Владимир Талев

Писателят имаше несломима вяра в съдбата на“Македония, тая земя българска“

Владимир Талев: Една вечер в края на лятото. Авторът на „Железният светилник“ имаше желязна воля

13961 | 19 ян. 2021 | 10:42

Гоненията, преследваният, започнали веднага с деветосептемврийския преврат, продължиха с пълна сила десетилетия наред. Димитър Талев най-напред бе хвърлен в затвора, последваха няколкократно въдворявания в работни лагери

Владимир Талев
-1611045893.jpgВладимир Талев-1611045803.jpg

Владимир Талев

 

Наближаваше края на лятото, но дните бяха все така дълги, като да нямаха край. Слънцето грееше укротено, със сетни сили, напомняше уморен пътник, вечерите галеха с омекотена, нежна топлина. Само нашите игри клокочеха от сила и необузданост, дори не забелязвахме сенките между къщите, все по-тъмни, изпълващи всеки ъгъл или ниша.

- Момчета, качвайте се, вечерята е готова! – чувахме с брат ми енергичният глас на мама, застанала на отворения прозорец.

 

Живеехме в една от четири или пететажните сгради, построени по протежение на бул. Паскал Паскалев и на ъгъла с пряката Добри Войников, цялата все още застлана с едър калдъръм, реликва от по-спокойни времена. От едната й страна се простираше парка на Агрономическия факултет, та чак до шосето за Симеоново, от другата – многобройни еднофамилни къщи, обградени с широки градини, в които на воля цъфтяха и даваха обилен плод различни овошки.

 

Предпочитаната плячка на детската ни дружина бяха вишните. Бяхме деца на различна възраст, но всички ученици от отделенията, само двама-трима поотраснали, а брат ми – вече юноша. Той се обяви за Главатар на дружината и я нарече „Тунис“, привлечен от екзотиката на далечна Африка.

 

Нашите игри повече имитираха сражения от неотдавна отминалата война. Но ние се дуелирахме и под флага на Черния Корсар. В пълна екзалтация изпадахме всички при експедициите из саваните на Африка или джунглите на Индия – градината на Факултета ни въвеждаше напълно в тайните на тези странни, далечни земи, фантазиите заличаваха всяка следа към реалния свят.

 

         - Братко, Владко, идвайте веднага! – дочуваме далечен, ядосан глас.

         - Ей сега… - отговаряхме залисани, без да се замислим много.

         Едва след като на рамката на прозореца се очерта внезапно силуета на татко, забързахме ускорено към къщи.

 

Вечерната маса беше грижливо застлана, но мама и не мислеше за вечеря. Съсредоточено разгледа нашите колена и лакти, тук имаше винаги нови драскотини или ожулвания, ловко, с привични движения ги дезинфектира с кислородна вода или, за мой ужас, с йод. Но процедурата не бе свършила. Под строгия надзор на татко си измивахме старателно ръцете, без да прибързваме, „два пъти с добре разпенен сапун“.

 

Както винаги хранехме се мълчаливо, само мама питаше накъсо нещо, свързано с вечерята – скромна, но не оскъдна. Настъпилите времена – трудни, необичайни, непознати – подтикваха повечето хора към затвореност и изолация, всеки желаеше да не стори грешка, да не привлече лош поглед, да не кръстоса пътя си със злосторник.

 

х хх

 

Преди три години приключи войната, и този път не се осъществиха народните стремежи към обединение, към сбъдване на вродения копнеж за живот на всички българи под един покрив.

 

Тези общи грижи не бяха за мен чужди или непознати, чувал ги бях няколкократно в разговорите на възрастните. На улицата ставаха неща опасни и враждебни, всеки, дори и децата се пазеха от тях, както се пазехме и умно избягвахме хищници и отровни змии при нашите експедиции в тъмните гори…

 

Та нали все по това време затвориха и моя татко в тясна, тъмна килия, влязъл при него с насочено оръжие един лошак, имал в главата си лоши, най-лоши мисли, искал с пистолета си да застреля баща ми, да го убие. Но на татко не му трепнало дори и окото, храбро е неговото сърце, гледали се дълго време очи в очи, проклетника се уплашил, побягнал, тръшнал желязната врата зад гърба си…

 

Умълчах се и аз на масата, нахлули бяха в душата спомени за чуто и видяно… Ето тъмно е още, ранна сутрин е. Събуди ни силен шум и брат ми и аз, седнали в леглата, се оглеждаме уплашени. Татко, мама не са в спалнята, чуваме разтревожените им гласове, чуваме и други, чужди гласове, дрезгави, груби, заплашващи. Вратата се отваря с трясък, втурва се вътре някакъв натрапник, ей че голяма глава, лицето му половината покрито с косми, а краката му къси, сякаш се влачи по земята. Аз бях един от пиратите на Черния Корсар, но моята остра шпага не е под ръка, оставих я вън в антрето… иначе щях да го пронижа на часа, негодника! Мама се приближава, гали ме по косата, шепне тихо на ухото:

 

         - Това са агенти. Агенти на милицията. Внимавайте с брат ти да не мушнат техен пистолет в някое от чекмеджетата тук… Ще кажат, че е наш. Ще ни обвинят! Внимавайте, деца, внимавайте добре.

         Мама се отдалечава все така тихо и незабележимо както беше дошла.

         - Обличай се. Тръгвай! – изджавка един от агентите към баща ми. – За… справка!

         Мама препречи пътя им, брат ми се приближи и застана до нея:

         - Каква справка?! Тъмно е още… Съпругът ми сам ще дойде, нека разсветлее!

 

Агентите си пробиха пътя, затвориха тихо изходната врата. Няколко дни по-късно ранобудни съседи разказаха на мама, че са извели татко през задното стълбище. То води към мазетата, тъмно и тясно е тук, винаги вони, някои хора, също деца, ходят тук… понякога… по малка нужда!

 

Сепнах се, сякаш се бях събудил от тежък, кошмарен сън. Седях сам на вечерната маса, вече празна, раздигната… И отново потънах, върнах се при същия грозен спомен… Татко, този чист и най-чист човек, да го принудят, подбутван и подтикван, да премине като през иглени уши тясното, вонящо задно стълбище… само да не забележат хората тяхното злодеяние, да прикрият в утринната тъмнина страха си от собственото намерение. Надигна се в гърлото ми внезапно болезнена спазма, не, не, това не беше болка, а омраза към тия човеци, насилващи волята, вярата, душевната красота и чистота на баща ми. Тая болка, това болезнено чувство е все у мен, не ме напуска ето вече три-четвърти век.

 

х хх

 

Насреща седяха мама, татко, брат ми, побързах да отида при тях. По-добре ми беше при тях, не туптеше вече така бързо сърцето ми… като на подгонен заек, макар заека да беше смел, а не страхливец. Баща ми говореше нещо, гласът, както преди строг, сърдит, нямаше усмивка на лицето му. Дали пък не са научили нещо за някоя моя пакост?...

 

- Днес получихме ето това писмо – дигна той пред очите ни една цветна хартийка. И продължи, сега говореше равно, спокойно. – Хората, които ме хвърлиха в затвора, след това ме принудиха да работя в трудови лагери, до пълно изтощение, едва се спасих. Сега идва ново изпитание, пак наложено от същите хора. Наказват мен, но с това наказват и моите деца, моята жена. Те нямат никаква вина. Това е крайно несправедливо.

И той размаха наново, този път ядно същата хартийка. – И аз нямам никаква вина. Напротив! Гласът му отново зазвуча твърдо, строго, отчетливо, струваше ми се, че някакъв чук настойчиво, неуморно блъска наковалня. – Цял живот съм имал една цел – обединението на всички българи под една стряха. Ето затова ме наказват. Мен и моето семейство. Новите властници, комунистите ни изселват. За ден-два трябва да напуснем жилището ни, да се заселим някъде, далеч от София, но не по-малко от сто километра. Без работа. Без жилище. Започва скоро нова учебна, децата нямат училище…

 

         - Те ще ни погубят! Това е нашия край… простена мама и наведе глава, скрила в длани разплаканото си лице. Беше ми много тъжно, не знаех що да сторя и погледнах към татко. Той ми направи знак да погаля мама. Едва сложил ръка на главата й стана чудо – мама се изправи, прегърна ме, лицето й бледо и мокро, сияеше през сълзите, прозвуча и гласа й бодро, ведро:

 

         - Ние и там ще бъдем заедно, няма сила, която да ни раздели.

         - Няма сила, по-силна от обичта ни – повтори баща ми. – Мила Ирина, жено моя мила, деца мои. Ще мине може би много време, ще минат години, но ние ще се върнем. Ще продължа да пиша моите книги, страница след страница, книга след книга. Така както върших това през целия си живот. Сега съм по-силен. Вие сте със мен.

 

Легнала беше тишина, нищо не я нарушаваше, вперили очи в него, ние и не желаехме дори да се помръднем, поглъщахме всяка негова дума.

         - Писах и пак ще пиша моите книги за народа ни. За истината на тоя народ. За големите му мъки, за нечуваните страдания, за най-тежките жертви, дал в борбата. В борбата му за свобода и национално обединение. Но свободата и нашето обединение са едно и също в устрема ни да достигнем нашите цели.

 

Слушахме с най-голямо внимание баща си. И най-вече брат ми, почти шест години по-възрастен от мен, присвил сключените си вежди в дълбока гънка, вперил поглед напред, не пропускаше дума. Всички го наричаха Братко, съкращение от пълното му име Братислав. Той бе ученик във всеизвестната софийска втора мъжка гимназия. Продължението на неговото образование будеше много въпроси, тревожеше го все повече. Изселването на семейството, това поредно насилие, рушеше безмилостно мечти и планове, прегазваше надежди. В думите на баща си той търсеше не само утеха, много повече яснота и сигурност. Те бяха за него спасителния бряг на корабокрушенеца.

 

х  хх

 

         - Момчета, утре ни чака много работа – обърна се баща ни към нас. Ще трябва да се стегне багажа за път – най-важното, най-необходимото. За два дни всички стаи трябва да са празни. Утре ще дойдат роднини, приятели – да помагат. Някои ще вземат от покъщнината мебели, книги… да ги пазят, докато един ден… се върнем…

 

Татко стана енергично и се запъти към работното си писалище. Черното писалище! Върху него имаше наслагани винаги много книги, всякакви книжа, безброй писма, втъкнати в един приготвен за тях разпределител. Беше ни казано най-строго да не пипаме нищо по писалището. Само мама можеше да почиства праха, без да размества нещата. Мебелът беше поставен в ъгъла на кабинета, зад гърба на работния стол имаше стена, отдясно имаше стена, само от ляво можеше да се мине, за да се седне. Преди да заеме място там, баща ми бръкна с два пръста в малкото джебче на жилетката си и извади малък, но гъсто назъбен ключ. Ние, затаили дъх, следяхме всяко негово движение. Ключалката щракна сухо, той извади дебела папка с твърди корици, от тях висяха шнурове, пристегнали книжата с яки възли. Разтвори горната корица, веднага разпознах неговите букви, дълги и остри, гъсто, строго подредени в редици – истински войници, и различни оръжия носеха – стърчаха копия, сабите пък извити, късите мечове застрашително насочени напред… Над тях, в горния край на листа, с едри печатни букви равномерно беше написано заглавието.

 

         - Това е книгата, която съм написал напоследък. реписана е и предадена за издаване. Майка ви е чела вече. Тя е моята първа читателка. Но и най-строг критик – усмихна се баща ни.

         - Великолепен роман. Най-хубавият, който съм чела до сега – допълни мама със светнало лице.

 

Баща ни премести встрани целия куп на ръкописа. Остана да лежи отделно само последната страница. Написал бе там, ясно и четливо, датата 4 септ. 1946 г.

 

         - А какво е заглавието на романа? – попита брат ми нетърпеливо.

         Последва къс отговор.

         - Железният светилник.

 

х хх

 

Два дни по-късно напуснахме празното жилище. Беше 28 август 1948 година – денят на Голямата Богородица.

 

Изтичах до балкона – да хвърля последен поглед на задния двор. Обичах тоя двор, играехме тук на воля, почти никой не ни се сърдеше или пъдеше от тук. Върнах се отново в стаите, мама вече ме търсеше… празни, пусти бяха, знаех ги вече, не за пръв път ги обикалях… там, в гостната се уплаших, краката сякаш ми се подвиха, така ми се случваше винаги след дълго тичане. Братко се втурна, дръпна ме за ръкава, аз го последвах. Нали аз бях неговия Оръженосец… На улицата не зърнахме нито едно познато лице. Къде бяха нашите приятели?... Потеглихме към неизвестното. Щяхме ли да се върнем скоро?...

 

х хх

 

Прекарахме четири години в Луковит, малък град, разположен в Мизия. Хората му бяха добри, добри бяха и към нас. Наричаха ни… изселените. Живеехме в оскъдица, мама работеше в една тъкачна фабрика – да свързваме двата края. Брат ми и аз ходехме на училище, а баща ми пишеше своите книги, ден след ден, година след година. „Железният светилник“, предаден за печат още през 1946 г., лежеше в чекмеджето на влиятелен, силен за деня човек вече шест години. Години, загубени за автора, за литературата.

 

През 1952 година романа видя бял свят. Най-сетне! и ние поехме скоро обратния път.

 

„Моите книги ще ни върнат там, откъдето ни изтръгнаха“ каза ни татко тогава. авторът на „Железният светилник“ имаше желязна воля. И несломима вяра в съдбата на“Македоня, тая земя българска“.

 

Послеслов

Гоненията, преследваният, започнали веднага с деветосептемврийския преврат, продължиха с пълна сила десетилетия наред. Димитър Талев най-напред бе хвърлен в затвора, последваха няколкократно въдворявания в работни лагери – с изключително тежка, съсипваща работа, с нечовешко препитание.

 

Междувременно е изключен от Съюза на българските писатели. Някои негови книги са забранени, а други, вече написани в тези нови, тежки времена, не се издават. Една от тях е „Железният светилник“.

 

Не минава много време, през 1948 г. е изселен със семейството си – млада жена и две невръстни деца –в едно малко градче, без жилище, без работа, без средства. Подпомогнат е от неколцина верни другари и съмишленици, дълбоко убедени в непреходния му талант, в желязната му воля и неразривна връзка с националното дело.

 

Пълно е с неизвестност бъдещето – кога ще бъдат издадени книгите му, още колко години ще остане тук, в оскъдица и болезнена изолация, с тежки мисли за просперитета на подрастващите деца, за Ирина, милата, преуморена жена. Та тя, горката, плака вчера, видяла първия си бял косъм. Нищо чудно, че всички тези терзания подкопаха здравето му. Болката под стомаха идеше все по-често, все по-мъчителна…

 

Язвата стесни до последен предел преминаването на храната през дванадесетопръстника. „Опасност от перфорация! В такъв случай всяка минута е скъпа…“ предупреждаваха капацитетите. Затова реши тогава, когато получи заповедта да напусне София да се засели в гара Червен бряг, малко повече от сто километра отдалечена от столицата и при това гара, оживен железопътен център. Така утешаваше Димче съпругата си, може да се спестят скъпоценни минути за една спешна операция. Но там, в хотела на гарата, Димитър Талев научи друга новина, която усложняваше нещата. Червен бряг имаше търговска гимназия. Синът му Братислав учеше в реална гимназия, каквато имаше в съседното градче.

 

И ходенето по мъките продължи. На другия ден потеглиха за Луковит, отдалечен от гарата само 12 километра. Така Луковит, живописно разположен на река Златна Панега стана техен нов домицил…

 

х хх

„Този роман нося под сърцето си повече от двайсетина години…“ – споделя авторът. Първите печатни следи на тази книга срещаме като подлистници в летните броеве 1944 г. на вестник „Зора“. Червената армия е далеч от пределите на Царство България, един комунистически преврат се приема като фанатична утопия. Но нещата се променят коренно със съветската окупация на страната, със започналия кървав терор, често пъти патологично насочен към най-даровити личности, които са елита на нацията.

 

„Железният светилник“ е завършен на 4 септември 1946 година. Две години след преврата, чиято унищожителна сила бушува безмилостна, безразсъдна, сляпа! Димитър Талев без съд и присъда е хвърлен в Софийския централен затвор, среща се тук очи в очи със смъртта. Едва напуснал преизподнята, свободата му е отново заграбена брутално. На вратата на трудовия лагер е посрещнат с думите, изречени от злодей, който добре го познава:

 

         - Тук ще бъде твоят гроб хладен.

         Заканата не е далеч от истината. Веднъж по чудо е спасен от вярна смърт – негови другари го намират в мината, затрупан от въглища.

 

Изтеглят го, един от спасителите вдъхва в безжизненото тяло глътка животворен въздух.

 

И точно по това време Димитър Талев пише и завършва „Железният светилник“. Откъде се взе тази духовна сила? И непресъхващия извор на физическата съпротива? Много хора търсят отговор на загадката, търся я и аз. Чувам неговия глас. Ето и сега, в този кратък миг. „Сила ми дава обичта към Отечеството, към целокупна България. Към моята родна Македония, тая земя българска. Тук живеят от хиляда и петстотин години българи. Те говорят чист български език, на него ми говореше милата ми майка, на него четях първите си книжки…

 

От Македония, от Долна земя, започва за цяла България Възраждането, време най-светло и чисто, време свето! Народът ни беше единен, неразяждан от вражди, от пагубни за всички ни вражди. Ето, от тук черпя силите си!...“

 


От категорията

Избраха българската песен за Евровизия, парчето ще стане ясно с концерт по БНТ на 10 март

-1613993961.jpg

Екипът ми се обедини около мнението, че е много важно да отидем на конкурса с ...

2 март 2021 | 17:28

Мария Бакалова не успя да спечели „Златен глобус“

-1614273649.jpg

"Борат 2" обаче получи "Златен глобус" в категорията за ...

1 март 2021 | 08:24

Васко Василев свири по върховете на Пирин за Световната купа по ски и Световното младежко първенство
(Видео)

Снимки: Иван Обрейков

-1614337575.jpg

Няма по-безценен спомен от изгрева в Пирин, под връх Тодорка, когато малко след ...

26 февр. 2021 | 13:05

Режисьорката Адела Пеева изтегля свой филм от публичен показ
(Видео)

-1583411778.png

„Да живее България“ бе включен в онлайн събитие „Великолепната женска ...

2 март 2021 | 15:28