е готов да дава отпор на всеки, който посегне към неговите наследства, блага, истини... Глаголицата и кирилицата са азбуки, интелектуални инструменти, създадени в определен исторически период с определени цели. Кирилицата е оцеляла функционално, глаголицата е запазена като исторически знак, свещен завет от отците просветители. Пътят на азбуките е мисионерски път. Кирил и Методий, Климент Охридски са мисионери, хора, изпратени в някаква далечина, която следва да бъде духовно просветлена, въведена във вярата. Солунските братя са имали мъдростта и доблестта да отстояват тезата, че божието слово може да бъде записвано на различни езици. Средновековната българска държава е средищното място от историята на двете азбуки. Тя е онази духовна инфраструктура, в която азбуките са оцелели и са повели народа по пътя на вярата и просветлението. Тази истина и този възторг на посветения български народ никой не може да ни отнеме. Никой не може да ни разколебае в нашата гордост на вековни пазители на буквите, на светлината, която се излъчва от тях.

- А как ви се струват експерименти като този да се издаде роман като „Под игото“ на т.нар. шльокавица?
- И безсмислените начинания имат своите аргументи. В случая авторите на изданието твърдят, че така се създава видимост на проблемите с езика, с писменото му битие. Но нима за да покажем колко е грозна и лоша войната, трябва непременно да водим война? Глобалният свят и електронната комуникация ни дариха с блага, но ни докараха и изпитания. Говоря за упадък на културните специфики, за езикова унификация, за профанизация на писмото. Експериментът с „Под игото” е паметник на една инфантилна и безсмислена провокация, той по-скоро е поредната институциализация на грозната „шльокавица”.
 
- Защо според вас попаднахме в капана на агресията? Деца се бият помежду си, родители посягат на учители, нападаме лекари... Какво се случва с обществото ни?
- Растящата агресия е уродливата видимост на колективните ни психически болести. Всекидневните новини за побоища над лекари, учители, деца очертават патологичната диаграма на едно депресирано, обезверено и озверено общество. В същото време агресията е норма и образец – мяра за поведение. Погледнете българските политици – това са едни перманентно раздразнени, превъзбудени хора, които се самодоказват, като беснеят и връхлитат срещу опонентите си. Самите тела на днешните човеци се моделират като символични инструменти на агресията – стероидни мускули, масивни вратове, високомерие в погледите, тъпота в израженията, прически във варварска стилистика... В този суров варварски свят няма място за етикет, култура, извинения, толерантност. Това са прекалено високи цивилизационни норми, които трябва да бъдат сринати, разобличени, опозорени. Културата е спирачен механизъм, невидимо вграден у всеки добре социализиран индивид. Този механизъм в България е фатално повреден, а работилниците за ремонт на душите не могат да се справят с проблема.
 
- Къде е спасението? Преди време заявихте, че непрекъснато се говори за реформи в образованието, за борба с насилието, но че основната реформа преминава през сърцето на децата. Как да стане това?
- Всеки отговор на въпроса за спасението опира в ценностите. Но ценностите не са пример в учебника, а са практика в обществото. В едно общество, което няма споделени и колективно отстоявани ценности, няма и шансове за добро възпитание. По ред причини българското училище е провалена възпитателна институция. То не е способно да осмисли динамиката на процесите, които буквално за десетилетие-две промениха света, достъпа до информация, нагласите, умовете... Младите хора днес са различни в много отношения от връстниците си отпреди 15-20 години. Те са дълбоко навлезли в електронната паяжина и са драматично увиснали там. Мрежата е информационно благо, но тя е и екзистенциален капан. Дали училището е изработило механизми, проекти, които да помагат на децата да се справят с живота си във виртуалния свят? Самото знание следва да се преструктурира, да се обработи методически, да се намерят интересни, провокативни форми за неговото преподаване.

Източник: „Монитор“
Автор: Яна Йорданова

Заглавието е на Епицентър.бг


От категорията

Валерия Велева: Държавата се разпада!

-1495463781.jpg

Никой никого не зачита. Никой от никого няма респект. Местни дерибеи раздават ...

26 юли 2017 | 07:46

Стефан Цанев с убийствен анализ, 2012: Вече сме колониална държава. Без обща цел, без обща воля

Стефан Цанев с убийствен анализ, 2012: Вече сме колониална държава-1501067363.jpg

Политиците ни са обикновени бакали, по култура, по манталитет, по стремежи, по ...

26 юли 2017 | 14:15

Уроци от Македония: Македонец ли е Никола Вапцаров?

Снимка БТВ-1501134338.jpg

В новия Музей на македонската борба в Скопие има 153 восъчни фигури – от Яне ...

27 юли 2017 | 08:44

Благодарение на САЩ Полша загърби демокрацията

Посещение на президента на САЩ Тръмп в Полша.
Снимка БГНЕС-1501133395.jpg

Законопроекти, които биха дали право на управляващата партия "Право и ...

27 юли 2017 | 08:28

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.