Генчо Стоев с Радой Ралин в края на 80-те.

Генчо Стоев, или цената на достойнството

27158 | 2 юли 2013 | 11:41

"Аз ничия смърт не исках... Но времето ме беше подминало"



Свободата е в природата ми, моето борческо начало е повече импулсивно, отколкото осъзнато“, казва в интервю писателят Генчо Стоев (1925-2002). И го обяснява с простичък пример. Все едно виждаш на улицата как бият някого и без да мислиш, се хвърляш в суматохата. Накрая може да излезеш с повече рани от истинските побойници. Е, това, последното, Генчо Стоев го умееше до безразсъдство. Няколко пъти от свободолюбие, инат, гордост... авторът на „Цената на златото“ е рискувал главата си. Случвало му се е и преди, и след 1944-та. Не се чувстваше в свои води и при „нежно“ нахлулата в живота ни демокрация.

Родното му място е Харманли - „малък град в ъгъла на географията“. Местното читалище „Зора“ се оказало неговото спасение. Там се хвърлил да чете големите прозаици - Толстой, Достоевски, Кнут Хамсун („които, естествено, още не разбирах“)... И както се полага за една бунтовна натура - оказал се още в ученическата си възраст на страната на антифашистите. 

„Втурнах се в схватка с насилника и само непълнолетието спаси живота ми“, побира в няколко думи младежките си неволи. А историята е доста страш- ничка, за да се разкаже в едно изречение. Изтезанията, на които е подложен при арест, преди да навърши 18, са нечовешки. „Онзи, който водеше следствието ми, беше със 132 убийства. Откъдето минеше, почерняше по 10-12 къщи“, обяснява вече зрелият Стоев. Разминава се на косъм със смъртната присъда, но раните от онова време се обаждаха до края на живота му. След 9 септември 1944-та обаче не осребри героичното минало. Нещо повече, по донос на съпартиец пак го вкарват в ареста и го изтезават. Разказвал е пред приятели, че го провесвали с главата надолу и го удряли до безсъзнание по ходилата... Едва отървал и този път кожата. Междувременно работи известно време в Околийския комитет на РМС в родния Харманли, но го влече писането. През 1946-а се появяват първите му стихове във в. „Младежка искра“. Завършва философия в Софийския университет през 1951 г. Докато следва, репортерства в различни вестници, по-късно редакторства за кратко в няколко издателства... Всяко от тези назначения започва добре, но някак в „борческата“ природа на писателя е да приключи драматично или, меко казано, с неразположение към Стоев. След 1944-та той два пъти е приеман и изключван от партията, „накрая ме отстраниха съвсем, да не създавам главоболия“, обобщава писателят. Затова и дебютът му в литературата е късен.

В началото Генчо Стоев пише вестникарски портрети на обикновени и на „героични“ работници. Точно такъв един опус в „Литературен фронт“ го поставя комично-драматична ситуация. „Позволих си да кажа за една дама, че преди да заработи с ударен труд ордените си, е преживяла нещастна любов, разказваше 

нелепата си одисея 

авторът.

- Тя пък написа възмутено писмо до Вълко Червенков. Била деТствена, как така ще е преживяла нещастна любов!... А вождът пое защитата й като личен ангажимент.“ Червенков собственоръчно написал разгромителна статия срещу Стоев в „Отечествен фронт“, но я подписал „Жило“. Писателят си спомня, че по това време главен редактор на вестника е Владимир Топенчаров, току-що помилван и върнат от лагер за „класови врагове“ след разправата със зет му Трайчо Костов. Занесъл му Стоев отговор, без да знае кой е авторът на статията. „Топенчаров ми каза: „Трябва да се извиниш и да се признаеш виновен.“ Смая ме не толкова участието на Червенков. Смая ме безпомощността на видни наши интелектуалци като Топенчаров. Той беше един забележителен човек, но след лагера беше пречупен. Е, и Трайчо Костов беше убит, и той самият знаеше, че няма шега в тези неща - умира се.“ Три месеца след статията започнал да го посещава всеки ден вкъщи един капитан. Обяснявал му писателят, че „сигурно трябва да се извини, но страда от излишна гордост и суета...“ И така, докато един зимен ден капитанът го повел навън и не му дал да угаси печката. „Не се грижи, повече няма да ти трябва“, рекъл му. На улицата срещнали нищо неподозиращи познати на Стоев, тръгнал той към тях да разменят няколко думи, но капитанът извадил пистолет: „Стой, ще стрелям!“ „Това беше най-важният миг в живота ми“, признава писателят. Преди 1944 г. сигурно щял да се подчини. Но през 1954-та такъв жест би „обезсмислил самия мен“. Ритнал капитана в слабините, отнел му оръжието и го отвел на „Московска“, където навремето се ширеше градската Държавна сигурност. Тая неразумна смелост му спасила живота. „Момче, без да знаеш, ти доказа, че си невинен“, казал му след час умуване един полковник. А той си рекъл: „Значи са смятали, че съм виновен!“ Нека следващите редове не подлъгват настоящи и бъдещи кандидат-цензори. Книгата на живота си Генчо Стоев пише заради наложеното му дълго мълчание. („Такова мълчание не пожелавам на никого. Смятам, че писателят трябва да започне отрано. Така човек съзрява по-бързо“, разказва той при среща със студенти по творческо писане през 90-те.) Та точно принудителното мълчание е причината да търси „неконфликтна“ тема. А какъв по-удобен пример от героичното Априлско въстание. Разказваше как го потресла при пътуване до Батак и Перущица ужасяваща

„скулптура“ на миналото

- черепи, построени като пирамида, а за фон - „ветрило“ от ребра и „гирлянди“ от кости. Първо описва преживяванията си в „Литературен фронт“. После се захваща с книгата. Казваше, че е писал 120-те страници две години, по няколко пъти преработвал всяка... Но пък резултатът си заслужава всяка секунда усилие.

Повестта се появи през 1965-а, когато Стоев бе на 40 години. В много концентрирана проза са пресъздадени защитата и гибелта на Перущица в дните на Априлското въстание и дълбок психологизъм тънката книжка се превърна в емблематична за белетристиката ни на 60-те и 70-те творба. В нея, както и в продължението й „Завръщането“ се анализира човешкото поведение в трагичен и повратен исторически момент. Досега „Цената на златото“ има над 15 преиздания. Само от едно тиражът е стигнал до 80 000 бройки. Книгата е преведена на 15 езика, два пъти на немски за Германия и Австрия, два пъти на руски, в Дания има три преиздания. Но нека не се заблуждаваме, че всичко това е достатъчно. Както се залъгваше Стоев, че историческата тема е „неконфликтна“. По родните географски ширини има странно отношение към историческите епоси. Не съм чувала някой да променя пасажи в „Мостът над Дрина“ на Иво Андрич, въпреки че и там са описани немалко жестокости на турци към сънародниците му. Нито пък да сменя националността на героите му на „османци“ по някакви „времеви“ съображения. (Както кощунствено посегнахме заради „политическа коректност“ дори на „Опълченците“ на Вазов.) И светът призна Андрич, даде му Нобелова награда. У нас подходът към най-талантливите саги за онова време е политикански, в никакъв случай естетически... Та затова и Генчо Стоев не получи заслужената почит. А като прибавим и антифашисткото му минало, към което лекокрили особи от всякакви породи у нас са „по принцип“ настроени злобно, „Цената на златото“ девалвира сред днешните поколения. За които и без това някои ценности и драми от миналото ни са пълна енигма. "Властниците се правеха, че не я виждат, а после - че много я харесват“, обобщаваше авторът отношението към изстраданата творба.

Получи „Димитровска награда“ за „Цената на златото“ чак след 15 години, а правилото е това да става 2-3 години след публикуването. И споделяше как приятели му отворили очите за международната конспирация, поощрила закъснялото признание. Янош Кадар, тогавашният соцлидер на Унгария (премиер 1956 - 1989 г.), при среща с Живков му споменал, че е чел тая книга. „Между държавниците е в добрия тон да покажат, че познават другата страна не само политически и икономически, а и културно“, обяснява диалектиката на времето Стоев. Така и той се оказа лауреат на държавна награда заради братската дружба. „Ценя отличието като знак, че обществото вдига барие- рите пред мене“, коментира по-късно писателят. Разправяше и защо историческият епос се появи едновременно с трудовия роман „Лош ден“. Докато залягал усърдно над „Цената на златото“, закъсал за пари. А вкъщи - вече чакат жена и две деца. От време на време припечелва с писания за периодичния печат. Така се озовава във Видин - пращат го да търси някаква бригада за комунистически труд. А тя се била разпаднала два-три месеца по-рано. Но докато обикалял в търсене из града, изкарал три дни „в зной и пот“. Къпал се с газирана вода, защото заварил на брега на пълноводния Дунав пълно безводие. Върнал се препълнен от яд и написал романа „Лош ден“. Прекъс- нал „Цената на златото“ и го завършил за две седмици. Преживяното във Видин ми пречеше да продължа оная свята, епична тема - бях

много гневен и мръсен,

обясняваше той. И с другата му книга за трудови хора - само ядове. Новелите „Като лястовици“ се раждат след няколко пътувания до мини „Марица-изток“ в родния край по разни поводи. „Дори поработих там с барабите за някой лев. Тогава бях як.“ Та там чул неведнъж хората да казват: „Колкото работя, толкова искам да ми плащат.“ Сега това звучи съвсем нормално, но е казано във време, когато се залагаше главно на „ентусиазма“. И почват да валят критики: „Това не са работници, а някаква измет, отишла „да бичи пари“, излива душата си в цяла страница в „Народна култура“ критик, уж приятел.

В романа „Циклопът“, чието действие се развива на подводница, Генчо Стоев пак бе „заел неправилни позиции“. И отново конфликти - този път с командването на флота. Не можели нашите подводници да действат автономно - стрелят само ако щабът заповядва. Да, ама ако този щаб изчезне, питаше писателят. Искаше всеки читател да се почувства като командир на своя боен кораб и сам да взема своите командирски решения. Но не бе разбран. И романът, и филмът на Христо Христов по него имаха трудна

съдба. А „Цената на златото“ така и не стигна до екрана въпреки желанието на режисьори като Шаралиев и Волев. След 1989-а Генчо Стоев работеше над няколко продължения. Искаше да разкаже за наследниците на Хадживраневи от „Цената на златото“. През 1990-а се появи „Досиета“, променяше няколко пъти „Гъбарят“ - разказ за свои стари преживявания... „Когато ги писах, мислех, че нашето общество, като се променя бавно, ще поиска да узнае тайните на своето загниване. Някои от моите конфликти показваха част от гангрената...“ Стоев с огорчение осъзнаваше, че вече почти никой не се интересува от тези уроци. Писателят съвсем загуби зрение и диктуваше думите, преди да бъдат написани. Участваше в литературни журита, бореше се с отдавнашни болежки. През 2001-ва му връчиха най-високия държавен орден - „Стара планина“ I степен...

И тогава съдбата му поднесе поредния парадокс. При гостуване в Харманли спомени нахлуват в главата му - „за малко да се пръсне“, разправяше той след това. Наложило се да стреля, за да получи ловен билет точно по местата, където през 1943-та са го изтезавали до смърт като ремсист. Припаднал, после сам си поставил диагноза пред лекарите: инсулт. И дни го разкарват по болници с нея. Докато накрая в „Пирогов“ откриват, че всъщност е счупил при падането става на левия крак. Преживя и тежката операция, и пак кроеше планове за работа. Но този път

 

 

сърцето не издържа

„Сърдечна недостатъчност“ бе последната му, този път - точна диагноза.

„След промяната през 1989-а започнаха митингите - каза Генчо Стоев в едно от последните си интервюта. - Никоя от двете сили нямаше нужда от моите книги - ни червени, ни сини. Те искаха само „смърт“ и „долу“. Аз ничия смърт не исках, просто не обичах гангрените. Но времето ме беше подминало.“ Преди няколко месеца безшумно се изнизаха 10 години от смъртта му. Само в няколко сайта се появиха по няколко думи за автора на „Цената на златото“, доказал с драматичния си живот цената на човешкото достойнство.

 

(в. Преса, печатно издание, брой 177 (528) от 2 юли 2013)


 


От категорията

В Деня на София

Издателството на Алена пусна „София. Адресите на любовта“
(Галерия)

„София. Адресите на любовта“-1600311070.jpg

Авторката Магдалена Гигова отново разкрива тайните страсти на известни българи

17 септ. 2020 | 05:50

Хитът на Валентин Велчев от "Пирин Фолк" вече и с видеоклип
(Галерия)

Валентин Велчев-1600245269.jpg

Горд съм да представя моят нов клип към песента ми „Благословен“ от Пирин Фолк ...

16 септ. 2020 | 11:32

Втора книга на акад. Дамянов „Будители, наука, здравеопазване“ издаде „Захарий Стоянов“
(Галерия)

-1444748229.jpg

Ученият многократно се изказва за изкривения модел на здравната реформа, за ...

29 септ. 2020 | 20:59

Новият филм на Адела Пеева – с дълго чакана премиера утре
(Галерия)

-1583411778.png

Документалната лента разказва за живота и творчеството на известните български ...

28 септ. 2020 | 09:31