Проф. Цветана Каменова

Проф. Цветана Каменова:

В САЩ ми предлагаха да преподавам по руски учебник

15585 | 4 юли 2015 | 16:29

Интервю на Лилия Христовска с единствения български съдия, който е участвал в Международен съд на ООН

Проф. Цветана Каменова-1436017285.jpgСъдебният състав в деня на обявяване на присъдата по делото „Милутинович“. Резервен съдия Носуърти (Ямайка), съдия Каменова (България), съдия Чоухан (Пакистан), лорд Бономи (Великобритания)-1436017238.jpgСъс съпруга си Иван Димов-1436017222.jpg14.04.2001 г. - кръгла маса „Актуални проблеми на конституционализма в България“. Проф. Цветана Каменова (в средата), главен асистент Влади Христов и проф. Емилия Друмева.-1436017208.jpgЖивописни платна на Иван Димов. Нарисувал е грижите на Цветана Каменова и пейзаж от Жеравна.-1436017194.jpg

- Проф. Каменова, вие сте единственият български съдия, който участваше в Международен съд на ООН, какъвто е трибуналът за бивша Югославия. Как стана така, че един представител на правната наука от България бе избран в този съд?
- У нас малко се знае, че половината от съдиите в международните наказателни съдилища на ООН са специалисти по международно право, а другата половина, но предимно от англосаксонските държави (каквато бе практиката в Международния трибунал за бивша Югославия (МТБЮ), са специалисти по наказателно право и процес. Принципът, че половината съдии са международноправници (специалисти по права на човека и международно хуманитарно право), а другата половина - наказателноправници, бе изрично закрепен в Римския статут на Международния наказателен съд.

 

През 2005 г. на заседание на Съвета на министрите на правосъдието в Брюксел е отправена препоръка в МТБЮ да бъдат издигани кандидатури за съдии от европейските държави. Запомнила съм израза, който тогавашният наш министър на правосъдието ми цитира: „Затварянето на тази язва в Европа трябва да бъде дело на съдии от съседните държави, които познават историята, манталитета и културата на региона, а не на съдии от други континенти.“ Действително, избрани за съдии ад литем в МТБЮ бяха колеги от Унгария, Италия Чехия, Австрия, Украйна. Моята кандидатура беше издигната заради публикациите ми в областта на правата на човека и обстоятелството, че преподавах тази учебна дисциплина. От гласувалите 191 държави в Общото събрание на ООН аз получих 157 гласа.

 

- Как приключи делото „Милутинович“, в което участвахте като съдия?
- Делото, по името на първия подсъдим, започна през 2006 г., приключи на първа инстанция през 2009 г., а на втора инстанция пред апелативната камара то приключи през миналата година. По това дело обвинението беше за действията на армията на Федеративна република Югославия и на полицейските части на територията на днешно Косово през 1999 г. Обвиняеми бяха бившият президент на Сърбия Милутинович и още петима за експулсирането на повече от 700 хиляди косовски албанци вън от територията на бившата ФР Югославия.

 

- Само за прогонването ли бяха обвинени?
- Не, разбира се, и за множество други престъпления. За масови убийства, за изнасилвания, дори и за унищожаване на културни и религиозни паметници.

 

Президентът на Република Сърбия Милутинович бе оправдан поради това, че прокуратурата не доказа неговата вина. Останалите 5 обвиняеми бяха осъдени от нашия тричленен съдебен състав под председателството на лорд Бономи от Шотландия на различни срокове лишаване от свобода - от 15 до 22 г. По време на разглеждане на делото бяха изслушани 235 свидетели, бяха приети повече от 4000 писмени доказателства във връзка с повдигнатите обвинения. Съдебното решение е в 4 тома и на повече от 1500 страници, протоколите от съдебните заседания са на 26 000 страници. Всичко това е достъпно в интернет. Но се чете и знае повече в чужбина, отколкото в България.

 

- В един свой труд казвате, че в България се знае за бомбардировките в Белград, но малко са известни събитията във Вуковар, Сръбска Крайна и Хърватия. Защо?
- Опитът ми на съдия в Хага затвърди моето дълбоко убеждение, че в етническите конфликти няма невинни. Етническите конфликти на Балканите пламват изключително лесно - от един сблъсък на сватба или на футболен мач, както показва историята на нашите западни съседи. Прав е премиерът Борисов, че не трябва да се допуска да ни се „подпали черджето“. След това загасването на този пожар е изключително трудно. Трябва да минат поколения, за да заздравеят раните от един етнически конфликт. Той е като тлееща жарава, във всеки момент може да се възпламени. Нашата общественост малко знае за войните в бивша Югославия. Много малко е писано и в научната ни литература за работата на МТБЮ, като изключим споменаването в труда на проф. Димитър Михайлов, няколко мои статии и една статия на проф. Борис Велчев. Неотдавна с изненада научих на една конференция, проведена в БАН, че най-видни български юристи не са информирани за това, че постоянни съдии в този съд са представители на Русия и на Китай. У нас се смята едва ли не, че това е един „лош“ съд на държавите членки на НАТО. Трябва да отбележа, че този съд е създаден от Съвета за сигурност (СС) през 1993 г. въз основа на глава седма от Устава на ООН и за създаването му са гласували Русия, Китай, САЩ, Обединеното кралство, Франция, т.е. всички постоянни членки на СС.

 

- Каква полза донесоха международните наказателни съдилища, създадени от ООН за Руанда и за бивша Югославия, професор Каменова?
- Справедливост за жертвите на конфликтите. Лидерите на държави, в които възникват етнически конфликти, трябва да знаят, че няма и не може да има безнаказаност за техните действия.

 

Подсъдими пред тези трибунали са началник-щабове на армии, президенти, генерали, които са ръководили съответните военни и полицейски части, политически лидери. Даже и собственик на медия, призоваваща към геноцид в Руанда. Те отговарят за нарушаване на нормите на международното хуманитарно право. В този смисъл една от основните им роли е превенцията - да се знае, че престъпленията, представляващи нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. и други международни конвенции, няма да остават ненаказани.

 

- Какво ви провокира да напишете книгата „Международно хуманитарно право“, която бе издадена през 2011 г. и получи висока оценка на юридическата общност?
- Тази книга е само част от дисертационния ми труд, който е в обем от 540 страници и който защитих през 2015 г. Подтикна ме първо натрупаният опит като съдия по едно от най-тежките дела в Международния трибунал за бивша Югославия. Както и фактът, че в България не е издавано подобно изследване през последните десетилетия. А това е изключително динамично развиваща се област на международното право. Въоръжените конфликти не намаляват, нашата страна е заобиколена от такива конфликти. У нас малко се знае какви са правата и задълженията на страните в случаите на въоръжени конфликти. Разпространяването на такива знания е задължение на държавата ни по международните конвенции, в които участваме.

 

- Вие сте дългогодишен директор на Института за правни науки на БАН. Някои от колегите ви смятат, че сте несменяемият директор през последните 20 години.
- Това ме ласкае, но не е вярно. Докато бях в Хага, се смениха четирима директори. Институтът е един от най-малобройните в рамките на БАН. В него работят 40 души, от тях 32 са учени. Основната му задача са правни изследвания. Всяка година сътрудниците на института публикуват монографии в различни области на правото. Например тази година ще бъдат публикувани около десет монографии, в които се анализират проблеми на наказателното право, на наказателния процес, на международния граждански процес, на гражданското право, на търговското право, на международното право, тоест това е мястото, където се върши научноизследователска работа, защото това е единственият такъв институт в рамките на държавата ни. Той има близо 70-годишна история. Негови директори са били академик Любен Василев, професор Живко Сталев, професор Костадин Лютов, професор Васил Мръчков. Почти всички професори и доценти от института изнасят лекционни курсове в юридическите факултети в страната.

 

- А каква е дейността на института в помощ на практиката?
- Само през миналата година сътрудниците на секциите по гражданскоправни и наказателноправни науки в института са написали 27 становища, поискани от Върховния касационен съд и ВАС. През деветдесетте години наричаха института „гнездо на червената номенклатура“, сетне стана „гнездо на синята номенклатура“, след това поколенията се смениха и сега се шегувам, че отглеждаме бъдещата „номенклатура“ на държавата ни. Няма да споменавам кои министри, депутати и посланици са работили и работят в него, ще спомена само, че в момента четирима правни сътрудници в Народното събрание са доценти и главни асистенти от института - представители на най-младото поколение учени. Работим по международни проекти с други академии.

 

Обучаваме докторанти. Преди десетина дни бе проведена Националната конференция на докторантите в областта на правните науки с участници от почти всички юридически факултети в страната.

 

- Заедно с проф. Емилия Друмева написахте първия и единствен учебник по правата на човека в България. Обучават ли се студенти по него?
- Да. През 1992 г., когато бе създаден Юридическият факултет в Пловдив, ние въведохме като задължителна учебна дисциплина „Права на човека“. Проф. Друмева изнасяше частта от лекционния курс за правата на гражданите според българската конституция, аз запознавах студентите с международноправната защита. Големият американски учен професор Луис Хенкин, узнавайки за това, каза, че ние сме направили за правата на човека в България повече, отколкото всички правозащитници на Балканите, взети заедно. Според него никъде в света студентите юристи не се обучаваха задължително по права на човека в юридическите факултети. Първи в България въведохме правните клиники за практическо обучение на студентите юристи също в ЮФ на Пловдивския университет. Успяхме да създадем едно младо поколение учени и преподаватели, които защитиха дисертации в ИДП.

 

- Имате ли си любим юрист, към когото изпитвате дълбоко уважение?
- Това бе моят научен ръководител в Московския университет Исидор Абрамович Гринголц. На него дължа много. За жалост, напусна ни рано. Също и двама руски учени със световна известност - проф. Григорий Иванович Тункин и проф. Марк Мойсеевич Богуславски. Всъщност по света ме познават като продукт на тази катедра, или както казват американците, „писали сте дисертация в Катедрата по международно право на МГУ, значи сте били в Харвард на Източния блок.“ Най-странното беше, че през 1992 г. в престижен университет в Калифорния ми предложиха да остана там и да преподавам международно право по учебника на Г. Тункин, той вече беше преведен на английски и издаден в САЩ. Аз гордо отказах, бях избрана за декан на ЮФ в Пловдив и бях решена „да градя демокрация“ в България. От българските юристи мой пример за подражание бе професор Таджер. Имах късмет да общувам често с него, особено през последните години от живота му. Той ме подтикна да се занимавам в началото на кариерата ми с международната и националната закрила на авторското право и сродните му права. Публикувах три книги по тези проблеми.

 

- Съпруга сте на големия български художник Иван Димов. Как той ви изтърпява с тази сложна професия и множество ангажименти?
- А защо не питате как аз го „изтърпявам“ - с емоционалността, присъща на всеки творец? На една изложба почитатели купиха негови акварели, а той им предложи договори, за да се оформи продажбата. Единият, помня го, юрист от Пловдив, учудено попита - ама защо трябва да подписваме договор?! А Иван отговори: „Защото съпругата ми е юристка и аз съм длъжен да плащам данъци!“ Така че е „нещастен“ от тази гледна точка.


- Коя книга четете в момента?
- Препрочитам „Патриархат“ на Георги Мишев. И отново съм във възторг от този жив класик на нашата литература, от това как всяка фраза е изпипана. Представяте ли си, досега никой критик не е написал отзив за тази книга, вече седем години след издаването ѝ. Защо ли?

 

- Кога животът ви беше по-интересен - преди 89-а или след това?
- Естествено, че след. За всички нас стана по-различен. До 89-а бях своеобразен „книжен плъх“, времето ми минаваше в четене на юридическа литература в Народната библиотека. След 89-а се включих активно във всичко, което ставаше. Станах директор на института, станах научен секретар на БАН, станах декан на Юридическия факултет на Пловдивския университет. В този смисъл животът ми се промени коренно. През 1992 г. имахме амбицията да обновим юридическото образование в страната ни и мисля, че постигнахме много. Днес нашите студенти са съдии, прокурори, адвокати навсякъде в Южна България. И основателно се гордеем с това.


 


Още по темата

Проф. д-р Цветана Каменова е родена в София, завършила е Английската гимназия и ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“. Защитила дисертация в катедрата по международно право на Московския университет. Специализирала в института „Макс Планк“ в Германия, в университети в Париж и в Лондон.

Била е Фулбрайтов гост професор в Колумбийския университет в Ню Йорк. Изнасяла е лекции в различни университети в САЩ, Европа и у нас. Автор, съавтор и редактор на 20 книги и на повече от 100 статии, публикувани в България и в чужбина. през 2005 г. с внушително мнозинство бе избрана от Общото събрание на ООН за съдия ад литем (по конкретно дело) в Международния трибунал за бивша Югославия в Хага със 157 гласа.

С решение на генералния секретар на ООН е назначена за съдия по делото „Милутинович“. След приключването на делото и връщането си в България проф. Каменова е избрана отново за директор на Института за държавата и правото при БАН. Има вече 45 години брак с големия български художник Иван Димов.