Точно Русев: Не виждам наследница на Лили Иванова. Пеенето й не трябва да се имитира

Големият композитор, който днес ни напусна, пред Епицентър.бг: За мен никога не е имало цензура!

Тончо Русев, 2015: Не виждам наследница на Лили Иванова. Пеенето ѝ не трябва да се имитира!

11034 | 10 апр. 2018 | 22:22

Цял живот съм живял в хармония със себе си, не съм допускал да ме завладеят болни амбиции, а най-трудно преживявам предателството във всичките му разновидности


Току-що ни напусна големият Тончо Русев.

Епицентър.бг ви припомня неговото интервю, дадено пред медията ни на 16 май 2015 година. 

 

Тончо Русев е роден в Бургас през 1932 г. Завършва консерваторията, специалност тромпет. Има над 50-годишна творческа кариера, в която е създал повече от 1000 шлагера. Работи като оркестрант в симфоничните оркестри на Бургас, Перник и Софийската опера. Сред създателите е на оркестъра на Сатиричния театър, на Бигбенда на БНР, на оркестрите „Балкантон“ и „Спектър“. Песните му са по текстове на най-големите български поети - Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Петър Караангов, Павел Матев, Калин Донков, Недялко Йорданов, Петя Дубарова и др. 

Негови песни се изпълняват от Лили Иванова, Йорданка Христова, Богдана Карадочева, Христо Кидиков, Васил Найденов, Петя Буюклиева, Силвия Кацарова, Георги Кордов, Веселин Маринов и др., както и от чуждестранни звезди като Филип Киркоров, София Ротару, Фара Мария, Дагмар Фредерик. Песните му са издадени в милионни тиражи - в Русия и бившия СССР, САЩ, Англия, Франция, Испания, Гърция, Италия, Турция, Швеция, Австралия и др. Носител на много награди у нас и по света - сред тях статуетката „Златният Орфей“, 6 пъти „Мелодия на годината“, „Пирин фолк“... През 2007-а получава орден „Стара планина“ за изключителни заслуги към България в областта на културата. 

- Откъде у вас тая неизчерпаема енергия, Маестро Русев – повече от 50 години творите хит след хит и продължавате? А тези хитове са вечно зелени! Откъде идва вашето вдъхновение за работа? 
- Човек трябва просто да работи и вдъхновението идва. Ето, аз и сега продължавам да работя. Мога да стоя гладен, но без работа – не. Разбира се, сега заради възрастта си не мога да бъда във вихъра, в който бих искал, но продължавам да правя всичко с жар. 

Обичам да творя надвечер, в тъмната част на деня. Писането на песни при мен много често става спонтанно. Имал съм случаи дори на трамваен билет или на кутия от цигари да напиша първите ноти от дадена мелодия. 

Създали сте над 1000 песни шлагери, кое е било най-важното за вас през всички тези години? 
- За мен най-важна винаги е публиката, тя ме зарежда с енергия и затова я наричам „нейно величество“. От реакцията й разбирам какво точно съм направил и докъде съм стигнал. Публиката е тази, която дава оценка за една песен. Не говоря за тази част от нея, която е консумативна, а за другата, която има отношение към изкуството. 

У нас с годините създадохме публика, която наистина има отношение към забавната музика, и тя винаги е давала точна преценка за създаденото. Цял живот съм живял в хармония със себе си, не съм допускал да ме завладеят болни амбиции, а най-трудно преживявам предателството във всичките му разновидности. 

- Какво беше началото, за да стигнете днес до определението „патриарх на българския шлагер“? 
- Свързан съм с музиката от дете, още от 7-8 годишен. В семейството ми музиката винаги е била на страхотна почит. Родителите ми са железничари, баща ми беше локомотивен машинист, но свиреше прекрасно на акордеон и мандолина. А брат ми Иван бе брилянтен майстор на валдхорната, за мен най-добрият у нас. Записах се в училищната духова музика, а там свирех на няколко инструмента. Татко видя, че съм музикален и замени скъпия си часовник, с който следеше разписанието на влака, за тромпет. Никога няма да забравя дара му. 

- А кой беше първият ви инструмент? 
- Като ученик в гимназията надувах баритон, но с тромпета можех да свиря навсякъде. Бях лидер в бенда. 

- Помните ли периода, когато сте били шлосер, преди да започнете да пишете песни? 
- Да, цяла година работих във вагонния завод „Червено знаме“ в Бургас. Тогава на мода бе след завършване на гимназията да се отиде в производството. И аз отидох да работя като шлосер. От главата до петите бях омазан в масло, но това ми помогна и днес да не загубя трезвата си преценка за живота. Когато не бях на смяна, свирех по клубове и вечеринки, а консерваторията за мен беше нещо като химера. 

И какво преобърна нещата в посока да тръгнете за София, за да осъществите мечтата си за музиката? 
- Съдбата се намеси. На една младежка забава, както си свирех с тромпета, двама музиканти ме чуха и ме посъветваха да бягам за София и да се пробвам в консерваторията. Подготви ме Димитър Ганев от филхармонията, който после през годините щеше да изиграе много добра роля. 

В консерваторията на изпита впечатлих комисията с подготвената от мен пиеса от Хари Джеймс и дори ме накараха да я изпълня на бис. Едновременно с музикалното училище кандидатствах и индустриална химия и ме приеха и на двете места. Изборът, който направих, е ясен... 

Вие сте сред основателите на бенда на Сатиричния театър, кои други ваши колеги участваха в този наистина култов оркестър? 
- Създадохме бенда през 1957-а, диригент беше големият Бенцион Елиезер. Направихме го заедно със Сашо Сладура, Вили Казасян, Тодор Стойков и Любо Оджаков. Там се срещнах с Морис Аладжем, който вече се беше наложил като виртуозен саксофонист. Той беше превъзходен музикант, с когото съм направил първите си композиционни опити и аранжименти. 

- Знам, че двамата сте били страхотен тандем. В музикантските среди, а не само сред тях се помнят още ваши изпълнения... 
- Така е. Срещата с него беляза част от живота ми. Той ме покани и тръгнахме да се изявяваме в ресторантите на Златните мостове и Копитото. А по това време джазът си беше рядкост. После създадохме Бигбенда на радио „София“, както и оркестър „Балкантон“ под ръководството на Димитър Ганев, моя учител от Бургас. 

- Оркестър „Балкантон“ е бил емблематично име за българската музика цяло десетилетие, какво си спомняте оттогава? 
- Ооо, в него „пилотажът“ наистина беше висш - сред поканените музиканти бяха още пианистът Николай Арабаджиев, китаристът Кристиан Платов - според мен най-добрият в България за всички времена, Недко Трошанов, Людмил Георгиев, Райчо Любенов, Никола Кюлджиев, Морис Аладжем и други - всички те оставили следа след себе си и едни от водещите музиканти по това време. 

Обиколихме целия свят с концерти и звукозаписна дейност. Солистите ни бяха от най-високо ниво - певци като Маргрет Николова, Лили Иванова, Георги Кордов, Емил Димитров, Ирина Чмихова, Бисер Киров, Паша Христова... 

- Паша загина твърде млада в онази самолетна катастрофа през декември 1971-ва, какво си казахте последно с нея, помните ли? 
- Разговарях с Паша дни преди трагедията. Бях решил да се явя с нея на „Златния Орфей“, но катастрофата осуети всичко. Написах за нея песента „Птицата“ и успях да й го кажа, преди да замине. Стиховете бяха на Дамян Дамянов, а песента имаше и автобиографичен характер, защото се споменава за птиците с пречупени криле. А Паша действително беше разкошна птица в забавната ни музика, чиито криле се прекършиха още на младини... Впоследствие „Птицата“ изпя Лили Иванова. 

-Как ви приеха в Съюза на композиторите, тогава май трудно са приемали т.нар. „естрададжии”, към които се числите? 
- Дълги години в „братството” избягваха да вземат музиканти, посветили се на забавната музика или както вие казвате „естрададжии”. В началото на членството ми аз нямах самочувствието да контактувам с величия от другите жанрове. 

Едва вечер отидох в ресторанта на съюза. Отварям вратата и веднага пред погледа ми се появяват Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов... И затворих, нямах смелостта да отида при тях. Така няколко пъти докато се престраших да вляза в компанията им. 

Бяхме много близки с бай Филип Кутев. Той много уважаваше хората, които пишат забавна музика. 

- Споменахте, че сте работили със Сашо Сладура, що за човек беше той, къде свирехте с него? 
- Сашо беше лъчезарна личност, много талантлив цигулар. Той беше концертмайсторът на оркестъра, един от основните ни стълбове, всеотдаен като приятел и другар. Започнахме в оркестъра на Сатиричния театър, а вечерно време, когато бяхме свободни от театъра, с него работехме в ресторант „Балкан“, бившия „Шератон“. Там идваха първите политици и ние често им свирехме. 

Спомням си в началото на 60-те години, когато още нямаше телевизия, в заведението често можеха да бъдат видени Вълко Червенков, Антон Югов и други. В паузите Сашо отиваше на масите им и разправяше вицове за самите тях, а те се тресяха от смях. Точно тези анекдоти му изядоха главата накрая. 

Първенците се смееха, а после му забиха нож в гърба. Някой от по-ниските етажи сигурно го е наклеветил. Политиците обичаха македонските песни, както и сегашните също си падат по тях и все искат някой да им пее. 

- След 10 ноември 1989-а повечето изпълнители и музиканти се изкараха репресирани от предишния режим, вие не сте ли преживели също някаква репресия? 
- За мен никога не е имало цензура. Имаше художествена цензура и мои песни, които не бяха одобрени, но съм го прие¬мал като съвсем нормално нещо. Просто - несполучлива песен. Сега е много модерно нашего брата да се пише цензуриран, онеправдан през миналото, репресиран. 

Всъщност репресиран в нашия бранш е Генко Генов - създателят на „Златния Орфей“, който лежа в затвора дълги години. Репресирани са и „Сигнал“, които бяха спрени за известно време да работят, както и още един-двама души заради някакви постъпки. 

Някои от певците съм чувала да се жалват, че са си патили навремето заради неприлични тоалети, вярно ли е? 
- Сигурно. Но да се пишат малтретирани и репресирани хора, които обиколиха през периода на социализма целия свят, които направиха име благодарение на тази дейност, на това пеене, та те живееха добре, дори богато - с вили, коли... Това за мен е недостойно. 

- Защо от страна на едни от най-големите звезди в онези години дойде анатемосването на всичко, което е било преди 10 ноември? 
- Защото това беше на мода в момента и те искаха както винаги да бъдат в първата редица на протестите. Смятам, че естрадните певци, композитори, автори на текстове, аранжори няма за какво да се оплакват от старата власт. Тя тогава им даде всичко - и слава, и пари, и звания... 

Ще ви разкажа нещо, но моля ви не го смятайте в никакъв случай за репресия. През 1985-а трябва да е било, на едно съвещание с Тодор Живков в Благоевград по проблемите на политическата песен, на което всички хвалеха колко добро било нейното положение, че нашата младеж едва ли не вече пее друг вид песни и т.н., казах публично пред всички: „Другарю Живков, тези хора ви лъжат. Това не е вярно, политическата песен никога не е била на мода в България и няма да бъде. И това, което пеят тези хора, не е изстрадано от душата им, просто е едно нагаждане към конюнктурата.“ 

- Как реагира Първият на думите ви? 
- Живков тропна по масата и прекрати заседанието. Това ми костваше уволнението от дирекция „Естрада“ към отдел „Музика“. Но въпреки това не се чувствам репресиран, така е било писано да стане. Дълго време ходех без работа като служител, но пишех песни. 

На много врати тропах, но никъде не се отвориха. Докато един ден военните, които имаха през това време една група от творци - писатели, композитори, ме приеха до себе си и там докарах до пенсионирането си. 

- Как се справихте в първите години след промените през 1989-а? 
- След 10 ноември действително останахме без работа, нямаше закъде и за кого да се пише, никой нищо не записваше. Възможно е и моите леви политически убеждения да са били някаква причина за това, че нямах работа, но не съм чак толкова черноглед. 

Една случайна среща обаче с известния изпълнител тогава Петър Чернев ми отвори вратите към неговата дирекция „Мегамузика“ и аз съм му много благодарен. Никога няма да забравя жеста, който направи той към мен. Там бях редактор и пак продължавах да работя в името на българската песен. С него двамата направихме много и ако Петър Чернев не беше загинал в тази нелепа катастрофа в Русия, може би нашата забавна музика щеше да има по-друга съдба. 

- След 1989-а няколко години се получи празнота в българската поп музика, липсваха хитовете, тогава избуя и чалгата. Защо се стигна дотам? 
- Чалгата е много комуникативна, но тя не се роди изведнъж. Тя постепенно зае огромните пространства, освободени от забавната музика, заради липса на хитове и на песни въобще в първите години след промените. Чалгата се изгради върху изключително слаби и пошли текстове, както и изпълнители дилетанти. Освен това в нея се наливат много пари, защото тази музика обслужва основно хората с пари. 

Но това, което ме радва, е, че напоследък се слуша много народна музика, която смятам за феноменална. Тя тепърва ще си пробива пътя, но от нея трябва да се започне. Смятам, че българската забавна музика ще излезе на най-светлия си път, когато се съюзи с народната музика. 

- От години сте като едно цяло с поета Евтим Евтимов. Заедно сте автори на повечето песни на Веселин Маринов и всъщност така ставате трио. 
- Да, дружбата ни с Евтим е от отдавна. Всеки ден ходим на разходка в Борисовата градина, само лошото време може да ни спре. Много сме близки. 

А що се отнася до Веско Маринов – аз не познавам в нашия бранш някой да се отнася толкова уважително към мен, към моите песни. Няма празник, на който той да не ми се е обадил да ме поздрави. 

- Но пишете песни като че ли най-вече за него? 
- За Веско към написал почти 100 песни - най-много от всички изпълнители, за които съм творил. Последната ми песен също е за него - казва се „Наздравица“, а текстът, разбира се, е на Евтим Евтимов. След Веско най-много съм писал за Лили Иванова, после за Богдана, Йорданка, Васко Найденов, Христо Кидиков, Силвия Кацарова, за Филип Киркоров и много други. 

Пиша обаче и за млади певци - като 20-годишния студент в консерваторията Йордан Матев, написах песен и за Константин Белчев („Бялата лястовица“), който според мен е много талантлив. Бъдещето е на младите и те трябва да бъдат подкрепяни. От тях има много добри изпълнители - харесват ми Мария Илиева, Графа, много добра е Поли Генова... 

- За нея дори някои казват, че е бъдещата Лили Иванова. Съгласен ли сте с подобна констатация? 
- Не, бъдещата Лили не се знае коя ще е и къде ще се появи. Засега не виждам нейна наследничка. Пеенето й си е неин патент и не трябва да се имитира, а да се върви смело напред. Младите певци имат изострено отношение към песента, но в същото време с голямо огорчение ще кажа, че няма приемственост между поколенията. А сега точно това става - смяната им. 

И при певците, и при композиторите е така - изпеят или напишат една-две песни и с това се свършва. Третата е като първата, а четвъртата като втората, нищо ново не се създава. 

- Казахте че сте написали доста песни за руската попзвезда Филип Киркоров. Откъде го познавате? 
- Та аз си го спомням още от дете... Майка му – Бог да я прости, беше много красива рускиня, и го водеше у нас. Всъщност с него станахме много близки, когато той започна да пее в репертоара си много мои песни. Ходил съм у тях в Москва... 

Трудно ли се работи с големи певци, вие сте писали песни за почти всички от тях. Как се справяхте с ревността между певиците? Имаше ли атаки от рода на: „Написали сте тази песен за Лили, а защо не за мен” или обратното? 
- С нашите певци не се работи трудно. Някои от тях имат неподозирани възможности и обратно на общественото мнение, те са доста отворени, така да се каже, за обществото. Но се работи спокойно и красиво - с някои, разбира се, по-добре, а други малко по-трудно. 

- Казват, че особено сред певиците имало доста глезени... 
- Да, но жените са са по-дисциплинирани, с тях се работи по-лесно. Например на Лили Иванова като й дадеш песента, тя сама си я разучава, допълва нещо, ако има възможност и така се оформя цялостния вид на песента. Обикновено като започна да пиша за един певец, пиша цяла серия от песни. Така че няма място за ревност. Например като започнах с Лили, написах десетки песни за нея. 

- Защо бяхте скарани по едно време с Лили? 
- Ние доскоро бяхме скарани и от известно време поднових отношенията си с нея. Доволен съм от това обстоятелство, защото смятам, че не е нормално един автор който е написал десетки песни за една певица, да бъде скаран с нея. Откровено казано дори не знам защо беше станало. Няма някаква конкретна причина. Просто, изглежда, си омръзнахме в работата и затова се разделихме. 

- Спомням си, че се бяхте разсърдили на поета Дамян Дамянов. Защо? 
- Дамян написа една статия, в която злепостави, да не кажа оплю, българската забавна музика. А истината е, че той освен че е голям поет, той е популярен и като автор песенник. Едни от най-хубавите български песни са по негови стихове не само писани от мен, а и от други композитори. Той ме беше поканил да прочета статията му преди да излезе на бял свят и тогава му казах, че ако тази статия излезе, с него повече няма да имам нищо общо. Както и стана. 

- Той не ви послуша...
- Не, не ме послуша. Защото мислеше, че неговите колеги започват да го третират като песенник, а това е второ, по-долно стъпало в йерархията на поезията и той се почувства засегнат от това. А той трябваше да се радва затова, че освен че го четат, го и пеят. 

- Може би е преживял някакви вътрешни дилеми. 
- Сигурно, възможно е. Но така или иначе за мен той си остава един от най-талантливите и най-ярките български поети, както и в областта на песенното творчество. 

- Коя е първата песен, която сте написали? 
- Първата песен беше по стихове на Дамян Дамянов и се казваше „Звезди”. Пееше я Георги Кордов и я написах, когато постъпих в биг-бенда на БНР в началото на 60-е. 

- За вас важи ли приказката, че музикант къща не храни? 
- Моята къща се храни и се издържа изключително от музикантски труд и живееме достатъчно добре, нормално. Често ми казват, че ако съм бил живял на Запад или в САЩ, съм щял да съм милионер. 

-Мислите ли по тази тема? 
- Не, никога не искам да мисля по тая тема, защото пък в Щатите може би нямаше да бъда това, което съм тук в България. 

- Вашите песни може би са издадени в милионен тираж по света... 
- Имам издадени песни в много страни – най-много са в бившия Съветски съюз, в бившите социалистически страни също не са малко. Отделни мои песни са издадени в Япония, в Щатите и в Италия, в Англия, във Франция... 

-Много години сте били комшии с покойния вече Вили Казасян. Как живеят двама големи музиканти един до друг, не си ли пречехте по някакъв начин? 
- С Вили бяхме съседи повече от 30 години и имахме много близки отношения. Той живееше в апартамента над мен и дори пианото му беше точно над моето. С него сме работили заедно в оркестъра на Сатиричния театър, който създадохме през 1956 – 1957 г., в Бигбенда на БНР, чийто основатели сме двамата с него и още няколко приятели. 

- Не сте ли влизали в творчески спорове двамата? 
- Не, никога. Чувствах го много повече като комшия и избягвах да водя с него спорове на професионални теми.


От категорията

Бойко Борисов откровено: Живков ми каза: Виж, предай, Косово ще стане голям проблем!

-1523144679.jpg

Никога не съм имал нито съветник, нито пиар, нито каквото и да било. Да ...

24 апр. 2018 | 10:11

Валерия Велева: Нима превърнахме БГ председателството в дестинация ала "Слънчев бряг"?

-1448546816.jpg

Това, което се случи в София, разруши работата на поколенията преди нас, ...

24 апр. 2018 | 11:22

България трябва да е в еврозоната! Рискуваме да станем сива зона, в която ще виялнеят чужди интереси

-1505743367.jpg

Реформите в ЕС се движат от големите държави, а те използват общата валута. Ако ...

25 апр. 2018 | 12:47

Дъглас Мъри: Европа внесе ислямисткия тероризъм

Дъглас Мъри: Европа внесе ислямисткия тероризъм-1524639023.jpg

В последната си книга, “Странната смърт на Европа”, която остана близо двайсет ...

25 апр. 2018 | 09:47

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.


2018