Стефан Цанев: Страхът убива свободата! Апатията днес е по-страшна от цензурата.

Стане ли човек член на партия, той става враг на истината. Който има ум, ще разбере., казва поетът-драматург пред Валерия Велева

Стефан Цанев: Страхът убива свободата! Апатията днес е по-страшна от цензурата

47233 | 31 март 2021 | 14:32

Всяка партия заявява, че иска властта, за да служи на народа и Отечеството, ако това е истина – питам се: защо всички партии не се съберат заедно да се борят за благото на бедния ни народ и за честта на разбитото ни Отечество?


- Докато народът викаше по площадите: Да живей свободата! Да живей демокрацията! - няколкостотин души заграбиха създаденото от същия този народ през изминалия половин век. Народът беше ограбен, народът беше измамен. Това разруши душата му.

- Лошите думи са коварни – те се връщат обратно и удрят в гръб този, който ги изговаря.

- Това, което правим ние като държава. Кланяхме се на изток. Сега се кланяме на запад. Грозно е. И недостойно.

- Умният лидер се огражда с хора по-умни от него, а не с глупаци, за да изглежда той най-умен.

- Няма нищо по-отблъскващо от самохвалството на политиците и държавниците. То води обществото към провал.

- Миналото се оказа упорито, по-упорито, отколкото очаквахме.

- Апатията днес е по-страшна от цензурата.

- Сто глупака, събрани заедно, не стават сто пъти по умни.

- Износването на демократимните механизми отваря път отново на диктатурата - в днешно време на олигархията, на плутокрацията.

 

- Страхът убива свободата.

- Ако си обречен, ако не можеш да намериш изход - опитай се да запазиш поне достойството си.

- Човек сам си създава ада, или рая.

- Живеем в подло време.

- Нашата цивилизация се самоубива церемониално, това е единствената цивилизация, която се хвали със своята престъпност, която величае своята уродливост – ако това продължи, тя заслужава да загине. И то ще е безславно.

В СРЕДАТА НА МАРТ  поканих Стефан Цанев за интервю. Поредното  за последните 30 години, откакто се познаваме и периодично водим публично разговори за злощастната българска орис.
Изпратих му писмо:
"Драги Стефане,
Всяко интервю с теб е като на операционна маса - безпощадна дисекция на тумори от тялото на Обществото.
Винаги съм се вълнувала какво ще кажеш, как ще го кажеш и дали съм ти задала точния въпрос. И винаги след това отговорите ти са ме карали да изтръпвам.
Ти имаш орис да виждаш това, за което другите са слепи.
След последния ни голям разговор преди десетина години, сега ме провокира отново.
И отново започвам разговор с теб – 30 въпроса за 30 години Преход".

СЛЕД СЕДМИЦА получих отговор:

"Валерия,
преди да започнем разговора, искам да кажа няколко думи. През последните години аз все по-рядко участвам в публичните политически дискусии, което беше моя страст в края на миналия век. Както знаеш, няколко пъти даже обявявах, че се отказвам от политически интервюта. Сега предпочитам да водя политическите диспути между героите на моите драми, комедии и трагедии.
В края на миналия век ставаше дума за битки на идеи, борба за идеали - сега няма идеи, няма идеали, има интереси и борба за власт и облаги. Всяка партия заявява, че иска властта, за да служи на народа и Отечеството, ако това е истина – питам се: защо всички партии не се съберат заедно да се борят за благото на бедния ни народ и за честта на разбитото ни Отечество? Това, разбира се, няма да се случи никога и никъде, защото властта служи на партиите да извличат чрез нея изгоди и облаги. Тези изгоди и облаги не падат от небето, те се вземат (отнемат, присвояват, обсебват, ограбват, похищават, плячкосват, крадат) от народа. И най-глупавото е, че народът се съгласява да участва в тази игра и тръгвайки след една или друга партия, народът сам избира крадците си, лъжците и тираните си.
Аз не съм членувал никога в никоя партия не само поради тази причина, а и водейки се от мисълта на Жан-Жак Русо: стане ли човек член на партия, той става враг на истината. Който има ум, ще разбере. И така, да започваме".

ДА, ЗАПОЧВАМЕ!

- Стефане, изтъркаляха се 30 години от началото на прехода. Равносметката е ужасяваща - загиваща нация, корумпиран политически елит, бедност, нищета и морална деградация. Защо ни се случи всичко това – и днес "да пъшкаме под развалините на социализма", както казваш в новата ти пиеса "Убийството на Богородица"? Каква е тази карма на България?
- Никаква карма не е. Проклятието на днешна България е в това, че съвременната наша държава бе изградена върху една нагла несправедливост, върху една измама - това уби всичко. Спомнете си митингите, милионите възторжени хора по площадите, празнуващи края на диктатурата – къде са сега тези възторжени хора? Къде е радостта им? Къде е надеждата им, къде е вярата им, че ще настъпи истинското царство на свободата и демокрацията? Какво се случи? Докато народът викаше по площадите: Да живей свободата! Да живей демокрацията! - няколкостотин души заграбиха създаденото от същия този народ през изминалия половин век. Народът беше ограбен, народът беше измамен. Последствието от ограбването е бедността, което обаче не е най-страшното. По-разрушително се оказа последствието от измамата, от подигравката – народът се почувства глупак, това промени народопсихологията, измамата ражда ненавист, но този път няма външен враг, към когото да отправи омразата си – и българският народ намрази себе си. Това разруши душата му. И най-страшното: кога се случи всичко това? Когато дойде свободата и демокрацията. Да доведеш хората дотам да се отвратят от свободата и демокрацията, да закопнеят за „доброто старо време“ – това бе историческо престъпление.

- Кой ни сложи пранги на мислите и копнежите? Защо сме спънати в полета си към съзидание и градеж и поглеждаме с носталгия към „доброто старо време“?
- Това чувство за несправедливост и измама ще продължи да сковава духа на народа ни дълго, може би още век, докато амплитудата на неравенството постепенно спадне и докато потомците на днес измамените забравят, или няма да знаят какво се е случило и ще мислят, че завареното положение е от Бога дадено.

- Учудваща е търпимостта ни към авторитаризма. В кода ли ни е записано това? Съпротивата ни против диктатурата никога не избуя в революция, не се превърна в катарзис.
- Преди време зърнах по телевизията разплакани жени и треперещи от страх мъже, сякаш чакаха да им окачат въжето. Загледах се – да умреш от смях: кулинарно предаване, изпит на готвачи. И тук, в най-дребното и битовото, се виждат двете крайности на нашия манталитет: мастер шефовете се държат като страховити сатрапи, а потърпевшите търпят покорно като добичета. Защо? Разбирам, че при всяка професия се изисква строгост на правилата, но не може ли същите знания да се преподават или да се оценяват по-внимателно, по-деликатно, дори с чувство за хумор, какво е това удоволствие да тъпчеш, да унижаваш другите? Случката е дребна, разбира се, нарочно избирам нея - когато един порок е проникнал и в най-дребното, трябва да се замислим и може би ще стигнем по-лесно до отговора: защо търпим, защо не вдигаме революции?

- Но пък имаме свободата да говорим - кой каквото си иска. И от това нищо не произлиза освен агресия, злъч, окалване. Защо и към думите нямаме респект?
- Въпросът със словото е много сложен. Народът беше заставен да мълчи дълго време, половин век, и натрупаното мълчание избухна като спукан цирей, гнойта му още се разнася из интернет форумите и разните социални мрежи. Гнусно е. Мисля, че мнозинството от хората нямат понятие от силата на словото, не знаят, че думите могат да нараняват, могат да убиват, хората не подозират, че стават убийци. И самоубийци. Защото лошите думи са коварни – те се връщат обратно и удрят в гръб този, който ги изговаря. Скучните думи – също. Гледам по телевизията предизборните дебати – Господи, тези хора (повечето) не усещат ли, че говорят против себе си? Особено опасно е живото слово – може да говориш умни и верни неща, но зависи как ги казваш, зависи как изглеждаш самия ти, една невярна интонация, един погрешен жест, една преиграна мимика могат да обърнат смисъла на думите наопаки.. Политиците и държавниците са актьори на огромна сцена и трябва да знаят, че тя преувеличава като лупа както доброто, така и лошото.

 

- Те не го осъзнават!

- В този смисъл казвам, че Отровното трио, че и президентът, с лошите си словесни изпълнения обърнаха протеста против правителството в защита на правителството. И обратното: добрата дума, казана искрено или изкусно, може да върши чудеса. Ако кажеш добра дума за опонента си, за противника си, за врага си – печелиш ти, а не той. Но ние сме скъперници на добрите думи дори към близките си. Да наругаеш някого, да го охулиш – о, няма да пропуснеш! Но да кажем добра дума на някого – все забравяме.
За съжаление, изучаването на словото не влиза в никакви учебни програми, едно време в гимназията изучавахме риторика, учеха ни да говорим свободно и правилно. Вслушайте се днес дори как говорят професионалните говорители по телевизията – половината от тях ъкат, не могат да вържат сложно изречение, без да се оплетат в думите. Те не са виновни. Това се учи. Казано е: поетите се раждат, ораторите се учат. Оратори днес не съществуват.

 

- А те стават истински водачи!

- Сигурно знаете случая със Стамболов: в Народното събрание ще се гласува вот на недоверие на неговото правителство, той произнася от трибуната такава реч, че накрая всички депутати, включително тези, които са искали оставката му, стават на крака и го аплодират. Не случайно казвам, че ако днес се роди такъв оратор, той може да вземе властта без да има зад себе си никаква партия, защото след него ще тръгне народът. Уви, няма. Всички говорят скучно, убийствено скучно. И мръсно, гнусно. Язък за хубавия ни език!

- На кого се кланя българинът? Вчера, днес...
- На чужденците. Открай време. На големите държави. Преди време мислех, че това е неизбежно, понеже сме малка държава. Оказа се, че не е така. Напротив: почти всички малки държави се държат достойно и независимо, даже по-достойно и по-независимо от големите, защото са разбрали, че великите държави ценят тази независимост повече от подмазването, повече вярват на гордите независими малки нации, отколкото на подмазващите се. То е като при хората: никой не обича подмазвачите, защото подмазвачът днес се подмазва на теб, утре ще те предаде, за да се подмаже на друг. Това, което правим ние като държава. Кланяхме се на изток. Сега се кланяме на запад. Грозно е. И недостойно.

- Защо нацията ни осиротя откъм лидери? Кланящи се много, но лидери няма, истинските водачи липсват.
- За лидер се искат много качества, събрани в една личност. Качества вътрешни, духовни и качества външни, физически: интелигентност, дар слово, прямота, харизма, емпатия, интуиция, амбиция, съобразителност, лице, очи, ръст, походка, жестове, глас, усмивка. Всичко това трябва да е истинско, за да вдъхва доверие. Капка лицемерие убива всичко. Тези качества в един човек се срещат рядко. Понякога човекът не е виновен – такъв си е, родил се е такъв, не можеш да коригираш физиката си. Но трябва да се съобразяваш с това. Не може да викаш: „Мутри, вън!“, а сам да приличаш на мутра. И най-важното: умният лидер се огражда с хора по-умни от него, а не с глупаци, за да изглежда той най-умен. Това животно у нас обаче не се среща. Точно обратното: попадналият във властта започва да се мисли за по-умен от другите и си въобразява, че колкото по-високо се издига, толкова по-умен става. За да бъде още по-сигурен в самоизмамата си, започва да се обгражда с хора, по-глупави от него. Това не му стига – трябват му подмазвачи и лакеи, които да го провъзгласяват за гений. До автократизма няма и половин крачка.

- Затова ли се сринаха авторитетите?
- Издигането в йерархията на обществото, в политиката, а и в изкуството, е съпроводено с неизбежно главозамайване, трябва да имаш много силен характер и безмилостна самопреценка, за да устоиш, но малцина са способни на такъв душевен мазохизъм, по-склонни сме да бъдем любезни към себе си, нещо повече – обичаме да се обичаме, склонни сме да поощряваме своята суета, да преувеличаваме успехите си, да се хвалим. Но докато самохвалството в изкуството окарикатурява само една личност, самохвалството в политиката е пагубно, защото води не само теб, но и обществото към провал.
Помниш ли в началото на 2000 година в едно интервю ти разказвах: Слушах на живо по телевизията доклада на премиера Костов пред Народното събрание. Затворих очи и изпаднах в захлас: в каква благоденствуваща държава живея, темповете ни на развитие изпреварват европейските държави, по намаляване на престъпността също ги изпреварваме, доходите на населението се увеличават с всеки изминал ден, здравеопазването вече триумфира, за разцвета на културата да не говорим... Беше ми хубаво, бях щастлив. Лошото бе, че накрая трябваше да си отворя очите. Боже мой, нямаше ли кой да каже на Костов, че колкото повече се тупаш в гърдите, толкова повече хората не ти вярват и ти обръщат гръб?

 

- За съжаление всички политици са такива!

- Няма нищо по-отблъскващо от самохвалството на политиците и държавниците. Спомняте ли си речта на Чърчил, когато поема управлението на Англия, след като Хитлер започва да бомбардира Лондон: „Британци, не мога да ви обещая нищо друго освен кръв и сълзи!” Е, как да не застанеш зад такъв човек? А нашият самохвалко, естествено, се сгромоляса. Заедно с него – целият Съюз на демократичните сили, може би и демокрацията. Смени го друг самохвалко, той пък щеше да спасява България за 800 дни. И той пропадна безславно. Сега отляво и отдясно слушам същото. И от управляващи, и от опозиция. И съм в тревога.

- Припомняш ми Костов и неговото главозамайване и чувство за самодостатъчност в политиката, които го провалиха. Защо десницата на Прехода се спомина?
- Известните причини са много - изхабени личности и прочие, но, струва ми се, че има една скрита причина, която дискредитира окончателно десницата. Дясната политика обикновено се смята за политика на богатите, на тези, които искат да запазят статуквото - измаменият днешен наш народ, с право или без право, смята богатите хора за измамници и мошеници, затова не поддържа десните партии, макар че тези, които го ограбиха, дойдоха отляво.

- А защо тогава левицата не успя да извоюва доминираща позиция в държавата?
- Това е чуден въпрос! Почти два милиона българи живеят под екзистенц минимума, т.е. два милиона българи са бедни и онеправдани - защо не припознават за своя Българската социалистическа партия, нали тя е ужким партия на бедните и онеправданите? Отговорът се крие в това „ужким“. Защото, ако БСП беше наистина такава, на каквато се прави, щеше да печели всички избори с над 60%. Но народът не обича лицемерите. И още нещо: отначало БСП се пишеше наследница на Българската комунистическа партия, за да привлече гласовете на червените бабички, но те вече измряха, да ме прости Господ, и е направо глупаво да влачиш на гърба си, освен своите, и чужди грехове. Кой ще ти вярва? На България ѝ трябва нова модерна истинска лява партия, необременена с минало.

- Какво от миналото ни тежи днес? Кое е това бреме?
- Миналото се оказа упорито, по-упорито, отколкото очаквахме. Изминаха 30 години, откакто Българската комунистическа партия бе обявена от Народното събрание за престъпна организация, не ти ли се струва малко странно, че 30 години след това президент на демократична България е бил член на същата тази партия? Ама не ми казвайте: такива бяха времената, налагаше да бъдем членове на тази партия, иначе... Иначе какво? БКП наброяваше 500-600 хиляди членове, как успяваха да съществуват останалите 6 и половина милиона простосмъртни българи? Помня как натискаха Коста Цонев да стане член на партията, за да го направят народен артист, той пред целия театър заяви: „Ако стана народен артист, ще стана, защото съм талантлив, а не защото съм член на партията.“ И стана народен артист, без да е член на партията. Е, да, по-лесно беше да се издигнеш, да направиш кариера, ако станеш член на партията – това са оправданията на бездарните и на кариеристите. И те продължават и днес да са кариеристи. Понякога ме хваща страх като се огледам: наоколо все хора от бившата комунистическа номенклатура, все кадри на бившата Държавна сигурност! Питам се: сънувам ли? Не се ли свършиха? Не се ли родиха други достойни мъже, други достойни жени – докога все тези хора? ДОКОГА?

- За тези 30 години преход се роди едно ново поколение, което не познава тоталитаризма, не знае какво е комунистическа номенклатура. Но това поколение не създаде своите лидери, не изтика напред своите млади водачи. Днес на политическата сцена продължават да стоят партийни динозаври, които не отстъпват, а и като че ли няма сила, която да ги премести. Това не е ли наша обществена драма?
- Не драма, това е трагедията ни. Дори не ми се коментира. Защо Финландия е най-щастливата страна за живеене? Ами защото се управлява от 30-годишни красиви, чисти и усмихнати момичета. Докато ние не подменим изцяло старата компрометирана генерация, хора с алчен манталитет, лицемери и мошеници, блюдолизци и сатрапи едновременно - нищо ново не може да се случи в България, ще дъвчем и ще предъвкваме едни и същи празни приказки.

- Как да стане това? "Възмездието, освен справедливост, е и вид уважение към противника, вид признание", казваш в "Убийството на Богородица". Но за тези 30 години нито Възмездието дойде, нито уважение към противника видяхме. Затова пък се овълчихме един срещу друг. Защо?
- През последните години пиша една нова поема „Небесна гледна точка“. Мъча се да погледна на нещата отвисоко, ето, гледаш, да речем, от Сириус към Земята: яяя, каква е тази синя планетка, дето се върти около онази третокласна звезда - прилича на сълза, толкова ли плач има там, толкова ли много мъка, че цялата се е превърнала в огромна солена сълза? Ето ти стихотворение. Стихотворения пъкат отвсякъде. Поетът е като клавесин под дъжда – всяка капка, всяка сълза ражда песен. Та понеже ме питаш за възмездието, в тази поема има такива няколко стиха:
Те идат, връщат се - предишните ненавистни тирани.
Те идат, връщат се - предишните прокълнати убийци.
Те идат, връщат се – предишните им отвратителни лакеи.
Народът - добър и прост, прости им всичко, дори забрави.
И ето ги - те идат, връщат се, приели прошката за свое право,
по-нагли от преди, надянали демократични маски, те идат,
връщат се, превземат власт, богатства, вяра, слово - всичко.

- „Връщат се и превземат власт, богатства, вяра“ - ужасно е само да си го помислиш. Отвратително е това лазене пред властника, което наблюдаваме и днес. Разказваш в пиесата за онова "предателство с цел да се омилостиви властта". Това не е ли зловещо? Виждал ли си го в живота си?
- Да, за съжаление. И продължавам да го виждам.

- Демокрацията у нас не даде път на умните, а на „верните наши хора“. Всяка власт идваше с обещание да управлява с ума на цялата нация, а накрая опираше до формулата „може да е мошеник, но е наш верен човек“. Защо сме рецидивисти в избора си на управници? Народът ли лесно се лъже, или политиците са ловки измамници?
- В тези чумни времена в Народния театър преди месец се състоя премиерата на моята нова пиеса „Плач на ангел“, там между другото се казват едни такива думи:
Демокрацията е красиво нещо, но измислено, измислено от идеалисти, от възвишени хора, от гении, демокрация в природата няма, човекът е животно, расло в стадо, свикнал е да има чобанин или главатар, пък какъвто ще да е, пък накъдето ще да го води, ако ще - към пропаст; демокрацията е за умни, за съвършени хора, които нямат нужда от власт, които могат сами да управляват себе си, могат сами да се съдят, но те са малко, на света преобладават простаците, а простаците не щат демокрация, кокошките, овцете, вълците искат ли демокрация? Искат да ядат, ако могат - да изядат другите. Така е и с простия човек. Народът не е дорасъл за демокрация.

- Хвърляш тежко обвинение с думите си: „Ний омърсихме свободата, ний убихме демокрацията в зародиша ѝ, ний убихме Богородица, преди да е родила Христос“. Не се ли страхуваш, че няма да бъдеш разбран или пък тези, които разберат какво им казваш, ще те неглижират, ще те подминат с мълчание?
- Понякога с носталгия си припомням времената, когато заради думи гонеха, наказваха, уволняваха, изселваха, зачеркваха думите, забраняваха ги, горяха ги, можеше да те убият, но няма да подминат думите ти без внимание. Днес не разстрелват. Не бесят. Не горят. Дори не забраняват. Просто не четат. Твоят глас е глас в пустиня. Все едно, че те няма. Че не те е имало. И няма да те има. На твоя вик - отговорът е мълчание. Апатията, Валерия, е по-страшна от цензурата.

- Пиесата ти „Калигула“ не видя голяма българска сцена. Кой се уплаши от образа на диктатурата, налагана с демократични средства от хора със силна харизма – това е основната тема в тази кървава комедия?
- Не знам. Всички театри в България, на които я дадох, ми отговориха с мълчание. Само един театър ми отговори. Ето отговора. От коректност зачерквам имената.

Уважаеми г-н Цанев,
Пиша Ви във връзка с постъпилото от Ваша страна предложение пиесата „Заговорът на Калигула“ да бъде разгледана за постановка в Театър........
След като внимателно се запознахме с текста и проведохме няколко разговора с ........, за съжаление трябва да призная, че не смятам заглавието за подходящо за нашия репертоар. Намирам „Заговорът на Калигула“ за толкова дълбоко отчайваща относно живота и хората в света и в частност в страната ни днес, че не мога да си представя сценично решение на драматургията, което да не изпрати от салона зрителите напълно омерзени от себе си и от рода си. А имам чувството, че в залата ни идват хора, които са запазили искра надежда у себе си, хора които биха могли да направят нещо да не се загубим напълно във възможния мрак на бъдещето. Мрак, който вярвам, не е напълно настъпил. И поради тази (може би наивна) надежда е продиктувано и съображението ми относно „Заговорът на Калигула“.
Вашата драматургия има своята съществена следа в съвременната история на Театър ......... и се надявам, че този отказ няма да Ви обиди или обезкуражи да ни потърсите отново с други свои творби.
Най-искрено,
.....................
Сложил съм си това мило писмо в рамка и съм го окачил на стената пред работната ми маса – да го гледам всеки път, като седна да пиша, и да не забравям, че цензурата не е умряла.

- Това е потресаващо – директор на театър да не приеме пиеса, която осмива днешните пороци на демокрацията! Кой закон властва в „лудницата“ на демокрацията?
- Законът на мнозинството. За съжаление, мнозинството се налага със своята многочисленост, а не със своя ум. Сто глупака, събрани заедно, не стават сто пъти по умни. Самочувствието на мнозинството го лишава от разум, то избира да го управляват равните на него по ум и способности, а не по умните. Това обрича демокрацията на посредственост.

- Какво пише на некролога на демокрацията?
- „На нас не ни трябват умни, а наши верни хора!“

- Коя е най-позорната тирания?
- Диктатурата на парите. Богатите винаги са били господари на бедните, разпореждали са се със съдбите им, но съвременното свръхсъсредоточаване на сврхогромни богатства в ръцете на няколко личности и корпорации обезсмисля политическите системи, най-много обезсмисля демокрацията. Демокрацията със своето „Всички имат еднакви права“ се опитва да замаскира тази несправедливост. Ако някога господарят ти с бич в ръка е бил видим, телесен, досегаем и смъртен - сега господарят ти е невидим, безплътен, недосегаем и безсмъртен, той придобива силата и смисъла на Бог, на предопределеност, на фатум. Надеждата да се освободиш от него е безнадеждна.

- Като общество като че ли сме идейно изчерпани, поне днешното време показва това. Смяташ ли че, Европа се нуждае от нов ренесанс, а България - от ново Възраждане? Това възможно ли е? Ако не се случи - какво ще стане?
- Много ме учудваха навремето думите на Плутарх от Херонея, изречени преди 20 века: Бедствията докарали страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство.
По-малко робство от свободата?! Как може свободата да е робство?! - мислех си аз. Обаче не минаха и пет години от падането на диктатурата и разбрахме, че да си свободен никак не било лесно, че по-лесно беше, когато имаше кой да мисли вместо нас и да решава всичко вместо нас - сега сам трябва да мислиш, сам да решаваш всичко, няма го вече оправданието, че някой друг е виновен за твоите неуспехи и нещастия, за всичко отговаряш ти, за всичко си виновен ти, за всички самоизмами, за всички заблуди и илюзии, за всички свои провали... Така полека лека в хората настъпва умора от свободата и се ражда носталгията по ония времена, когато „друг мислеше вместо нас, друг действаше вместо нас“... Като прибавим към тази носталгия износването, амортизирането и компрометирането на много от демократичните механизми - всичко вещае смяната на демокрацията с друг вид по-годно управление и ако следваме баналната цикличност при смяната на политическите системи – иде ред пак на диктатурата, в случая - на олигархията, на плутокрацията. Богатите и сега управляват света, но лицемерно, „надянали демократични маски“. Но както виждаме, маските започват да падат, в много страни този процес е в ход, и за срам на демокрацията - в днешната кризисна COVID ситуация продиктаторските режими се справят по-добре. А добрият пример на лошите е особено заразителен и, както изглежда - у нас се задава същото. Даже ми се мержелее там нейде в демократичната мъгла един генерал, надянал демократична маска...

- Каква е ролята на елитите в този процес? На политиците? На интелектуалците?
- Да погледнем пак какво ни казват по този въпрос древните. Аристотел: „Ако свободата и равноправието, както мислят някои, са част от демокрацията, те могат да имат смисъл само ако всеки човек участва равностойно в управлението на държавата.“
И неговият учител Платон: „Хората, които се мислят за прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.“
Какво мога да добавя?

- Все повече се превръщаме в лутащи се хора, обладани от страхове. Как тогава ще се роди новият свят?
- Страхът убива свободата. Не е свободен нито който се страхува, нито който всява страх. А за новия свят - не мога да кажа нищо по-умно от баналното: нов свят може да се роди от нови хора. Не от нас.

- През 2012-та ми каза: "Спасението ни е във високите технологии". Само че ние сме се вторачили в дупките по пътищата, с които не можем да се справим. Някак си погледът ни е забит в земята, а не в звездите на небето. Дали пък политиците не го правят нарочно, за да ни държат в състояние на житейско оцеляване, което лесно може да се манипулира, а не в състояние на житейски полет, който символизира сила на духа и проява на човешките възможности?
- Най-малко разбирам от икономика и няма да ѝ помогна много, ако говоря глупости (като кандидат-депутат). Но че високите технологии са мощен стимулатор на съвременната икономика, се вижда и с просто око. От Китай до мъничката Естония. За да не въвеждаме високи технологии и за да не ги произвеждаме, има две възможни обяснения: или не можем, понеже сме тъпи, или някой има изгода от примитивизма на икономиката ни.

- Казваш: „На мъртвите спокойствието искам, а не на живите страха“ . Обречени ли сме?
- Писал съм тези думи в състояние на безизходност. Знам едно: ако си обречен, ако не можеш да намериш изход - опитай се да запазиш поне достойството си.

- Спомняш ли си нашето интервю от 2012 година, като ми каза "Живях в жестоко и подло време... Съжалявам, че доживях свободата, съжалявам, че доживях да видя как превръщаме свободата в свобода да властваме, в свобода да грабим, в свобода да мразим, в свобода да бием и да убиваме". Днес, почти 10 години по-късно, има ли промяна в теб? За какво съжаляваш днес?
- Разбрах безсилието си. Вече не се боря. Само констатирам.

- В убийствената ти пиеса "Убийството на Богородица" казваш, че „адът не е там някъде на небето, а че адът е тук, че нашата Земя е адът“. Не смяташ ли, че човек е роден, за да живее в ад, а не в рай?
- Човек сам си създава ада, или рая. Адът, или раят е вътре в нас. Но така ми се привижда напоследък: че от всички планети, от всички светове в нашата Галактика изхвърлят тук на Земята душите на грешниците, на убийците и на предателите, на крадците, на лъжците и на клеветниците, на прелюбодейците и прочие... и че ние сме въплътените души на тези грешници. И като нищо може да е тъй, защото това обяснява всичко: и войните, и убийствата, и кражбите, и курвите – всичко. Иначе как може нормални човеци да вършат подобни гнусотии?

- Чука ли провидението на вратата ни?
- Чука глупостта по главите ни. Цялата човешка история е история на човешката глупост. Вместо да усъвършенства себе си, човекът усъвършенства техниката, която го изпреварва, прави мисленето на индивида излишно, мозъкът атрофира, атрофията на интелекта води до разпад на личността, до обезчовечаване, човечеството продължава да живее според земните си животински инстинкти, без да осъзнава своето място във Вселената, своето върховно предназначение. Вдигал ли е скоро някой от нас очи към небето, нощем, към звездите, и задаваме ли си въпроса: какво представляват пред безкрайното Мироздание нашите земни битки, нашите омрази и страдания, нашите игри на държави и на войни, на народ и на партии, на бандити и на министри, на министър-председатели, царе и президенти? Какво представляват пред неизброимите небесни светове нашите жалки боричкания за власт, за слава и за богатства, всичките ни лъжи, предателства и убийства?

 

Какво представляваме ний, жалките богоподобия, пъплещи по тази нищожна планетка, кръжаща около една третокласна звезда, забутана в покрайнините на една провинциална галактика?

 

Забелязва ли ни някой? Поне толкова, колкото ние забелязваме в полето мравуняка, където същите исторически битки върлуват?

 

Господи, защо ни дари с разум и чувства – единствено нас в тази мъртва Вселена, и ни извика: богове сте! - а ние пълзим като мравки по земната кожа и водим безсмислено съществувание на работливи инсекти – и мозък, и съвест, и мускули напрягаме към едничката цел: насъщния! Богове ли сме – или мравки?


Тъй пита един от героите в „Убийството на Богородица“. Същото питам и аз. Същото би трябвало да се пита всеки и всеки сам трябва да си отговори на този въпрос - и да продължи да живее според отговора си.


- Говориш за небесните светове. Как се отнасяш към теориите за край на сегашната цивилизация?
- Няма да е нещо ново. Предишните по-близки до нас цивилизации – и древногръцката, и римската, и византийската – поне в произведенията на изкуствата показват добрата си, съвършената си страна, добродетелите си, красотата си. Отворете днес телевизора и минете по каналите – от всеки втори екран срещу вас е насочен пистолет! Нашата цивилизация се самоубива церемониално, това е единствената цивилизация, която се хвали със своята престъпност, която величае своята уродливост – ако това продължи, тя заслужава да загине. И то ще е безславно.

- Осъзнаваме ли в какво време живеем?
За съжаление, ще трябва да повторя думите си: живеем в подло време.

- Сама след няколко месеца ще навършиш 85 години! С един вагон книги, които са излезли изпод перото ти. Коя е формулата за твоите 85 години?
- Всеки човек знае, че ще умре. Някога. Това някога е като никога. Но на 85, колкото и късоглед да си – краят се вижда. Няма вече илюзии. Всеки ден е крачка към гроба. Затова ми е скъп всеки ден, всеки час, всяка минута. Ето, сега, докато ти давах това интервю, направих още една крачка към...

- Благодаря! Респект!


От категорията

Марков: НС правилно гласува оставката на Борисов, той продължава да е премиер до избора на нов

-1610910808.jpg

Тази сутрин ще ходя в катедралата в Будапеща да запаля свещ Борисов да не ходи ...

19 апр. 2021 | 10:45

Огнян Минчев: Някой да припомни на депутатите, че НС не е площад, на който се хвърлят яйца и домати

-1506762417.jpg

Толкова простотия и злоба накуп, колкото видяхме в петък в тази сграда не ...

19 апр. 2021 | 00:50

Washington Examiner: Продължава ли Германия да е съюзник на САЩ?

-1618836355.jpg

Берлин продължава да се плъзга по отровеното корито на политиката на Путин за ...

19 апр. 2021 | 15:41

Руски анализатор: САЩ се готвят да взривят южните рубежи на Русия

След изтеглянето на САЩ и НАТО от Афганистан талибаните ще бъдат с развързани ръце-1593451572.jpg

Кремъл трябва да очаква проблеми и антируски провокации в средноазиатските ...

19 апр. 2021 | 15:24