Цоко Цоков

О.з. полк. Цоко Цоков:

Съветски майор ме учеше да хвърлям атомна бомба

27568 | 19 ян. 2014 | 09:31

В кабината на изтребителя не съм летял с портрета на Тодор Живков

Цоко Цоков-1421161702.jpg80-те години на миналия век - МиГ 23 охранява родното небе.-1421161727.jpgСлед 10 ноември 1989 г. системите, които позволяваха да се хвърлят ядрени бомби, бяха демонтирани.-1421161719.jpgМайор Цоков като боен пилот.-1421161710.jpg-iztrebitel1.jpg

На 3 септември 1980 г. във ВВС бе поставена задача четирима летци от авиополка в Чешнeгирово да заминат за летище Мартиновка в Украйна, северно от Одеса.

 

Задачата бе с най-висока степен на секретност - да се обучат да хвърлят атомни бомби с изтребител МиГ-23БН. С този тип самолети бе въоръжен полкът в Чешнeгирово. Аз бях един от тях. До Мартиновка прелетях с наш боен самолет, а останалите колеги - с учебно-боен. Там започнахме да изучаваме устройството и действието на атомната бомба. Ние сме единствените в България, които изучаваха това. Преподавател ни беше съветски майор. До него винаги стояха двама тежко въоръжени старшини, които го охраняваха. Той никога нито за минута не оставаше сам. Те вървяха като сянка зад него. Близо месец усвоявахме знания по устройство и механизъм на действие на атомната бомба (изтребителите ни МиГ-23БН можеха да носят атомна и неутронна бомба - б.а.). След като я изучихме, преминахме и практически занятия да бомбардираме. Разбира се, не с истинска, а с нейния пълен аналог. Което означава, че външно тя е абсолютно същата, а вътрешното й устройство е така конструирано, че техническият състав да може да провери изправността, все едно че е истинско атомно оръжие, а пилотът да планира удара с него. Имахме и полети с учебната бомба. В техническо отношение за пилота няма значение каква бомба ще хвърли. Страшното е друго. С атомната ти дават цел -

 

моста на Босфора

 

Задачата е да се срине, за да се отрежат стратегическите резерви на Турция в европейската й част. И тогава настава апокалипсисът, защото загиват милиони. Ето това е страшното. В случай на война полкът получава обща задача, а при използване на ядрено оръжие на всеки пилот се дава персонална цел.

 

Обучението се водеше в специална зона, където бяха базирани самолетите. Особено поразен останах първия път, когато бяхме в бункера и започнаха да вият сирените. Всички врати са затворени и ние сме в укритията. Тогава пристигна камион, натоварен с бомбата аналог. Бавно пресече зоната и спря до нашия самолет. Тогава разбрах, че няма шега - всичко е истинско. Работехме по 4-6 часа. Тренирахме, всеки пилот учеше как да програмира ядрен удар, защото това е негова индивидуална задача. А техниците се обучаваха да я монтират на самолета. Моментът на самото й подкачване е особено психологически. След това отново започват да вият сирени и пак започваме да се крием в железобетонните укрития.

 

Както споменах, мисията ни бе абсолютно секретна. Заминахме, не казах дори и на жена си къде отивам. Бе ни забранено. Когато се върнахме, бе около 11,30 ч. Седнахме да обядваме в столовата на поделението. Дойдоха колеги и започнаха да ни питат какво сме правили в Съюза, а аз майтапчийски им отговорих: „Ходихме да любим рускини.“ Дори тогавашният командващ ВВС ген. Любчо Благоев не си позволи да ни разпитва. Само ни каза: „Готови ли сте момчета?“ Тетрадките, на които си водехме записки за атомната бомба в Мартиновка, бяха с шест нули на секретност. През 1997 г. специална комисия в София ги унищожи чрез изгаряне. Още докато горяха, усещах как ми олеква. А на всички наши изтребители - МиГ-21М, МиГ-21МФ и МиГ-23БН, бяха свалени и системите за употреба на ядрено оръжие.

 

Много се дразня от днешни спекулации, хвърлени с лека ръка от недоказани дисиденти, които твърдят, че у нас е имало ядрено оръжие. Много лъжи се изписаха. Заявявам най-отговорно, че в България руснаците никога не са държали ядрени боеприпаси за разлика от САЩ. Американци съхраняваха ядрени арсенали в базите в Инджирлик (Турция) и в Лариса (Гърция), които трябваше да се използват срещу нас, когато се наложи. Плановете бяха в случай на ескалация на криза между двата блока, ако най-висшето политическо ръководство на Варшавския договор вземе решение да се употреби ядрено оръжие, то да бъде доставено у нас до 24 часа. Питали сме руснаците как ще стане това? Те огговаряха буквално: „По три начина - суша, въздух и вода. Не се притеснявайте. Това е наша грижа.“ И повече никакви обяснения не ти дават. Всичко това бе през не толкова далечната 1980 г., а Варшавският договор бе разпуснат през 1991 г. Единадесет години четиримата

 

живеехме под напрежение

 

и стрес. При всяко изостряне на международната обстановка тръпнехме, споглеждахме се в очакване всеки момент да ни извикат. Питате ме дали съм щял да излетя, в случай че наистина ни поставят такава задача. Да, щях да я изпълня без колебание, защото бяхме убедени, че защитаваме не комунизма, а родината. Че отиваме да пазим страната. Така сме възпитани, така мисля и сега. (Командир на екипажа на американския тежък бомбардировач Б-29, който хвърля атомната бомба над Хирошима на 6 август 1945 г., е полк. Пол Тибетс. Той умира на 92 г. през 2007 г. и никога не се разкайва за стореното. В последното си интервю заявява, че винаги е спал спокойно, защото е изпълнил патриотичния си дълг - б.а.).

 

Ние, „атомните майори“, никога не бихме си задали въпроса трябва ли да го направим, защото изпълняваме заповед. Щяхме да действаме решително. А защо не попитате как биха постъпили гръцките и турските пилоти, ако им бяха заповядали същото? Ще излетят ли срещу нас с ядрено оръжие? Сигурен съм, че да. Вижте, това бяха две системи, които си противостояха на живот и смърт. Като пилот не съм летял с портрета на Тодор Живков в кабината. Горе, на хиляди метри височина,

 

за мен няма политика и партии

 

Под мен е България, там са моята жена, моите деца, моят род и аз трябва да ги защитя. Имам общо 29 години служба във ВВС. Като събера дежурствата, нощните полети и тренировките се събират четири години извън семейството ми. Така и не разбрах как се родиха децата ми, бях все по учения. За едното пратиха ЗиЛ от поделението, за да го вземат от родилното. Така бе не само с мен, а с всички пилоти от моето поделение. Дълго пазехме, дори от семействата си, тайната къде сме били и за какво са ни обучавали. Тя бе разкрита едва след като рухна системата. Чак преди три години дъщерята на един от нас разбра какъв е бил баща й.

 

Службата ни бе тежка, изтощителна. Имам близо 3000 часа на свръхзвукови самолети. Това са неимоверни натоварвания, които съсипват и рушат организма. От моя випуск четирима загинаха и четирима умряха от рак. Дадохме всичко за държавата, а тя ни забрави. Един от нас се принуди да продава на сергия на пазара в Димитровград, а друг от четиримата се уреди за пазач в Пловдив. Нарочно не им споменавам имената, защото е обидно. Искам да попитам защо за миньори, летци, подводничари и металурзи има таван за пенсиите, а за някои категории - не. 


Още по темата

Полковникът от запаса Цоко Цоков е един от четиримата т.нар. атомни майори. Те са единствените български пилоти от родните ВВС, обучавани в СССР да хвърлят атомни бомби. Имената на останалите трима са Пеньо Шишков, Йордан Йорданов и Иван Борисов. От тях само Борисов е бил със звание капитан, когато е преминавал курса за подготовка, но всичка са известни в армията като „атомните майори“.

Майор Цоков е роден в с. Румянцево, Ловешко, на 7 август 1946 г. По ирония на съдбата през август една година по-рано САЩ хвърлят атомната бомба над Япония. Завършил е Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия, след което служи като боен пилот в различни авиобази. Уволнява се през 1997 г. Днес прекарва повече от времето си във виличката си в родопското село Павелско, където го откри екип на „Преса“.