26317 | 9 март 2013 | 11:22

Интервю на Боряна АНТИМОВА за магията на поезията и силата на любовта и доброто

- Добромире, ти си обожаван, славата те застигна твърде рано - след първата издадена книга „Еднакво различни“... Как се чувстваш насред толкова любов?

- Изненадан. Не толкова заради успеха на книгата, а защото си давам сметка колко хора четат поезия. Най-големият комплимент, който получавам, е, че всеки открива себе си в нещата, които пиша.

- Не те ли застигна славата твърде рано?

- Не знам... Може би е точно навреме. Аз съм на 44 години, вече улегнал, от една страна, а от друга - все още млад, жизнен, търсещ забавата и красотата...

- По чистия стих, по културата на стиха напомняш Дамян Дамянов...

- Той е ненадминат. Харесвам също Валери Петров. Те двамата са ми били учители в детството. И до днес пазя книгите им... Дамян Дамянов е лирик. Аз също съм повече лиричен. Твърде възможно е да имаме сходни изразни средства и ритъм... Във всеки случай чест е да бъда по някакъв начин сравняван с него, макар и незаслужено, според мен...

- Този твой чист и разбираем стих така ли „потече“ от самото начало? Имаше ли периоди на символизъм или нещо друго?

- Вярвам в простите думи. В кратките словесни форми. Не харесвам абстрактността. Прекалено многото символи сякаш целят да придадат интелектуалност на дадено стихотворение, да речем. Според мен талантът се крие в това хем да го напишеш просто и разбираемо, хем читателят да си каже - ето, точно това винаги съм искал да кажа... В младежките години имах експерименти в абсурдизма. Може би повлечен от впечатленията си от произведенията на Реймон Кьоно. Но бързо осъзнах, че това е грешка.

- Откога пишеш? Помниш ли първото си стихотворение и повода за написването му?

- Пиша, откакто изобщо се научих на правопис. Първото си стихотворение написах във втори или трети клас, беше посветено на Асамблея „Знаме на мира“. Парадокс е, че го помня наизуст. Явно в живота има важни неща, които остават вечно.

- Някой насърчаваше ли те вкъщи да пишеш?

- Не. Но баща ми, Бог да го прости, ми беше подарил една стара пишеща машина „Мюлер“, от онези машини с прозрачните стъклени клавиши... Тя се превърна в мой стимул. Бях като запленен от нейната красота. Караше ме да изпитвам хем страхопочитание, хем ме предизвикваше да продължа... После, години по-късно, животът ме срещна с големия поет Борис Христов. Това се случи в един офис, бях на 22 години... Той дойде много болен, за да се срещне с мен, защото харесал нещата ми... Та той ми каза нещо, за което се оказа прав. Каза, че писането е късане на черва. Звучи неприятно, но е самата истина. И сега не мога без тази болка... Споменавам винаги и Павлина Матеева, учителката ми по литература. На нея дължа много, много, много. Тя възпита в мен отношение към думите. Признателен съм й до гроб.

- Но защо юридически, а не филологически факултет?

- Аз исках да ставам певец или актьор, но времената бяха такива, че без връзки това беше невъзможно да се случи. Насочих се към правото, защото сметнах, че с времето сам ще усъвършенствам писмената си култура, а то ще ми даде нещо повече. Така и стана. Юридическият факултет ме научи на дисциплина - и в работата, и в мисленето. За да пишеш, се иска голяма дисциплина.

- След като поет къща не храни, юристът сигурно го прави. С какво точно се занимаваш?

- За съжаление в България изкуството по принцип не храни. Без значение дали пишеш, дали рисуваш, или пееш. Примирил съм се с това. Просто хората, които се занимават с изкуство, трябва да изразяват себе си. Състоянието на творческа леност е непростимо. А правото ме издържа, да. Занимавам се с търговско право, най-общо казано. Имам интерес и към интелектуалното право, тъй като пряко ме засяга като творец.

- Сухата строга материя на правото и най-нежните любовни балади - ти сякаш си изтъкан от контрапункти…

- Животът е изтъкан от противоречия, нали? Любовта също е много противоречива. Някак вярвам, че човек не може да има всичко. Нещо му се дава, друго му се отнема. Гледам на това като на хармония, не като на някакъв недостатък.

- Стъпкана ли е любовта в материалния ХХ1 век?

- В голяма степен - да. Тя се превърна в понятие, за което няма определение дори в Тълковния речник. Сякаш всеки я носи, всеки разсъждава върху нея, но повечето хора като че ли вече са неспособни да я споделят с някого. Чужди сме си. Ще си ставаме все по-чужди, ако доброто наистина не вземе връх. А аз като човек, роден под знака на Водолея, вярвам, че добротата е обречена на оцеляване. Поне на оцеляване.

- Нали казват, че след несъстоялия се „край на света“ идва нов век на връщане към духовността… Вярваш ли в това?

- Да, да, това имах предвид. Интуитивно вярвам, че ще стане така.

- Доказано е, че най-красивата любовна поезия се пише в моменти на любовни несполуки. При толкова много прочувствени любовни стихотворения на човек би му хрумнало, че си един мъж, нещастен в любовта?

- Нещастен - не бих казал. По-скоро разочарован като повечето хора. Но пиша за любов, имам това право, понеже съм бил истински влюбен и съм обичал. Това остава като придобит навик, защото любовта не е инстинкт. Баба ми и дядо ми по майчина линия бяха най-влюбените хора на света. Насила няма как да бъдеш обичан. Любовта е дар. Може пак да ми се случи. Надявам се. Но не съм нещастен в този смисъл.

- Това означава ли, че живееш сам?

- Да, но не защото това е причината. Аз съм самостоятелен от 18-годишен. Един Водолей има нужда от пълна свобода. Но свобода, която би споделил с целия й уют, ако има любов.

- „Еднакво различни“ - какво стои зад това нетрадиционно заглавие на първата ти книга?

- Идеята, че се раждаме различни, но всички еднакво имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани. Този оксиморон ми се видя подходящ за целта.

- Блогът ти „Доброти и баневизми“ е сред най-посещаваните в мрежата, говори се, че именно той те е мотивирал да събереш литературните си произведения в книгата „Еднакво различни“?

- Да, така е. Чрез него набрах смелост, така да се каже. Там имам много последователи и това много ме радва. Тъжно е обаче, че някой недоброжелател го е „докладвал“ и е спрян.

- И какво да ги правим тези хора - завистници и недоброжелатели, които нахълтват в живота ни, разбиват трудно градената ни хармония просто защото не им харесва, че сме успели в нещо?

- Нямам еднозначен отговор на този въпрос. Опитвам се да бъда толерантен, без да мога и без да искам да ги разбера. Ето го пак заглавието от книгата - еднакво човеци сме, като личности - различни. Още едно противоречие. Не го приемам, уча се да го преодолявам.

- Втората ти книга „Хамалогия на чувствата“ вече е готова. Ще има ли и в нея много любовна поезия, на която се плаче?

- Ще бъда съвсем откровен. Имам материал поне за две книги. За съжаление издателствата се правят, че не съществувам. Известни автори също се правят, че ме няма. Отдавам го на това, че не съм маргинален. Книжният пазар е залят с какви ли не бълвочи, минаващи за модерни и актуални. Иначе „Хамалогия на чувствата“ ще включва само и единствено стихове. За любовта.

- Хамалогия на чувствата - пак контрапункт между грубата до вулгарност действителност и… чувствата…?

- Именно. Който обича, той носи и кръста на любовта. Не е лесно да обичаш. Още по-трудно е да бъдеш такъв, че теб да обичат. Любовта и умората вървят ръка за ръка.

- В тези дни на протести, когато улицата се опитва да диктува, застрашено ли е правото по някакъв начин?

- Правото не, застрашен е редът. Много се надявам хората да покажат, че са част от едно гражданско общество, макар и в крехка възраст. Ако подценим правото, ще се роди анархията. А тя е зло.

- Като юрист какво мислиш за смяната на модела на управление? Как ти се струва идеята за ново Велико народно събрание?

- За съжаление не е толкова просто. Що се отнася до евентуалното намаляване на броя на депутатите - има резон. Може да се помисли и за това да станем президентска, а не парламентарна република. Както казва проф. Божидар Димитров, България винаги е била управлявана от ханове, императори и царе, та дори и от диктатор в лицето на Тодор Живков. Но според мен не сега е моментът да се свиква Велико народно събрание. Нека сега свършим неотложното - да се назначи служебно правителство, което да подготви предсрочните избори. Аз така мисля.

- В това наше трескаво време на срутени кумири къде е мястото на поетите?

- В сърцата на хората. Мястото им винаги е било там. Разбира се, и на улицата. Какво е Септемврийското въстание без Гео Милев?!

- Ще спаси ли света любовта в тези размирни времена?

- Да. Любовта е била повод за войни, но тя е и най-сигурният начин да се чувстваме и да бъдем свободни. Не красотата, любовта ще спаси света.

(в. Преса, печатно издание, брой 66 (418) от 9 март 2013)