Павел Васев. Снимка - БГНЕС

Павел Васев: Аз съм виновен за кризата

22724 | 15 май 2012 | 17:00

„Само у един артист да се съхрани надеждата, тя скоро ще зарази всички“


Павел Васев е роден през 1951 г. в София. Средното си образование завършва в Югославия, а през 1973 г. - театрална режисура в класа на проф. Христо Христов. Васев сменя различни ръководни постове, между които директор на студия за телевизионни филми „Екран“, заместник-министър на културата (1991 г.), председател на Съюза на българските филмови дейци, директор на културния ни институт в Москва, на Сатиричния театър... От началото на 2009-а до сега Павел Васев неотлъчно се занимава с мениджърските дела на Народния театър, чийто директор е.

 

- Професия ли е да си директор на театър, г-н Васев?
- Не, въобще не е. Това е временно и случайно положение. Моята професия е просто организатор на театрални представления. И никакъв термин не може да промени същността - нито продуцент, нито художествен ръководител, нито сваляч или повдигач на театрални звезди. Моето голямо щастие се състои в това, че се занимавам със това, което обичам - създаване на условия, за да се раждат с мъка и терзания театрални представления. От дете ходя на театър и дай Боже да ходя, докато съм жив. Това ме прави щастлив.
- Издържате ли на критика?
- Ако не издържах на обвинения, на клевети, отдавна трябваше да съм се хвърлил от прозореца. А освен това правя разлика между аналитичната разруха на съмнението (което твърде често ме спохожда), без която не може да има     съграждане, и критиката на всепобеждаващата посредственост.
- Ако ви помоля да се опитате да опишете всеобщото настроение при артистите днес, как ще го направите?
- Срещам все повече отчаяние у хората на изкуството. Отчайват се обаче талантливите, можещите, разбиращите. Не съм срещнал досега нито един отчаян „посредственик“ - там всичко е наред, оптимизмът е вързан като пионерска връзка, новите „активни борци“ вече се строяват. А духовната криза не си отива.
- Какво се случи? Кой е виновен?
- Аз. Аз съм виновен. Защото съм част от обществото, което не успя да защити фундамента на българската държава - културата и образованието. И затова белезите на кризата са като дамга по лицата ни. Помислихме си, че демокрацията ще ни спаси. А животът като такъв е значително по-строг от политическата демонстрация, която гледаме на живо. Той те поставя в твоето малко квадратче на големия си кариран лист. Мислехме си, че комунизмът си е отишъл, а той само беше подменен.
- Изходът?
- Ще преодолеем разпада тогава, когато духът ни премине в друго състояние. А за това е нужен хирург. Или демиург. Много често обвиняват един или друг министър на културата за какво ли не и изискват от него невъзможни неща. Познавам работата на Министерството на културата отдавна и отвътре. За последните двайсет години бюджетът за култура се срина три пъти. Със съдействието на всички партии. И всеки, който се престраши да стане министър на културата, веднага го изправят до стената. И незабавно се явяват „спасители“, да речем някакви си девици, които знаят как да се „оправи“ културата. Ако беше така просто, както им изглежда на някои, отдавна да сме се справили. Тук не става дума за криза, а за беда. Цялото общество - политици, медии, юристи, артисти - всички ние повикахме духовната криза. И явно още не сме стигнали дъното. Чак когато го стигнем, ще извикаме на помощ учителя, иконописеца, свирача. И може би ще тръгнем нагоре. Засега все още падаме.
- Мрачно говорите, а всъщност Народният театър се радва на успехи - „Икар“ за най-добър спектакъл за 2011 г., 16 номинации за „Аскеер“. Това не е ли признак на успех?
- Аз не съм наивник. Не вярвам на наградите, не участвам в никакви „състезания“ в областта на културата. Едни признания и похвали днес утре могат да се окажат провал. Не мога да погледна отстрани и да определя дали сме на прав път, но знам, че всички в Народния театър се раздават докрай. И публиката им отвръща с обич. Публиката е единственият верен критерий за театралната практика. Наградите не бива да прелъстяват. Само времето потвърждава кое е добро и кое не и безпощадно отхвърля мнимите успехи.
- Тоест: шумните признания принизяват изкуството?
- Животът трудно се поддава на определения. Опитвам се да предпазя колегите си от звездомания. Театърът не е спорт, където винаги трябва да има победител. Театърът е празник. Решително съм против наградите и отличията. Но в същото време знам, че тези „Икари“ и „Аскеери“ са израз на онази особена взаимност, която членовете на театралното братство сами са си създали, за да се подкрепят един друг, за да се държат един за друг. Те така оцеляват.
- Влязохте в остра полемика с театралната критика. Написахте „Открито писмо“ до в. „Култура“ за „Ревизор“ на Мариус Куркински, което не бе публикувано и се разпространява като „самиздат“. Не подбирате много изразите си - така ли оцелявате?
- Има много смешни неща в днешната театрална практика. Често се шегувам, че като сменяхме тапетите в Народния театър, не успяхме да сменим нито характера на сплетните, нито да ограничим производството на клюките. Определени хора, предимно комунални театроведи, с които сме завършили един и същ институт, си присвояват правото да определят кой спектакъл е добър и кой лош. А пък аз знам за театъра много повече от тях, прочел съм един вагон с театрална литература, гледал съм спектакли по целия свят през последните 50 г., гледам и сега. Това не ме прави нито по-умен, нито по-значим от театралните критици. Но ми дава една възможност -да правя анализи и сравнения от единствената според мен равнопоставена позиция: на зрител, който обича театъра... И на който суетата да поучава му е скучно деяние, защото историята на театъра е наука за неговото бъдеще.
- Що се отнася до критиката, не е ли било винаги така?
- Историята се повтаря. Когато постановката на пиесата „Борислав“ от Иван Вазов се играе невероятните за своето време 50 пъти в същия този Народен театър, месеци наред обругават поета по всички вестници. Основното обвинение е, че театърът е за елита, а широката и многолюдна публика го принизява до простолюдието. Дали знаете името на някой от тези Вазови „критици“? Не, разбира се. Аз ги знам. Но пепелта на времето вече е заличила имената им. Да сте чували за „вразите“ на Пейо Яворов, които си разрешават след премиерата на пиесата му „В полите на Витоша“ в Народния театър  да го наричат „телеграфчийчето“ (така както днес звучи определението „чалга“)? А знаете ли кои съсипаха последните години от живота на Апостол Карамитев? Знаете ли кой нарисува карикатурата му във в. „Стършел“ с текст под нея: „Стига филми с Апостол Карамитев, дайте ни филм с „апостола на свободата“? Не, разбира се. Аз знам. И защото съм от онези консервативно мислещи люде, считам, че театърът на новото време може да дойде само ако стъпим на раменете на нашите предшественици. А те с таланта си са заслужили нашето уважение. И преклонение. И винаги когато срещна фалшификации на българската театралната история и явно манипулативни писания, които с лека ръка и без познание обругават посветилите живота си на театъра артисти, ще отговарям, без да се съобразявам с нищо. Защото не ме е страх. Те обаче имат от какво да се страхуват. От истината. А, както знаете, страхът ражда подлеци.
- Тогава кое е най-важно за театъра у нас?
- Не само у нас, но навсякъде по света публиката е главният крепител на театралното изкуство. Но бъдещето, двигателят на театралния процес е в ръцете на драматурзите (авторите) и на режисьорите. Те са тези, които надскачат времето и ни прехвърлят „дрюбен“ (оттатък). Театър може да се случи без много неща - може да е без текст, без режисьор, може да има уличен театър... (Например у нас рашковците - артистите, водени от Рашко Младенов, играеха по улиците на Созопол по време на „Аполониите“.) Но театър без артисти не може да се случи. И затова винаги главният проблем за всяка сцена е взаимоотношението на артистите и публиката. За Антоанен Арто актьорът е жертва на кладата, която през огъня отчаяно известява за сполетялото ни бедствие - сривът на морала. У Гротовски актьорът е мъченик, с когото зрителя не може и не бива да се индентифицира (колко велик е Гротовски - той единствен има смелостта да каже „моят театър е мъртъв“ - питайте днешните режисьори, те всички считат, че са вечни). За Бекет артистите са моряци, претърпели корабокрушение, а публиката стои на скалистия бряг и гледа как те се давят. За мен отношението на Питър Брук към тази тема е най-близко като понятие - артисти и публика са на една територия и хванати ръка за ръка заедно изследват най-трудното нещо - как да живеем...
- Това ли е въпросът: Как?
- Това е - как да живеем? Трагично? Драматично? Аз считам, че няма нищо по-ценно от смешното. Но знам, че смехът, въпреки че освобождава докрай чувствата, може и да профанира съдържанието на смисъла и да заблуди зрителя. А зрителят много често има нужда да бъде заблуждаван. Тогава се отваря място за спекулантите. И за това първо трябва, както казва Бродски, „да има естетика, която да има качествата да се превърне в етика“.
- А сега не се сдържам да ви задам любимия си въпрос - дано прозвучи като тъжно разведряване на това интервю: Има ли криза на духа?
- Аз, откакто се помня, живея все в кризи и не ме страх от нищо. Не може да има криза на духа. Защото само у един артист да се съхрани надеждата, тя скоро ще зарази всички. А театърът, изкуството - това е пътят на надеждата през времето.



 

 


От категорията

На 19 септември от 19 часа

Бах и Моцарт ще звучат на 4 пиана в Античния театър в Пловдив

Йордан Камджалов-1521143625.jpg

Прочутите български музиканти Томислав Байнов и Йордан Камджалов дават на ...

3 авг. 2020 | 15:42

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му

Народният театър връчва награда на името на Иван Вазов по случай 170 години от рождението му-1594129096.jpg

Публиката ще види документалния филм „Театър по време на пандемия“ на режисьора ...

7 юли 2020 | 16:37

Двама казахски философи в изложба на галерия „Мисията“
(Галерия)

Ескпозицията ще остане в галерия „Мисията“ до 14.08. при спазване на всички мерки за дезинфекция.-1596480845.jpg

1150-та годишнина от рождението на Ал-Фараби, “Аристотел на Изтока”, и 175-та ...

3 авг. 2020 | 21:52

Крис Захариев е носител на Наградата за Полет в изкуството „Стоян Камбарев” 2020
(Галерия)

Наградата за Полет в изкуството  „Стоян Камбарев” 2020-1593976497.jpg

Кметът Йорданка Фандъкова връчи на младия режисьор култовата статуетка, а Ваня ...

5 юли 2020 | 22:02