Крахът на „съсловната“ власт

17646 | 8 юни 2013 | 10:24

90 години от Деветоюнския преврат

-9 juni.jpgМинистри от последното правителство на Стамболийски в Софийския централен затвор. Снимка - История на България-1433942947.jpgКонници от Оранжевата гвардия в центъра на Хасково. Снимка - Национална библиотека ''Св. Св. Кирил и Методий''-1433942696.jpgЦар Борис Трети. Снимка - Софийски исторически музей.-1433942796.jpgАлександър Стамболийски-1433942593.jpg

В началото на 1923 г. министър-председателят Александър Стамболийски, тогава 43-годишен, еднолично решава да разтури ХІХ народно събрание. Целта му е да спечели предсрочните парламентарни избори с огромно мнозинство и да измени конституцията: „Историята един ден ще ми прости този грях.“  На 23 февруари 1923-та са приети поправки в Избирателния закон. Избирателните колегии вече не са в окръзите, а в поставените под прекия надзор на властта „административни околии“. На 22 април Земеделският съюз печели 54 на сто от гласовете, но по новата избирателна система получава

 

212 депутатски места

 

срещу 17 за комунистическата партия и 15 за десноцентристкия Конституционен блок.

 

Макар и стъпил на върха на славата си, Стамболийски не подозира, че е на крачка от пропастта. Главозамаян от изборните успехи и многохилядните шествия на земеделската „Оранжева гвардия“, той си въобразява от името на „селското съсловие“, че положението му е „непоклатимо“. Министър-председателят не вижда кой би свалил от власт БЗНС „поне в близките 20 години“: „Който ни е качил!“ Всъщност дните му са преброени.

 

Министерският съвет решава да бъдат насрочени в началото на 1924 г. избори за Велико народно събрание, което да измени „остарялата“ конституция. Стамболийски се заема да изработи проект, разделящ „съсловния парламент“ на две камари: икономическа и политика-социална. Министър-председателят носи отговорност не пред държавния глава и Народното събрание, а пред съюзния конгрес. Царят се изключва от външната политика. Всички негови писмени актове задължително се приподписват от отговорните министри, за да станат валидни.

 

В края на април 1923 г. ръководството на създадения през 1919 г. формално „надпартиен“ Военен съюз приема плана за държавен преврат срещу т. нар. съсловно управление. Ударът трябва да бъде нанесен на 26 май, на 2 или 9 юни,

 

в нощта на петък срещу събота

 

защото петък е пазарен ден, на който стражарите се черпят със свои земляци по кръчмите. Две седмици преди „акцията“ Борис ІІІ се среща тайно в зоологическата градина с полковник Иван Вълков, председател на Военния съюз, и се опитва привидно да го възпре от неизбежната стъпка. След като не успява да убеди съюзния водач, царят артистично вдига ръце съм небето в знак на безизходица. Той едва търпи снизходителното и наставническо отношение на Стамболийски към „царчето вълче“, но се бои от надигане на селячеството и отрицателен отзвук в чужбина.

 

Царят не е сигурен, че Военният съюз „ще измете дружбашите“ от коридорите на властта. Ето защо той се презастрахова и на 8 юни 1923 г. „проверява“ Стамболийски във вилата край родното му с. Славовица, Пазарджишко. Той поднася щедро на домакина първия узрял пъпеш и го моли да приеме на гости сестрите му Евдокия и Надежда. Пожелавайки „приятна почивка“ на министър-председателя, монархът потегля за столицата, където министрите спят върху лаврите си от бляскавата изборна победа.

 

Щабът на преврата се събира на 8 юни вечерта в къщата на генерал Иван Русев в центъра на София и съставя правителствения списък начело с проф. Александър Цанков, председател на Народния сговор (бел. ред. - дясна формация, създадена през 1921 г.; след преврата се влива в новата партия Демократически сговор). С наближаването на полунощ съюзните офицери се срещат на определените сборни места и поемат към казармите. Точно в 2,30 ч. поделенията са вдигнати „по тревога“. Възпламеняващото обръщение „Юнаци“ и словесните откоси срещу „враговете на Отечеството“ са достатъчни да приведат в марш хиляди подофицери и войници.

 

Тропотът на подковани ботуши

 

оглася софийските улици. Като по часовник в 3 ч. проечава пушечен и картечен огън, изгърмяват и няколко бомби „бухалки“, а после настава напрегната тишина.


Изненадата е пълна. „Оранжевогвардейците“ не смогват да пукнат една пушка, защото не намират пушките по пирамидите. Не им остава нищо друго, освен да вдигнат ръце и да побягнат към селата си. Единствено пред ІІ полицейски участък се завързва престрелка и падат убити двама стражари. Сърдити заради ранното и грубо събуждане, земеделските министри са отведени в V полицейски участък. Те забравят за заредените пистолети под възглавницата.

 

Към 4 ч. при заговорниците нахлуват въодушевени ген. Велизар Лазаров и полк. Дамян Велчев, за да доложат засмени на Вълков, че „операциите приключват благополучно и точно според дадените нареждания“. Всички извикват „Да живее България!” и се запрегръщат щастливи. Цанков се сеща, че все пак трябва да намерят царя в двореца „Врана“ и да му поднесат указите за смяната на властта.

 

Борис ІІІ изиграва сценка

 

- на човек, внезапно поставен пред свършен факт. „Неговата“ армия е свалила от власт законно избрано правителство. Във възмущението му има и нещо искрено, защото София е столица на България, но не е цяла България, а не е известно как ще се развият събитията в страната. Международният отзвук също може да бъде отрицателен. Цанков напомня на монарха да помисли за съдбата на династията и слага указите на писалището. Царят преодолява гризящото го колебание и подписва с тежка въздишка: „Бог да ни е на помощ. Желая от все сърце успех на преминалото през толкова изпитания Отечество!“

 

Властта в градовете е завзета с лекота - Пловдив, Шумен, Русе, Враца, Варна и други градове са в ръцете на Военния съюз. Въоръжената съпротива по селата продължава няколко дни. Успели да въведат ред в по-големите градове, „превратаджиите“ са способни бързо да придвижват отряди от един въстанал кът към друг. В Ловешко, Троянско, Тетевенско и Луковитско новата власт е наложена на 13 и 14 юни, след което са разпръснати „бунтовниците“ в Карловско, Асеновградско, Харманлийско и Свиленградско.

 

Конни отряди с артилерия

 

се справят безпощадно с „дружбашите“ в Ботевградско, Пирдопско и Старозагорско. В опита за въстание най-критично е положението в Плевенско, където се вдигат няколко хиляди селяни - твърде лошо въоръжени и командвани, за да успеят срещу професионално организирана войска.

 

Съдбата на Стамболийски е предрешена от ръководството на Военния съюз, който той „разтури“, но не можа да унищожи. Земляците на земеделския вожд са разбити и разпръснати в Пазарджишко. Предаден на войската от селяни в с. Голак, бившият министър-председател очаква да го отведат и съдят в столицата. Вместо това той е върнат в вилата и заклан на 14 юни от четниците на войводата Величко Велянов като „продажник и предател“, дръзнал да преследва ВМРО в споразумение „със свинарите“ от Белград.

 

Смъкването от власт на едно силно правителство с корени в народа не е лесна работа. Превратът успява благодарение на изненадата.

 

Освен това до този момент Стамболийски отблъсква офицерството със своите настойчиви опити да го унижи, да го „пооранжеви“ и превърне в политическо оръдие. Извършените по партизански съображения масови чистки (под предлог съкращението, наложено от Ньойския договор) бият преди всичко по редовете на Военния съюз. Заобиколен от шепа офицери службогонци, ръководителят на БЗНС храни надежда във всесилното единоначалие. Той не схваща навреме, че не е достатъчно народът да върви след теб, когато армията е против теб. Селските чеда в униформа са „доброволци“ и се подчиняват единствено на най-преките си началници.

 

Държавният преврат на 9 юни 1923 г. слага край на еднопартийното управление, стремящо се да установи съсловна селска власт „в името на мнозинството“. Стамболийски се изявява като самобитен и енергичен политик, но

 

във военното дело е непоправим самодеец

 

дори и не е служил войник. Точно тук неговата самонадеяност нанася смъртоносен удар на собственото му управление.

 

Разбира се, Военният съюз няма никакво право да събаря от власт едно законно избрано правителство и да налага посочени личности за министри, а още по-малко да убива отстранения от кормилото министър-председател. Въведеният ред в Царството не довежда до успокоение и градивен политически живот. Напротив, настава време на кръвопролитна и братоубийствена гражданска война.

 

Насилствената намеса на армията в политиката доказва, че и тя не е скарана с нейните пристрастия. Подкрепата за Народния сговор е вземане на страна в междупартийните борби. В никакъв случай обаче Съюзът не бива да се представя като „инструмент“ за овластяване на Сговора, защото по-скоро Сговорът е неговата необходима за пред светаполитическа фасада.

 

На Балканите е по-важно да имаш властта да управляващ, а второстепенен въпрос е как и чрез кого.

 

Правителството на проф. Цанков зависи от волята на т. нар. Конвент, съставен от видни представители на Военния съюз. Първоначалното задължение на този съвещателен орган е грижата за отбраната и сигурността на държавата, но обсегът постепенно се разширява и в областта на вътрешната и външната политика. Сговористкото правителство не може да вземе никакво важно решение без одобрението на тази своеобразна висшестоящата инстанция. „Неотговорните фактори“ в политиката се увеличават с още един и нещо повече - той заема  веднага първото място сред тях.

 

Стотици са избитите след преврата

 

Съпротивата срещу преврата е смазана, но насилието не спира.  Следват множество убийства, арести и присъди. Точни данни за жертвите няма, но се смята, че убитите без съд и присъда са стотици. През юни и юли 1923 г. са ликвидирани видни дейци на БЗНС като Крум Попов, Стоян Калъчев, Димитър Кемалов, Георги Дамянов и др.

 

Само в Плевен арестуваните през юни 1923 г. са около 700, в Карловско - 1200, в Шуменско - 1400 души.

 

В Карловско под отговорност са подведени 375 души, в Асеновградско - 101. Пред съда в Плевен са изправени 95 души, обвинени, че искали с метеж да установят комунистическа власт. Там са произнесени 21 присъди, от които три смъртни и 3 на доживотен затвор. В Пловдив пред съда са изправени 90 души, в Дупница - 41. Много участници в събитията са принудени да минат в нелегалност, други емигрират. На 22 юни по идея на видния земеделски лидер Райко Даскалов, тогава пълномощен министър в Чехословакия, в Прага се създава Задгранично представителство на БЗНС. Но Даскалов е убит от терорист от ВМРО на 26 август с.г.

 

(По данни от „История на България“, т. 9)

 


От категорията

Вацев: ГЕРБ е приключило политическо мероприятие. Борисов е жертва на собствената си автохипноза!

-1483006672.jpg

Политическият разум на ГЕРБ се отдели от действителността. Те не живеят в ...

5 авг. 2020 | 14:25

Владимир Костов: Имаме ли ръст и сили да понесем отговорностите ни?

-1469249999.jpg

Личност, семейство, национална общност, държава! Стабилността на тази вертикала ...

5 авг. 2020 | 11:34

Тодор Живков – Човекът от народа, си отиде на днешния ден преди 22 години

-1510298944.jpg

Човекът, който 33 години управлява страната и провежда ударна индустриализация, ...

5 авг. 2020 | 18:27

„Взгляд“: Защо Полша ненавижда „Северен поток-2“

-1523520082.jpg

Във Варшава по едно време активно се обсъждаше тълкуването, че Москва е длъжна ...

5 авг. 2020 | 15:48