Този път да го направим по-добре

12231 | 1 септ. 2012 | 12:58

Интервю на Ива Йолова за „драскулките от неолита“ на социализма, за вечното дисидентство, цензурата и пазарната субкултура



Анжел Вагенщайн е автор на над 50 киносценария, заснети в 5 страни, и на 3 романа, публикувани в Европа, САЩ и Китай. Носител е на френския орден „За заслуги“ и на европейската литературна награда „Жан Моне“. Бил е партизанин, имал е смъртна присъда преди 1944 г., а преди 1989-а е в ядрото на опозицията - Комитета за защита на Русе. Работил е като редактор в киното и като дипломат. Току-що бе удостоен във Варна с отличие за цялостно творчество на кинофеста „Любовта е лудост“. И пожела на младите си колеги „да върнат в снимачния екип писателя - и живия, и класика... Писателят не е капитан на кораба „Кино“, а лоцман, който не гарантира откриването на нов континент, но с него по-успешно се избягват подводните рифове на кича, на киночалгата и злоупотребата с износени резервни части от чужди филми.“


Само от чувство за хумор ли нарекохте мемоарите си „Драскулки от неолита“? И доколко полезно е за здравословното настояще и бъдеще да прелистваме миналото?

Недобре смляната вчерашна храна, Ива, води до тежки гастрити. А недобре прецененото и осмислено минало вещае опасни разстройства на историческата ни памет. Не знам дали вече сме в състояние обективно да оценим онзи спектакъл, игран през миналия социалистически сезон, в който участвахме като актьори или статисти, но длъжни сме все пак да опитаме. Защото пиесата ще се играе още, това е неминуемо! Чувала ли си за колхозника, който 20 пъти си купувал билетче, за да гледа „Чапаев“? Филмът, ако помниш, завършва с гибелта на героя, докато се опитва да преплува една река. Попитали го защо идва на всяка прожекция, а човекът отвърнал: „Щото може би този път Василий Иванич ще я преплува!“ Вероятно и „Преди края на света“ е опит да преплувам реката - оная, от неолита на социализма, след като се удавихме в течението й от светли пориви и крушения. Франсиско Гоя казва, че обезсилваш демоните на битието, като ги приковеш върху хартия. В книгата си нарекох това приковаване „драскулки“, защото то не е линейна автобиография, а по-скоро парчета спомени и мисли, отразени в счупено огледало.

Лежали сте със смъртна присъда преди 9-и, не си поплювахте да възразявате и в ерата на Живков. Може би затова бяхте сред поканените на закуска с президента Митеран. Помним ви и като един от организаторите на първия митинг след промяната. Сега пък минавате за железен бесепар. На фона на демократичния патос в отечеството чувствате ли се като „вечен дисидент“?

Нито виждам патос наоколо, нито съм железен. От младежките ми възторзи остана само „железния“ Феликс Дзержински, но отдавна не живея на оня площад. А що се отнася до „бесепарството“ - с него под вежди се гледаме строго, особено с парламентарната му група. Чувала си за оня евреин, който на въпроса: „Имали ли сте колебания при провеждане на партийната линия?“, написал в анкетния лист: „Колебах се заедно с партийната линия.“ Та и аз. А при толкова колебания и желязото омеква! Що се отнася до приписваното ми дисидентство, благодаря за комплимента, но аз просто се числях към онези добронамерени мърморковци, които вярваха във възможността социализмът от болшевишки тип да добие по-човешко лице. Иначе продължавам твърдо да вярвам, че капитализмът отдавна е изчерпал съзидателните си възможности, че той може и трябва да бъде преодолян. Помниш ли прозрението на Стефан Цвайг за социализма: „Провалът на един нов социален проект не го опровергава - само го отлага.“ А Фридрих Волф завършва пиесата си „Матросите от Катаро“ с репликата: „Следващият път ще го направим по-добре!“ Толкоз за някои мои политически пристрастия и дано този път го направим по-добре.

„Преходът е провал на елитите, височайша некадърност“, каза неотдавна в интервю с невероятното си чувство за ирония психоаналитикът д-р Николай Михайлов. Провалиха ли се „духовните елити“ на общия фон на промените у нас?

Високо ценя д-р Михайлов, мисля, че десетина като него биха повдигнали интелектуалния статус на България с няколко деления. Но провалът, мисля, е всеобщ - елити и народ плеснаха с ръце и се прегърнаха, завихрени в един общ национален хоровод, веселяшки и безумен като куклените оргии от рекламите на „Фанта“. А драмите на нацията и въпросите с неверен отговор останаха само като фонов шум от Големия взрив. Кой с каквото можа допринесе за пиршеството - кой с монументална крадливост, кой с апатия, кой с посочената височайша некадърност, а кой, вгледан в пъпа и интересите си, въобще не се вълнува от това, че в родината ни се случват неща, които може да я погубят.

И как ще я караме нататък?

Ами как - както винаги, шест за пет. Прекарах лятото в малко родопско градче, живеят си хората. Жените пълнят буркани, мъжете стягат забранени казани за ракия, децата ритат футбол. Хлябът поскъпва, но жълтият печат се разграбва като топъл хляб. Отвъд хоризонта проблясват светкавици, режат се някакви ленти, някъде за нещо стачкуват, чува се за перверзни коалиционни порнотройки, май че щели да разпродават държавата, на кого му пука. Различно нещо са проблемите с футбола: „Локомотив“ или „Лудогорец“ - това е тръпката на градчето! Та д-р Михайлов нека ме извини, но проблемът не е само до елитите, а засяга вдъхновеното ни общонационално обсиране.

Я по-добре да минем към международното положение. Неотдавна „Сбогом, Шанхай“ излезе на китайски. Какво е усещането да те четат от САЩ до Китай? А разбират ли ви?

Знае ли човек! Големи вестници и литературни списания публикуваха ласкави рецензии, но търговската реклама и сериозната критика вече чудесно се смесват в пивък коктейл. Та не си правя особени илюзии. 

Но сте приет в гилдията на американските писатели. Тогава в интервю оприличихте ролята си в отвъдокеанската организация с „балканска чубрица върху литературния им бургер“. Убедихте ли се за тези 4 г. дали има практически смисъл от това членство?

При сегашната отчайваща ситуация не съм убеден в практическия смисъл от членуването дори в българска писателска организация. А що се отнася до колегите отвъд океана, мисля, че това беше акт на добро възпитание - пише си човекът, има го по книжарниците, защо да не му кажем и добра дума? Това ми напомня за някои потупвания в Брюксел, с които после у дома се хвалим по телевизията. Докато оня потупалият ни важен европеец се обръща към придружителя си и прошепва: „А кой беше оня господин, когото потупах по рамото?“

Как се случи така, че едва на литературната ви премиера през миналата зима гледахме на екрана филма „Звезди“ по ваш сценарий и с десетина световни награди, включително специалната на журито в Кан през 1959-а?

Тя е мътна и кървава! Да оставим „Звезди“, случаят е така да се каже „структуроопределящ“. Харесвам такива сложни думи, защото с тях добивам чувство за единение с депутатската лексика. Проблемът в момента засяга не само „Звезди“, а десетки игрални и документални български филми, някои от които направо шедьоври, турени „под тезгяха“. Пък някои и да не са, както казват, върхът на сладоледа, са част от времето и съдбата на нацията, от нейната култура и изкуство, ако щеш дори и част от митовете за онова време, от успешните и не толкова успешни усилия да се изразят не само политически тези, а художествени истини и прозрения. Какво е виновен онзи легион талантливи автори, режисьори и актьори, вдъхновено творили някога националното ни киноизкуство, за това, че днес телевизионерите се ориентират по вкуса на субкултурните слоеве, които искат „нещо забавничко и веселичко“, защото то пък притегля реклами срещу пърхота? Повтарям ти: десетки и десетки са филмите, които две поколения българи не познават или толкова спорадично и свенливо са показвани, че си остават непознати. Да не говорим за творби, които са били тогава забранени. Парадоксът е, че и сега ветото продължава да е в сила, например върху заглавия като „Животът си тече тихо“, „Последната дума“, „Балонът“, сума ти документални ленти!

Как си го обяснявате?

Със спонтанна самодейна цензура.

Преди свързвахме цензурата с несвободата да пишеш и говориш. Промени ли се представата ви за зависимостта между цензура и свобода?

Някога, доста отдавна, един бивш партизанин, периодически изключван и обратно приеман в партията, шумно предложи да подпишем колективно искане до правителството да въведе официална цензура. Провокацията му не бе случайна: някога, преди 9-и, в България цензурата съществуваше като държавна институция. Това означава, че забраната на определен текст, на пасаж от статия, на спектакъл или книга трябваше да има подписа и печата на цензора, който носеше персонална отговорност за решението си. По-късно при социализма цензурата беше отменена. Но наужким. Защото това постепенно доведе до немислими извращения - всяко началство, всеки окръжен партиен секретар, всеки редактор или водещ предаване можеше да забрани произведение на изкуството по лични съображения или след телефонно нареждане от безличното и неперсонифицирано „горе“. Не знаеш нито аргументите му, нито пред кого да ги оспориш.

А сега?

Сега нещата не изглеждат много по-различно. Кой определя правото на публичен живот или обявява табу за художествени произведения? И по какви критерии? Понякога казват: защото това е комунистическа пропаганда. Първо, не е вярно за повечето филмови творби, а и да е - нали свободно се нагледахме и наслушахме и на националистически, и на парафашистки, и антикомунистически изцепки? И нали такива са правилата при демокрацията - можеш да бъдеш антикомунист, мормон, социалист и дори вегетарианец. И всеки има своите естетически пристрастия. А с подобни спонтанни забрани от послушковци не се ли нарушават изконни граждански права на свободен избор? Та аз в хотела си в Париж гледах по френско-немската програма „Арте“ съветския филм „Комунист“ - две десетилетия след като СССР не съществува!

Не ми се гледа точно тоя филм сега, но знам, че въпросът е до свободата на избор. И все пак само цензурата ли ни е виновна?

Като прибавим и стихията на чалгата от всякакъв вид - не само оная, лесно разпознаваемата, кръчмарската, а разни торти с черешки, бигбрадъри, салонни глезотии, уж проблемни предавания за забава на домакините, докато се пече гювечът, пълзящата и заливаща нацията пазарна субкултура с каруцарски привкус, катастрофалният естетически срив на масовия потребител, пита се къде са мястото, ролята, мисията, отговорността на онзи, който зад бюрото или зад пулта взема решения? Знам, че няма да ме чуят, но все пак нека го изрека: братя и сестри, колеги от телевизиите, нямам нищо против „Мисия Лондон“, но приемете като съдба и висша повеля Мисия България! Не позволявайте на културната и салонната чалга да залее окончателно съзнанието на нацията!


От категорията

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!

Георги Гергов: Подавам ръка на Нинова в името на единството на БСП. Да вървим напред заедно!-1592917055.jpg

Всеки може да си прави дребни сметчици, но тук става въпрос за нещо, което е ...

25 септ. 2020 | 14:34

Виктор Орбан: „Мястото на Европа в света“, „Вирусът“ и „Обичайните заподозрени“

-1500731418.jpg

Най-голямата заплаха за националното самоопределение днес е мрежата в стил ...

25 септ. 2020 | 12:30

Вежди Рашидов – Буря в Хармония

Вежди Рашидов -1601058123.jpg

Вежди обитава друг космос – пространството на недосегаемото, което трябва да ...

25 септ. 2020 | 21:15

Най-голямата интрига на конгреса на БСП - ще овладее ли Нинова новия Национален съвет?

-1560672256.jpg

Ако мнозинство в пленума имат критици на Нинова, те като нищо ще оформят втори ...

25 септ. 2020 | 17:46