61028 | 6 окт. 2013 | 10:52

Полковникът оцелява по чудо, живее втори живот

О.р. полк. Илия Милушев е въздушен ас, чието име е легенда в изтребителната ни авиация. Роден е през 1959 г. в Сандански. Завършил е Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия като първенец на випуска. Учил е във Военната академия, в щабния колеж на Въоръжените сили на САЩ в Норфолк, Вирджиния, и в Колежа по отбраната на НАТО в Рим. В авиобаза „Равнец“ служи от младши пилот до командир. После отива в щаба на ВВС. Напуска армията през 2006 г.

По мое време в авиобаза Равнец, преди това бе Пети изтребителен авиационен полк, имаше две ескадрили МиГ-21, после станаха три. През 1989 г. базата започна да се превъоръжава с нови самолети и запристигаха първите изтребители МиГ-29. Летището бе на 18 км от Бургас. Бяхме в състава на 2-ра дивизия ПВО на страната. Авиобазата имаше за задача да прикрива от въздуха административни и промишлени обекти във Варна и Бургас, пристанищата и „Нефтохим“. Поделението бе на 3 км от рафинерията. Дори имаше директна подземна тръба от нас до „Нефтохим“, по която получавахме керосин. През 2000 г. заради провеждащата се реформа в армията закриха авиобазата.

А с нея е свързан почти целият ми съзнателен живот като офицер. Там ми премина младостта и почти цялата кариера - от младши пилот до командир. Веднъж провеждахме полети по маршрут на малка височина със скорост 700 км/ч. И аз вместо на 200 м височина в една отсечка на маршрута минах на 0 метра. Няма грешка - на нула метра по авиационните стандарти. Тогава

с тази бясна скорост

изтребителят опря в посевите с пшеница на едно възвишение. Това бе баир, засят с жито. Исках да мина максимално ниско, но явно съм снижил под предела. И самолетът започна да „бръсне“ посевите със 700 км/ч. При такава скорост всичко пред погледа се събира в една точка. Датата бе 29 май 1984 г. През май пшеницата изкласява около 50 см. Изобщо

не усетих удар

а само леко разклащане. После, като кацнах, видяхме, че балките (контейнери, в които се слагат неуправляеми реактивни снаряди - б.а.) под изтребителя МиГ-21 бяха пълни с жито. Те бяха празни, без снаряди, но се бяха запушили с житни класове. Дойдоха техниците и започнаха да оглеждат машината. Нищо Ӝ нямаше.
Искам да поясня - изтребителят лети с ъгъл на атака 20 градуса, леко повдигнат нагоре. И най-ниската му точка е аеродинамичният гребен. Намира се под опашката. А той бе напълно здрав. Всичко останало отдолу бе позеленяло от жито. Вдигна се голяма олелия. Започна разследване. Питаха ме не гледам ли радиовисотомера и колко е показвал? Нарочно ли съм летял толкова ниско? Това било самоубийствено безумие. Казах им, че моят изтребител нямаше радиовисотомер.

Документът, с който наказват летеца, че се е врязал с изтребителя в житото.

След този случай ме спряха за неопределено време от полети. Назначиха ме за командир на охранителната рота в тиловия батальон. Колегите пилоти започнаха да ме майтапят, че съм открил нов способ за жънене на пшеница с изтребител и ми лепнаха прякор Жътваря. (В света няма известен случай летец да е останал жив след полет на височина нула метра. Това е световен рекорд, но за жалост не е вписан в Книгата за рекорди на Гинес. Полк. Милушев е извадил невероятен късмет. Оцелял е по чудо и живее втори живот - б.а.)

Като командир на охранителна рота изкарах двумесечен курс в школата за високо спортно майсторство „Чавдар“ в София по специализиран ръкопашен бой (СРБ). Бях доволен, повиших физическата си кондиция и започнах да обучавам войниците. След година и четири месеца наказание ме възстановиха на летателна работа. Станах командир на звено. Но този случай ме убеди, че срещу опростенчеството в летателната подготовка може да се бориш само от позициите на някаква длъжност. Защото само името на полка бе „изтребителен“, а на практика бяхме

обикновени прехващачи

Почти не отработвахме маневрен въздушен бой. Елементите на неизвестност в маньовъра на противника и на противоборство ги нямаше. А това бе нередно, защото държавата харчеше пари за подготовка, която се осакатяваше. Това, че един млад офицер и да знае това, не променя нещата. Като се върнах от академията, станах командир на ескадрила. Започнах да въвеждам елемент на неизвестност в маньовъра при въздушен бой. Тогава, за да е годен да дава бойно дежурство, летецът трябваше да мине зачьотен полет, в който да покаже, че знае как и откъде ще се появи врагът и как ще маневрира. Така бе по документи, но не се спазваше. Но аз се запънах и поисках да се прави според инструкциите. Започна

Септември 1995 г. - командващият тогава ВВС ген. Михо Михов приема парадния строй в авиобаза „Равнец“ по случай 45 години от създаването на поделението.

голяма разправия

със зам.-командира. В крайна сметка успях да въведа и противоборството във въздушния бой.

На 29 септември 1994 г. при сложен пилотаж на малка височина загина командирът на базата подп. Иван Даев. Тогава командващ ВВС бе ген. Михо Михов. След инцидента пристигна в „Равнец“. Тогава му казах, че имам желание ескадрилата от прехващаческа да стане изтребителна, каквото бе името й. Ще обясня - прехватът е опростена подготовка за действие по въздушни цели по остаряла концепция от 50-те години. Тогава атомните бомби са се доставяли до целта предимно със стратегически бомбардировачи и основната задача на изтребителната ни авиация е била да ги унищожи. МиГ-21 ПФМ е бил конструиран именно за това. Няма оръдие, а само две ракети. На майтап му казвахме „гълъба на мира“. При прехвата на цел пилотът се насочва и командва от земята. Но с годините ситуацията се промени и трябваше нов подход, защото на бойния летец вече се налага да действа сам в бързо изменяща се ситуация. 

(в. Преса, печатно издание, брой 272 (623 от 06 октомври 2013)