Национална учредителна конференция на ДПС, 26 март 1990 година избира Ахмед Доган за лидер на партията и Йенал Бекир за организационен секретар

Благодарение на Доган България се размина с кървав сценарий на прехода

Трънливият път на ДПС - 30 години между свои и чужди

29205 | 4 ян. 2020 | 08:55

Движението се роди в един апартамент преди 30 г., за да стигне до либералния интернационал и се превърне в балансьора на БГ политиката

Национална учредителна конференция на ДПС, 26 март 1990 година избира Ахмед Доган за лидер на партията и Йенал Бекир за организационен секретар-1578060184.jpgБлагодарение на Доган България се размина с кървав сценарий на прехода-1578141590.jpg

З0 години от началото на Прехода

 

Както никоя друга партия в България ДПС се роди в зората на прехода от раните на "Възроди­телния процес", мина през клеймото, че е "проект на Държавна сигурност", през обвиненията, че е "антиконституционна", през непрекъснатото на­тякване за "етническия" ѝ комплекс и стигна до утвърждаването ѝ като първата българска либе­рална партия, член на Либералния интернационал с трайно присъствие в Европейския парламент.

 

В тези няколко определения е събрана 30-годишната драматична история на една политичес­ка формация, зачената от репресиите срещу тур­ското население у нас в годините на тоталита­ризма, но умело ръководена от своя основател д-р Ахмед Доган така, че да се превърне в символ на мирния етнически модел у нас и неизменен властови фактор от началото на прехода до днес. Колкото това е успех за Движението, неговите ръководители и избиратели, толкова то продължава да бъде сочено от мнозина у нас като "чуждото" тяло в един обществен организъм, който хем се стреми да го изхвърли, хем знае, че не може без него. Което бележи драматизма ни на едно раз­делено от омраза и противопоставяне общество.

 

И понеже паметта често ни изневерява, най- правилно е да потърсим помощ от архивите, за да видим в каква обстановка и защо се роди ДПС.

 

Пръкналата се на 10 ноември 1989-а след вът­решно-партиен преврат в БКП пазарна демокра­ция в България осъмна два месеца по-късно - в началото на 1990 г. - пред прага на кървав сцена­рий.

 

"Не на турското роб­ство", "България на бъл­гарите", "Българино, а се­га накъде", "Апостоле, стани от гроба, предате­лите предават идеала ти", "С турски имена - в Тур­ция" - тези бурни страсти заливат замръзналите площади в Кърджали, Разград, Хасково, Шумен след като управляващата БКП взима на 29 декем­ври 1989-та съдбоносно­то решение за връщане имената на българските турци.

Тодор Живков се е сгромолясал. Наследи­лите го комунистически водачи се опитват да се задържат на повърхност­та на стихията след пада­нето на Берлинската сте­на.

 

 

Последиците от "Голя­мата екскурзия" отварят пропаст между христия­ни и мюсюлмани, между българи и турци и ръко­водството на БКП бърза да поправи "грубата по­литическа грешка", дове­ла до "извращения сред тюркоезичното и мю­сюлманско население в страната ".

Българските мюсюлмани излизат на протести с възгласи: "Ис­каме си имената", българските християни се вдигат на бунт със закли­нания: "Един път им простихме, втори път - не!".

Градовете пламват, страната се изправя на прага на конфликт със съдбоносни последици.

 

В навечерието на Бъдни вечер, 42 дни след 10 ноември 89-та, от килията "смъртен" на Пазарджишкия затвор е амнистиран политическият затворник Меди Доганов (бъдещият Ахмед Доган), създател и организатор на мощна нелегална организация срещу насилствената промяната на имената на българските турци, проведена от тоталитарната държава.

 

Две седмици след то­ва, на 4 януари 1990 годи­на в един варненски апартамент 33-ма души, начело с Доган, създават Движението за права и свободи (ДПС).

В учредителни­те документи основате­лите записват приорите­тите: "постигане на раз­бирателство, единство и сътрудничество на бъл­гарските граждани, за­читане правата и свобо­дите на всички общнос­ти в страната, осигурява­не правата и свободите на етнически, религиоз­ни и културни общности, недопускане на етническа и религиозна омраза и дискриминация".

 

В името на всичко то­ва лидерът ѝ си поставя няколко цели:

 

- Да утвърди стъпила­та на етнически фунда­мент партия ДПС като българска, защитаваща висшите национални ин­тереси, отстояваща сигур­ността на страната и един­ството на българската на­ция под мотото: "България е наша обща родина"; 

 

- Да не допусне пар­тията да попадне под чуждо влияние, особено като се има предвид кръвната връзка на повечето от нейните членове с Турция и желанието на Анкара да стане гово­рител за правата на бъл­гарските мюсюлмани;

 

- Да държи партията далеч от етническата конфронтация на Балка­ните в края на XX и на­чалото на XXI век и да предотврати пламването на етнорелигиозна иск­рица в страната;

 

- Да реализира кадри­те на партията на всички нива във властта, за да се почувстват избирателите ѝ като равноправна част на обществото ни. Със създаването на ДПС бъл­гарските мюсюлмани по­лучиха политическо представителство в момент, когато обидата у тях мо­жеше да тласне развитие­то на страната в непред­видима посока;

 

- Да постави партия­та на голямата европейс­ка сцена и да я превърне в пример за "български мо­дел" в геополитиката на размирните Балкани;

 

Днес, 30 години, по-късно Доган може да от­чете пред електората си, че се е справил със зада­чата си на лидер. Някои може да оспорят методите, с които е постигнал това, други да го обвинят в "авторитаризъм, граничещ със султански похвати", но и до днес след името му, наред с критиките, вървят определения ка­то безспорен "стратег и политически диагностик от европейска величи­на", които нито един друг български политик досе­га не успява да заслужи.

 

През всичките тези години ДПС пречеше. На външни и вътрешни фактори, на свои и чуж­ди. А Доган колкото и да бе необхосим, толкава ставаше и не­удобен, защото затвърждаваше ролята си на водача, който успява уме­ло да лавира между на­дигащото се желание за мъст у българските мю­сюлмани, стремежа им за самоутвърждаване ка­то "турци" и отпорът на плисналия се по площадите национализъм. Успя да намери онзи брод, през който прокара партията си в името на "единство­то на българската нация" и я направи сила, с която всеки властови субект се съобразява, уважава или поне отчита.

 

Въпреки натиска, въп­реки омразата и неверието нито Доган, нито ДПС се превърнаха в нечия функция. Той отстояваше европейските ценности, а ДПС защитаваше евроатлантическите позиции. Едва ли днешните евроатлантици помнят, че именно Доган, а след него и цялата ПГ на ДПС са сред онези 135 депутати от 400-членното ВНС, подкрепили още през декември 1990 година петицията за приемането на България в НАТО - тогава, когато едва ли някой освен Соломон Паси е допускал, че ще помиришем Алианса . Винаги, когато държавата беше на кръстопът, ДПС тръгваше на Запад. Тока бе при Косовската криза през 1999-а; след 11 септември 2001; при дилемите ЕС-АЕЦ „Козлодуй“ и Ирак-НАТО, за българо-американските бази (2003-2006); за признаването на Косово. А ако се разровят архивите, ще се види, че Доган е подкрепил дори идеята България да се включи в коалициата на САЩ, освободила Куейт от Саддам Хюсеин.

 

И докато в проатлинтическа ориентация на ДПС няма пробив, то вътрешната проекция на Движението е белязана с драматични катаклизми, тежки раздели и сътресения. 

 

Както всяка пар­тия, така и ДПС прихва­на бацилите на партий­ния живот у нас. Многок­ратно бе разтърсвана от вътрешнопартийни скан­дали, от интриги, от пре­дателства. В това отношение Доган винаги действаше безкомпромисно - посичаше всеки, който прекрач­ваше недопустимата гра­ница на лоялност и вяр­ност към каузата, който се опитваше да осребря­ва влиянието си в парти­ята, или който заиграва­ше на нейн гръб с чужди интереси.

Зам.-председателят Гюнер Тахир си отиде след като тръгна мълвата, че е получил 1 мили­он долара от Иван Кос­тов, за да осигури 200 000 гласа за СДС за изборите през 1997-а.

Организаци­онният секретар Осман Октай последва съдбата му след като тръгваха съмнения, че си е присвоил дарение, изпратено за партийната каса. Доган не вярваше в това, докато не видя с очите си бор­дерата с превода на суми­те.

"Моторът на организаци­ята" Касим Дал се заигра открито с Ердоган през есента на 2009 и три месе­ца по-късно Доган го по­сече. (През октомври 2010-а Доган отказа сре­ща с Ердоган, който прис­тигна в София с мисията да го убеди да се оттегли от лидерския пост в ДПС, за което Анкара настоя­ва още от 2007 година. То­гава на срещата отива Касим Дал, като в кръга на разговорите било об­съждано не само отстра­няване на Доган от политиката, но дори разтурването на ДПС, ако той не приеме - б.а.) Оттогава се заговори за връзките на Касим Дал с турските служби, а Доган повече не му про­говори.

Същата съдба сподели през 2015-а и Лютви Местан. Със същото обвине­ние и със същата жесто­кост на наказанието.

 

Всички те бяха много близки до председателя. Всеки от тях в даден миг се виждаше като Наслед­ника, като първия Втори, на когото все някой ден ще му се усмихне късмета да стане Първи. Затова и всеки от тях носеше маршалски жезъл в раницата си и мислеше, че може да измести Доган не само от лидерския пост, но и от сърцето на този особен електорат. Всеки искаше да открадне партията, да си приватизира структу­рите. И тук бе основната им грешка. Никой от тях не показа стратегическо­то мислене на Доган, ни­кой не постигна неговата визия за партията, никой не носи него­вия интелектуален капа­цитет, никой от тях не се сля така с ДПС и с елек­тората ѝ, както Доган. За­това и всичките опити да се направят дубликати на ДПС, които да се утвър­дят като някакво ново ав­тентично ДПС 1, 2 или 3 претърпяха фиаско, прев­ръщаха се в механичен сбор от отломки: Мехмед Ходжа, Сали Шабан, Мех­мед Дикме. След всеки разкол Движението оцеляваше, а авторитетът на Доган оставаше непокла­тим.

 

Но безспорно драмите нанесоха вреда на истинското ДПС. Всеки отцецепник тръгваше с малка гвардия след себе си, ни­що голямо не постигаше, но отделяше гласове от партията-майка. Т

ози процес на партийно пъпкуване беляза целия пре­ход - той омаломощи пър­во земеделците, после срина СДС, след това обезсили БСП и най-мал­ко навреди на ДПС.

 

Защото, въпреки всичките отлюспвания и шумни кра­моли, Движението запази своята тежест на трета по­литическа сила, без която стабилността в страната е немислима.

 

Именно сла­бостта на останалите бъл­гарски партии и умелото използване на това от До­ган определяше неотменната роля на ДПС като балансиращ фактор в сложната история на прехода ни. А това пък бетонираше функциите на Доган като Партньора (таен и явен), от когото за­виси съдбата на останали­те големи политически играчи на българския терен. Няма значение дали те си го признават или не.

 

Историята помни, че благодарение на ДПС България преодоля ня­колко национални кризи.

 

Падането на първото правителство на СДС през 1992 десните се опитват да запишат на гърба на Доган, но криза­та тогава бе предизвика­на лично от Иван Костов, който внуши на премиера Филип Димитров да внесе в парламента вот на доверие към кабинета, с пълното съзнание, че во­тът няма да мине. Тогава Доган ги моли настойчи­во да оттеглят вота, предлага им различни варианти на разрешаване на правителствената криза, но и двамата отказват. Вероятно един ден исто­рията ще отброи онези 40 минути, в които Доган стои на празната слушал­ка и чака СДС премиерът в оставка да му предложи кандидатура за нов ми­нистър-председател с мандата на ДПС. Филип Димитров не му предла­га, с което обрече и себе си, и СДС на провал, а това пък обърна хода на промените в България.

 

После дойде кризата с провала на правителство­то на Жан Виденов през 1997, когато страната бе изправена на ръба на гражданска война. Тогава Доган буквално хвана за ръка Костов и го нака­ра да овладее бунта на улицата, защото властта се търкаляше по жълти­те павета на София, а Командира не смееше да се наведе и да я вземе. Онзи прословут кадър, на кой­то Савов, Мозер, Надеж­да Михайлова (сега Нейнски), Костов и До­ган, хванати за ръце, во­дят демократичните про­тести през мразовития януари на 1997-а ще ос­тане в историята ни като спомен за печелившата демократична формула, която събра възторга и надеждите ни и с която България много бързо се раздели. Разривът с Кос­тов дойде, когато той превърна СДС в авторитарна партия и когато даде път на "сините талибани" да извършат най-тъмна­та приватизация на пре­хода. ДПС обаче подкре­пи усилията на правител­ството на ОДС при реша­ване на Косовската кри­за, която можеше да за­пали чергата ни и не поз­воли у нас да се разиграе етническата карта.

 

Като партия, изповяд­ваща центристки пози­ции, ДПС изигра своята роля и при управлението на НДСВ, когато Бълга­рия влезе в НАТО и за­почна активния процес по присъединяването ни към ЕС. Благодарение на Доган царят удържа пъл­ния си мандат (2001- 2005), а държавата успя да мине рубикона на по­редната драматична кри­за.

В дясно се бяха хвана­ли за гушите: Костов гро­меше Надежда; от "мъртвото" тяло на СДС се пръкна ДСБ; "Новото време" пристана на Пла­мен Панайотов; а ДПС за пореден път удържаше "тематичното" парламен­тарно мнозинство с него­вите трисейтина депута­ти. Тогава Доган получи много упреци, че крепи проваления вече Симеон Сакскобургготски. Аргу­ментът за това му беше един: "Ако си отговорен политик,трябва да отчи­таш на първо място стабилността на страната. Когато си станал член на НАТО и се опитваш да влезеш в ЕС, не може де­тайлите да те спънат, а ед­на криза да провали евро­пейското бъдеще на Бъл­гария".

През този период, 2003-а, ДПС проби на международната сцена и стана първата българска партия, член на Алианса на либералите и демократите за Европа в Европейския парла­мент, успех, който стран­но защо се неглижира.

 

ДПС обаче абсолютно съзнателно не подкрепи Петър Стоянов за втори мандат, заради изчерпването на синята идея; не подкрепи и Симеон Сакскобургготски за втори премиерски мандат, заради провала на царската партия.

 

 Доган застана категорично срещу ислямистката позиция на президента Ердоган и се противопостави на опитите на Анкара за политическо влияние в България. По същия начин отхвърля и хибридната война на Москва срещу България.

 

На първите в България евроизбори - май 2007 -а, кога­то забучилите европеизма на ревера си СДС с Надеж­да и ДСБ с Костов се про­валят, "етническото" ДПС печели 4 депутатски мес­та, почти колкото БСП и ГЕРБ - те имат по пет. Първите етнически турци, които седнаха на банките на европарламента, бяха изпратените през 2007 от Доган млади кадри на партията Филиз Хюсменова и Четин Казак.

 

През цялото време не­зависимо дали губеше гласове или не ДПС увеличаваше броя на своите депутати в парламента. А всички останали партии се опитваха да приласка­ят този "дисциплиниран" електорат, без да разберат магията на тяхното един­ство. Това е една затворена система, в която равните продължават да гово­рят, без ние да ги чуваме. Затова и не успяваме да ги разберем.

"Когато хо­рата около теб са настръх­нали за отмъщение, за са­можертва в името на тази болка - да преодолееш изкушението да не ги пове­деш по този път, е много голям трап", обяснява фи­лософията си Доган.

 

И не прощаваше на никого. Виждаше опасностите, искаше и другите да имат отворени очи зя тях. 

 

Още през 2009-а, на прага на влизането на ГЕРБ във властта, Доган предупреди: „Кризата ще е страшна, къде са ви идеите, господа! Нито една политическа сила няма реална представа за изход от кризата. Политическият елит на страната не е на равницщето на предизвикателството, пред които тази криза ще ни изправи".

 

През 2013, когато се оттегли от председателския пост в ДПС, Доган начерта европроекцията на България, която Борисов улови едва през 2018-а.„ЕС няма друга алтернатива, освен превръщането на Балканите в зона за стабилност и сигурност”, каза лидерът на ДПС.

И като трън в петата постави

"ПЪРВИЯ ПРОБЛЕМ на България и на цялата демократична общност в страната - категоричното възстановяване на Демокрацията!

А ВТОРИЯТ - изходът от кризата и стратегията за икономическо развитие на България".

 

Година по-късно, през февруари 2014-а, Доган отново бие камбаната за три кръга проблеми в държавата. И отново те са същите:

- възстановяване на демокрацията;

- необходимостта от стратегия за изход от кризата и ускорено развитие на страната, разработена на диалогична основа;

- недопускането на външни съюзници срещу вътрешни противници.

 

Никой не реагира. Коментират начина му на изразяване. България замита всичко под килима.

 

През 2015-а Доган предупреди, че ЕС изпада в пасивност (което се случи); че утвърждаването на Русия е необратим процес; че "започналата преди 6-7 години икономическа и финансова криза "мимикрира" и се развива към "политическа криза в планетарен мащаб"; че "еднополюсният модел на света не може да остане в този си вид с категоричната доминация на САЩ. Китай се развива много сериозно и агресивно.

Политическият елит изпадна в шок, но никой не го опроверга. А развитието на политическите процеси в Европа и в света потвърдиха прогнозите му.

 

Оттогава всяка година в преди Коледа Доган взривява управляващи и опозиция с един и същи въпрос – къде е визията за България, къде се реформите на държавата, накъде върви страната? И отговор няма.

 

В навечерието на 2020-а Доган изведе тезата за за необходимост от рестарт на политическия модел - заради „дефектиране на демократичните правила, норми и реалности, неуспешното привнасяне на чужди модели, социалните реалности, силното неравенство, кризата на съвременния неолиберализъм".

Може да се приеме, че обръщението на Доган в навечериито на 30 години от прехода е и призив за мобилизация на елита с цел да се избегнат, или поне минимизират, рисковете от радикализация и хаотично развитие като пряко следствие на натрупаното отрицание.

 

В началото на 2020 оценката на Доган е категорична - политическият елит се провали, не може да реши проблемите на хората, иде бунтът на масите. И настоява политиците да намерят сили за диалог и консенсусно намиране на брод. Впрочем, пред всичките 30 години от своето съществуване ДПС е било терен за търсене на диалога и разбирателството в държавата. 

 

"ДПС създаде модела на синхронизира­нето на правата на чове­ка със стабилността и си­гурността на държавата, както е в Европа. Това е достатъчно, за да каже днес тази партия, че е да­ла своя принос за общия ни европейски дом", каза го през 2004-а.

 

На фона на проблемите в държавата и колкото повече ДПС говори за необходимата стабилност в страната, толкова повече това хвърля сянка върху вътрешно-партийния ѝ стабилитет. Всеобхватното отчуждение от политическия процес, вследствие на умора, загуба на доверие, икономически натиск и финансов недоимък отблъснаха много избиратели. На 30-ата година от създаването си ДПС не изпълни една от мечтите на създателя си - да стане могъща едномилионна партия, "букет от българи, турци и роми". След всеки избор ДПС изтлява и това е естествен процес. Една от най-големите опасности пред Движението от създаването му досега, не е нито ДОСТ или нов властови скандал, а настъплението на ГЕРБ в традиционните на ДПС общини.

 

На 26 април т.г. предстои отчетно-изборна конференция на партията. Мустафа Карадайъ ще бъде преизбран и в това няма никаква новина. Въпросът за неговата смяна никога не е стоял на дневен ред. Карадайъ е политическа проекция на Доган – той успява да доразвие тезите на почетния председател на ДПС и няма никакво съмнение за доверието, с което се ползва.

 

ДПС обаче ще продължи да се бори с отрицанието, с недоверието и омразата. Въпреки, че всички политически фактори у нас са убедени, че  в момента ДПС е стабилизиращият фактор на управлението в България и едно устойчиво разклащане на тази партия би имало изключително неблагоприятно влияние върху процесите в държавата.

 

ДПС няма друг шанс, освен да се развива и утвърждава в европейското политическо пространство. Тъкмо затова, когато ни атакуват с лавини от отрицание и омраза, ние трябва да им отвърнем с разбиране и с осъзнатата воля да наложим Заедността като начин на живот на Балканите. Силно съм притеснен, че от гледна точка на враждебното отношение към различието и другостта Балканите, с типичните си балканизми, са на път да се ситуират в една геополитическа полоса с Близкия изток, образувайки два полюса на етнорелигиозна непоносимост и взаимно отрицание. Това е изключително тревожна и опасна тенденция. Защото, каквото се случва в единия полюс, е въпрос на време да се повтори в другия… Не трябва да допуснем подобен развой на събитията!“ Доган каза това през 2013 година. И досега няма промяна в позицията му.

Това е философията на ДПС.

 

 

 


От категорията

Валентин Вацев: Борисов е наказание за нашите грехове

-1484498737.jpg

Премиерът може да употреби част от трудовите си спестявания за къща в Рубльовка ...

6 авг. 2020 | 17:56

Първан Симеонов: Борисов губи играта на нерви при един почти спечелен мач

Първан Симеонов-1543427061.jpg

Ако довчера протестът вървеше към маргинализация, по-скоро след вчера върви към ...

6 авг. 2020 | 13:16

„Взгляд“: Конкурентите хвърлиха организираната престъпност срещу Тръмп

-1591002908.jpg

В исторически план Демократическата партия на САЩ през целия XX век - особено в ...

9 авг. 2020 | 17:00

Разкриват тайните на "Света София" в Истанбул

Снимка: Анадолска агенция-1596973126.jpg

Триизмерно сканиране на подземните вентилационни тунели на храма разкрива как ...

9 авг. 2020 | 14:37