Проф. Александър Кьосев:

Свободата е основна ценност

14927 | 23 ян. 2015 | 18:29

Интервю на Елена КОДИНОВА за българския разговор около "Шарли Ебдо"


- Възхищаваме се на французите, които реагират на огромната травма от „Шарли Ебдо“ с единство. Ние в България успяхме ли да се държим като европейци или някои наши балкански недостатъци си проличаха, проф. Кьосев?

- В българското общество има различни позиции и аргументи. В добрия случай се води добра дискусия, в лошия случай се води лоша, манипулативна и гадна дискусия или просто няма такава. Българската дискусия според мен в момента е смесена. Има някои хубави неща има и тежки манипулации, които са много опасни. Смесването на дискусията върху ценностите с дискусията върху сигурност е сред най-опасните. Сигурността също е ценност, но се забравя, че ценността свобода и ценността сигурност са толкова различни, че нямат мостове помежду си. И в този смисъл нека да разделим двете дискусии. След като ги проведем поотделно, тогава може да ги сравним и да кажем: това излезе от едната, това - от другата. И да изберем. Ако изберем сигурността, трябва да знаем каква цена плащаме. Ако изберем свободата – също.

- Каква ще бъде европейската реакция на трагедията от 7 януари в Париж? Дали ще постъпим като Америка, която след 11 септември ограничи много граждански свободи, или ще намерим свой европейски път?

- Не съм специалист по сигурност, оставам това на експертите в тази област. Но съм сравнително наясно с демократичните принципи. В момента основният глас, който говори срещу свободата на словото, казва: „Добре, това е важна ценност. Но, разбира се, всяка свобода се употребява дотолкова, доколкото не нарушава други свободи и когато обиждаш някой човек на религиозна основа, в неговата Светая Светих, в сърцето му, ти правиш нещо много лошо.“ Този аргумент изглежда привидно смислен, но в дълбочината си е мракобесен. Той застрашава същината на светската държава. Изисква ценностни ограничения на свободата, но не е ясно кой ще ги въведе, освен конституцията. Кой е упълномощеният субект, който да каже къде е границата? Може би конгрес на световните църкви, където ислямисти, будисти, християни и всякакви други, решават какво „религиозният“ човек не може да понесе? Такова нещо няма, няма и да има и всеки, който говори от името на уважението към религиите, заема позиция, която никой не му е дал. Тя е свръхавторитетна, изглежда сякаш знае нещата в самата им сърцевина, но подобно привилегировано говорене е не просто недемократично, то е несвободолюбиво и в някакъв смисъл празно и нелегитимно.

- Защо?

- Свободата на словото е не просто ценност, а отдавна е превърната в юридическа институция, в правила на играта в светските общества. Върху нея се базират Хартата за правата на човека, конституциите, конкретни закони, и т.н. Свободата, и по-конкретно свободата на словото, е политическо право на индивидуалния гражданин, който по особен начин упражнява властта. Разяснявам: властта е договор на хората, които обединяват своята воля във фиктивно същество, Хобс го нарича Левиатан - Суверена. Той, олицетворението на колективната воля, все едно дали монархическо или републиканско, и само той казва свободно какво да се случи с това общество. И когато упражнява своето право на суверенна воля, той постановява неговото бъдеще. Но създаването на тази воля се случва по сложни механизми и процедури. Прочутото разделение на властите - съдебна, законодателна и изпълнителна, има функциите да не позволи на волята на Суверена да се отплесне в някакви безумия, внимателно да балансира и взаимно да контролира правомощията на избраниците, които трябва временно да упражняват властта в името на Суверена. По същата причина обаче има една четвърта косвена власт. Това е публичността, от която медиите са една много сложна част, те не съвпадат напълно с публичността, защото са и пазар. В публичното пространство гражданите наблюдават, дискутират колективната си съдба и благо, и ако трябва упражняват натиск върху трите други законни власти. И тогава те, гражданите, тъй като са власт-упражняващи, имат нещо, което прилича на имунитета на депутатите в Народното събрание. В тази си роля, когато дискутират общото благо и участват във формирането на волята на Суверена, са имунизирани спрямо предварителни ограничения .. Свободата на словото е абсолютна в един особен смисъл – че не може предварително да бъде регламентирана. Единствено конституцията я ограничава донякъде – в член 39 на българската конституция се казва, че правото на мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другите, за проповядване на насилствена смяна на държавния ред, на извършване на престъпления, проповядване на омраза и пр. Това са напълно достатъчни ограничения. Ако се въведат допълнителни, за религиозните обиди, това вече няма да е свобода, свободна дискусия за формиране на публично мнение. Разбира се, с публичната свобода може и да се злоупотребява. Но ако някой се почувства обиден от словесна формулировка на друг, то той е напълно прав да заведе дело и да го спечели евентуално. Съдът преценява конкретния казус и казва - да, тук наистина свободата на словото е накърнила други ценности по противоконституционен начин. Но предварителни, извънконституционни ограничения не просто не са възможни – те са опасни за всички.

- Но тероризмът не признава нито една от властите в обществото.

- Не говорим за терористите, те са извънцивилизационен факт. А за онези, които искат ние всички да вникнем и да разберем тяхната обида. Тези говорители косвено казват, че има някакви авторитети, не казват какви, но очевидно религиозни, които да определят границата на свободата на словото. Не, чуйте, при упражняването на свободата на словото винаги се появяват рискове. И ако това упражняване нарушава други човешки права и свободи, се намесва съдът. Няма предварителна, извънконституционна и извънсъдебна инстанция, която да може да ограничи свободата на словото, която предварително, по проповеднически, да постулира – дотук може, оттук натам – не. Имаше опасни прецеденти – знаете, че е забранено да се говори в негативен план за Холокоста. Това е пример за ограничаване на свободата на словото. Разбира се, загиналите 6 млн. евреи, поляци, хомосексуалисти, роми и т.н. са фундаментална трагедия на човечеството. Но следва ли от това модерният, светски и социален ред да подкопава основите си и да забранява за това да се изказват свободно мнения? Аз мисля, че не следва. Въвеждането на политическата коректност като задължителен етически код „отгоре“ и забраната на стигматизиращите стереотипи като „слово на омразата“ доведе само до едно – до лицемерие. До това води всяка форма на несвободата.

- Има ли табута, които трябва да останат?

- Видяхме, че има конституционни ограничения. А ако има други „табута“ – то кой е този, над конституцията, който ги знае и може да ги посочи? Това е свръхотговорност, граничеща с беззаконие. В публичното пространство свободата на словото се практикува в дискусионна форма. Има различни свободни позиции, те дискутират, понякога са в хаос, а и много често са в конфликт, в конкуренция. И тогава трябва да се намерят, така да се каже, ценностни мостове, в които да се осъществи този дебат. Но важното е, че няма метаинстанция, мъдър свръхавторитет, който е над дискусията на хората и който да каже назидателно кои табута и ценности не може да прекрачваме и кои – може. Единствено дискусията в конституционните рамки може да направи това със силата на внимателно прослушване на аргументите. А ако тя не е свободна, ако зад нея има други съображения, тя не е никаква дискусия.

- Може би българите не можем да разберем Франция на Волтер, но пък имаме Хитър Петър, Настрадин Ходжа, които се подиграват с традиционни ценности, свети за еснафите.

- От два века сме в Европа и сме стъпили в едно друго светско модерно общество, което има своите принципи. Аз не казвам, че те винаги се спазват, с тях се злоупотребява изключително често. Европа не е нещо идеално. Тя е създавала колонии, унищожила е безброй хора в тях, инициатор е на две гигантски световни катастрофи и т.н. Тя има много тежки колониални грехове. Но обсъждаме онзи принцип, онази вътрешно европейска утопия, която, ако би се реализирала, Европа би била много по-добро място за живеене. В самата светска либерална утопия има капани и тънкости. И точно тези тънкости на българския дебат не са съвсем ясни. Аз бих предпочел да обсъждам Волтер, а не Хитър Петър. И онази мисъл на Волтер („Не съм съгласен с това, което казвате, но ще се боря за правото ви да ми го кажете“ - б.р) е изключително важна, а аз ще я формулирам по мой начин. На мен лично, на Александър Кьосев, не би ми хрумнало публично да обидя която и да е религия. Аз съм агностик, но съм сравнително учтив човек. Не съм атеист, защото да си атеист е доматична позиция, но уважавам всякакви хора, включително и тези с религиозни убеждения. И упражнявайки моята свобода на словото, аз лично бих си сложил ограничения. Но те са лични, не мога да претендирам, че са валидни за други. Другите като субекти със собствена воля и собствена морална преценка, пълнолетни граждани, могат сами да ди си кажат къде е тяхната граница. И това не трябва да се забравя - публичното пространство се състои от зрели, автономни индивиди, които сами отговарят за своите действия и за границата на собствената си свобода. Над тях няма настойник, който да сложи на колективната свобода никакви ограничения. Всеки сам практикува свободата си, отговорен е за нея, сам си поставя граници – ако прецени. Но не прави това за другите зрели хора. А ако обиди някого – намесва се съда и преценява. И аз бих преформулирал фразата на Волтер така: „Никога не бих обидил никой по морални и религиозни причини, но бих умрял, за да могат другите да имат това право. Т.е. не правото да обиждат, а правото на неограничена, освен от конституцията, свобода“

В такива кризи разчитаме на интелектуалците. Дали у нас на тях свободата им е станала втора природа или понякога не се усещат как по популистки причини прокарват мракобесие?

- Да се говори от името на интелектуалците е нахално. Пък и самата дума интелектуалец звучи ту като похвала, ту като обида, за да може човек да си присвои. Има разни лидери на мнения. Някои от тях са съзнателно антимодерни, клерикални. И в момента в България има такива антиевропейски, антимодерни, антилиберални говорители. Някои са твърде умни и твърде образовани. За тях не може да се каже, че не знаят какво говорят. Много добре знаят. Наскоро един от тях говореше с патос как Европа е мъртва, жалка, как си отива. Бих казал, че Европа е много по-голяма от хора като него. И подобен тип пренебрежение е смешно. Тези хора са от умните пропагандатори на десекуларизацията, но те използват и една друга популистка поза – на продавачи на апокалипсис. Понеже България е в много тежка ситуация, Европа и светът – също, най-печелившата медийна позиция е да застанеш в позата на тъмен пророк. Това се харчи страхотно. Пазарен ефект на риториката.

Само у нас ли е така?

- Не, това е навсякъде. Който започне да говори такива неща, моментално лудите тръгват след него. Те с удоволствие консумират подобни стоки. Като хорър историите по телевизията. Употребата на тази апокалиптична риторика първо е неморална, второ е опасна. И трето – за разлика от горния случай, тя обикновено не е умна, а е евтина - освен ефектът на сбъдващо се предсказание в нея нищо друго не може да се види. Когато бутилката е наполовина празна или наполовина пълна, а ти казваш, че тя непременно ще се изпразни, лишаваш ситуацията от нейната неопределеност. А така лишаваш хората от тяхното право на избор и тяхното участие в това, което ще се случи. Правиш ги незрели. Та този апокалиптичен начин на представяне на нещата е станал моден и много хора го употребяват лековато с цел да добият, както би казал Вазов, лесна медийна слава. Т.е. паралелно с интелигентната антимодерна пропаганда има и медиен популизъм.

Това суета ли е само или е по-скоро бизнес?

- Казахме, че има клерикални идеолози, които говорят съвсем съзнателно, че трябва да има десекуларизация на целия световен ред (държавите да престанат да бъдат светски – б.р.). Да оставим свободата и да кажем само две думи за сигурността: Това е супер опасно. Ако нещо такова тръгне да се прави, все едно как го оценяваме, ще ознчава невероятни войни. И колко те ще се проточат и какъв ще бъде характерът им - никой не знае. Тези идеолози говорят за края на нещо и за идването на нещо ново – и го описват така, сякаш то мирно чука на вратата. А ако то наистина чука, е старо и кърваво, зад него стоят вековните религиозни войни, които могат да бъдат повторени на ново технологично равнище, с ужасяващи последици. Да се върнем към българските дискусии. На второ място след идеолозите, са евтините продавачи на апокалипсис, както ги нарекох. На трето място са „добрите“ хора, които не биха искали никой да бъде обиждан. Те с лекота казват: „Как така ще обиждате религиозните чувства на някого?“ Но за тях може да се каже по библейски, че те не знаят какво говорят, въобще не си дават сметка какви следствия би имала забраната на свободата да правиш това. А тези следствия са катастрофални за целия ред, в който живеем, за т.нар. Модерност. Не говорим, че ако се въведат такива забрани, трябва да бъдат пренаписани закони и конституции, това е най-малкото. Ще се разпадне всеки атом на модерната цивилизация, добра и лоша, в която живеем. Ето, че и аз взех да говоря апокалиптично… В българските дискусии за Шарли Ебдо има и четвърта категория хора, които аз бих нарекъл злобари, хейтъри от висок ранг. Някои от тях са доста добре надарени словесно, съскат: „Какво циври тази Европа?“ И започва поредица от фрази, която разчитат главно на своята жестова, негативна сила, на злобното внушение. В тях няма кой знае какво съдържание, нито аргументи, това е именно хейтърство, понякога на високо, понякога на квартално словесно равнище. Пълен е Интернет с такива памфлети, чисто нарцистични, черно-нарцистични, опиващи се от омраза.

Оттук нататък в тези български дискусии има, разбира се, още и много позитивни, интересни, разнообразни фини позиции. Те са на интелигентни, качествени и особени хора – и закономерно, обикновено те имат различни мнения. Добре би било обаче, ако в толкова кризисни състояния като настоящата, всеки се замисли за точката на минималния консенсус, най-малкия общ знаменател. Но май никой не се старае да прави това. Всеки застива в своята индивидуална позиция.

Една такава индивидуална позиция прочетох вчера. Тя не е българска, но не бих се учудил, ако в България има хора, които мислят така. Американска професорка, историк на културата, казва: „Всъщност това, което прави "Шарли Ебдо", е продължение на стара традиция, тръгваща от различните пародийни „осквернявания“ на религията от Средновековието и всевъзможните глуми с религиозния авторитет и сакрум. Бахтин има една книга, в която това прекрасно е описано. И там какви неща са цитирани за религията, средновековните християни са ги казали и написали, бедна ти е фантазията. Традицията минава през други сходни смехови и пародийни явления, стига до т.нар. либертинци по времето на Френската революция. Един от тях е маркиз дьо Сад, който е пропагандирал сексуално освобождение точно по времето, когато якобинците са се борили за политическо освобождение. Но якобинците като всички революционери са били аскетични. А той, като затворник в Бастилията по това време, описва как революцията трябва да продължи докрай – защото подтискането на сексуалното удоволствие може да доведе според него до бъдещо крушение на революционните принципи и появата на нов диктатор. В някакъв смисъл предсказва Наполеон. Не съм привърженик на маркиз дьо Сад, пък и да помним, че той не е бил толкова практик, колкото експериментатор в областта на въображението. А неговото въображение е било далеч по-богато от скромните му сексуални практики. Американската авторка казва – и е права - че съществува една отдавнашна традиция на мислене, която търси радикална свобода във всичко. Нека да помним, че тя, заедно с най-консервативните и охраняващи морала линии, е една от традициите на Европа - и затова е съвсем легитимна. Не е нужно да я споделяме – нека само помним, че я има. И че тя е важно наследство, провокативно, за което трябва да се мисли, заслужава право на изследване и уважение, има правото ние внимателно да премисляме това, което казва. Никой не те задължава да я приемаш.

И до кажем две думи за понятието „табу“. То се употребява в модерната култура като метафора. Свещеното в архаичните тотемични и политеистични религиозни култури наистина може да бъде осквернено, с него може да се извърши реално кощунство. Когато свещеното е конкретен предмет, тотем или светилище, разни злодеи могат да го осквернят буквално, което не се прощава. Затова там защитата на святото или забраната на подобно оскверняване е буквално табу. Но монотеистичните религии отдавна са надскочили идеята, че свещеното е нещо материално. Теологическите дебати в европейското Просвещение са довели до максимално абстрактни определения на Бога - той е всемогъщ, всеможещ, всезнаещ, вселюбещ, той е сфера, чийто център е навсякъде, а периферията й – никъде. Това е една надскачаща всичко, всеобхватна идея, абсолютен и безпределен морален субект, който не може да бъде докоснат, дори с мисъл, само с вяра. Затова и идеята, че този Бог може да бъде осквернен, е смешна, тя е архаично-наивна. Вътре, в самата теологична логика, Богът е недосегаем, тъй като е безкрайност. Как можеш да оскверниш безкрайността? В исляма има забрана за образи. Но ето, една чужда култура произвежда някакви образи и то в един конкретен свой жанр със собствена френска история, карикатурата. По страниците на списание, в Париж, не в джамиите, нито в Мека и Медина, нито в къщите и душите на мюсюлманите. Не съм сигурен, но според мен нормалният мюсюлманин, който истински вярва в безкрайния велик Аллах, освен недоумение нищо друго не би могъл да изпита; подобни глупости нищо не би трябвало да събудят в него. Тъй като те не засягат Аллах. Не биха могли.

Това, което казвате, прилича мното на появилото се съобщение в „Туитъра на Бог“, акаунт поддържан от британски комици, ден след атентата в „Шарли Ебдо“. „Аз съм твоя Господ Бог, владетелят на вселената, всемогъщият и всезнаещ създател на пространството и времето и мога да понеса една шибана шега“.

- Имаше и други такива неща. Да кажем писмо на господа до атеистите. „Благодаря ви, драги атеисти, че не сте участвали в нито един акт на терора. Продължавайте все така.“ Смях.

Векове след Просвещението, не се ли грижим прекалено за съзнанието на религиозния човек? Разбира се, не трябва да го обиждаме и преследваме, но конституцията ни твърди, че християнството е традиционна религия на България, президенти и министър-председатели се кълнат пред религиозни лица и библии.

- Има и водосвети на държавни учреждения и други такива глупости такива. Да, това за мен са чисти глупости. Има разделение на църквата от държавата, точка. Една светска държава би трябвало да дава възможност за свобода на религиозните убеждения, да осигурява условия за развитие на отделните институционализирани вярвания, и то еднакво за всички религии. Дали трябва да дава повече привилегии на традиционната религия, е много съмнително. Условия за изповядване и практикуване, казвам, не права. Да се дават права не на индивиди, а на религии, църкви, или въобще – на общности, колективи е недоразумение Ние преживяхме възхода и падението на една важна философска доктрина, наречена мултикултурализъм, която казваше приблизително следното: „Индивидуалните права на гражданите са недостатъчни, защото всеки е отрасъл в първична култура и тя му е позволила да стане пълноценен човек и гражданин. В този смисъл тази култура е неотделима от неговата човешка и гражданска същност и затова може да се говори не само за индивидуални, а и за колективни права, т.е. за защитени права на конкретни култури или религии да имат нормално съществуване.“ Така че според тази доктрина трябва да се дават колективни права на етноси, културни общности, езици, религии… Това не е добре, поне засега.

Това не е ли предпоставка за гета?

- Това е бременно с адски много парадокси, то безспорно казва някакви истини, но повече създава проблеми, отколкото решава. Ето защо аз съм традиционен либерал индивидуалист и смятам, че трябва да се защитават индивидуалните човешки права, а за културни колективни права не трябва да се говори засега. Още повече, че практиката на мултикултурализма в западните общества е понастоящем пълен крах и до нищо конкретно не довела, тя се провали в своите програми за интеграция. Но все пак това, което твърдят мултикултуралистите, не е безсмислено, важно е, трябва да бъде чуто внимателно и по него трябва да има продължаващи теоретични дискусии. Тъй като въпросът не е решен на теоретично и философско ниво, а от необмислени приложения на практическо ниво вече е създадена огромна каша.

Не е ли тогава по-добре вместо да се говори за въвеждане на религиозно образование в училище да се говори за гражданско обучение?

- Гражданското обучение в България не е ефективно. Но то не може да се прави само и единствено в училище. То се прави в гражданското общество. Когато гражданското общество има дефекти, те се отразяват на децата. А довеждането на религия в светско учреждение на светската държава е опасна глупост.


Още по темата

Александър Кьосев завършва българска филология и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат през 1989, през 1999 г. се хабилитира. Специализира в Прага (1981), Кардиф (1990), Париж (1997) и Будапеща (2000-2001). Автор на четири книги и над сто студии, превеждан на много езици. Преподавател е от катедра „История и теория на културата“ при Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, директор на Културния център на СУ.

Лицемерието на цивилизацията

Манила, Филипините, юни 2014 година. Демонстрация за освобождаване на 276 нигерийски момичета, които терористичната групировка „Боко Харам“
отвлече от училището им в гр. Чайбок
(ЕРА/БГНЕС)-1421246913.jpg

„Аз съм Ахмед“ изобщо не е популярно колкото „Аз съм Шарли"

14 ян. 2015 | 16:47

НО...

Ние сме Шарли/Мустафа

Някой трябва да каже най-сетне на френския посланик в София Ксавие дьо Кабан, че е неприлично да изнасилва българския език. Особено когато иска да изрази скръбта си.-1421339043.jpg

Кубрат подарява шах

15 ян. 2015 | 18:16

Доц. Иво Христов, социолог:

България няма сила за социална революция

Доц. Иво Христов-1421059931.jpg

Интервю на Таня Джоева за повратните точки в историята и ролята на националните ...

12 ян. 2015 | 12:47

Какво се промени след кошмара в Париж

Париж, Франция (ЕРА/БГНЕС)-1421063897.jpg

У нас е необходим бърз и много задълбочен преглед на сектора за сигурност. В ЕС ...

12 ян. 2015 | 13:57

Карикатурата отдавна не е оръжие

Чавдар Николов. Снимка - Иван Донов-1420822118.jpg

Интервю на Татяна ЧИПЕВА за атентата срещу „Шарли Ебдо“ и свободата на твореца

9 ян. 2015 | 18:47