Симеон Велики

Цар на българи и ромеи

74239 | 14 март 2014 | 08:37

Някои изследователи смятат, че амбицията на Симеон не просто била да се изравни по титла с византийския василевс, но да седне на престола му



 
   
   
  


„Преса“ започва поредица, в която ще бъдат представени най-големите български пълководци от Средновековието до наши дни.

Ще покажем триумфите и големите битки на онези, които българската история помни.

Започваме с опитния стратег и пълководец хан Тервел, син на основателя на нашата държава Аспарух.

      
   

 

   
 
   
   Горан БЛАГОЕВ    

През своето 34-годишно управление Симеон Велики успява да превърне България в реален фактор в Европейския югоизток. Това му дава основание да претендира за титла, която го изравнява с византийския император, а всяко несъгласие на Византия да я признае довеждало войските му пред столицата й.

През 912 г. пратеници на Симеон идват при малолетния император Константин VII, който току-що е наследил трона след смъртта на баща си Лъв VI. Те предават волята на княза да спазва мирния договор, ако продължава да получава от Константинопол дотогавашните „благосклонности и почит“. Но Александър - чичо и регент на Константин VII, „обладан от безумие“, заплашил Симеон, смятайки, че ще го уплаши.

Във Велики Преслав това и чакали - огромна българска войска спира пред стените на Константинопол през август 913 г. Симеон, който добре познавал града, го обсадил по суша, прокопавайки ров покрай цялата дължина на крепостните стени - от Златния рог до Мраморно море. Империята трудно противостояла и не след дълго регентите на Константин VII „откликнали“ на предложения мир. Симеон поискал да бъде признат за василевс (цар)! Това било удар по владетелския титул на империята и регентите отказали, макар да приели българския княз и синовете му с големи почести и богати дарове. Склонили Константин VII да се ожени за една от Симеоновите дъщери когато стане пълнолетен. Константинополският патриарх Николай Мистик все пак извършил коронация - византийците я обявили за фиктивна, но Симеон я приел за легитимна и се самопровъзгласил за „василевс (цар) на българите“. По-късно - след победата при Ахелой, когато повечето византийски територии на Балканите били под властта му, той започнал да се титулува „цар на всички българи и гърци“. Затова когато Роман Лакапин узурпирал регентството над Константин VII, оженил го за дъщеря си и се провъзгласил за съимператор, Симеон поискал от него да се откаже от константинополския престол.

Българският цар смятал, че властта в Константинопол му принадлежала по право, защото договорът от 913 г. му давал перспектива да бъде императорски тъст. Роман, естествено, отказал и през есента на 920 г. българските войски отново спрели пред Константинопол. На следващата година разбили византийците в „бой сред равнината“, при който настанала сеч, която „не се поддавала на описание“.

В ранната есен на 923 г. българският цар за трети път стоял пред византийската столица и принудил Роман Лакапин да преговаря. В началото на срещата им Симеон демонстрирал своята мощ по най-пищен начин, а войската му го акламирала като василевс. Той не само искал да му признаят титлата „цар на българи и гърци“, но и да го провъзгласят за „господар на целия запад“ - т.е. над византийските територии в Европа. Преговорите били провалени - византийците вероятно провокирали бунт на сръбския княз срещу българите. Със светкавичен поход Симеон завладял Сърбия и преселвал жителите й във вътрешността на България.

Някои изследователи смятат, че амбицията на Симеон не просто била да се изравни по титла с византийския василевс, но да седне на престола му като глава на една византийско-българска империя. Това не се случва, макар че веднага след смъртта му през 927 г., когато се възкачва синът му Петър, между Византия и България най-сетне е сключен мир и Константинопол официално признава царската титла на българските владетели. Така де факто Симеон полага основите на второто царство на Балканите след византийското. А успехът му има трайна проекция в бъдещето, тъй като с обявяването на Независимостта през 1908 г. България отново става царство - но вече е единственото в целия православен свят. 

 

 
         
      Победата на Симеон при Булгарофигон през 896 г. (миниатюра от мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, ХI в.)
   
         
     
Прием на цар Симеон в Константинопол и сражение между българската и визан-тийската войска (миниатюри от българския препис на Манасиевата хроника, ХIV в.)
   
     
Укротител на Византия

 

Симеон има едва година стаж на трона, когато Византия му отправя първото предизвикателство. Финансови интриги в императорския двор преместват българските търговци от Константинопол в по-неизгодния за тях Солун и им налагат високи мита. Младият княз се опитва да върне старото положение чрез преговори, но император Лъв VІ ги отхвърля и българската армия нахлува в Тракия.

Византийците са разбити и обърнати в бягство, някои от известните им военачалници загиват, а хазарските наемници, които съставлявали императорската гвардия, попадат в плен. Симеон наредил да им отрежат носовете и ги изпратил обратно в Константинопол „за срам на ромеите“. Започва продължителен българо-византийски конфликт, в който шансът невинаги е на Симеонова страна. Византийско задкулисие подкупва маджарите (дн. унгарци), които тогава населявали областите между реките Буг и Днепър, да нахлуят в България. Първоначално Симеон е изненадан, но не след дълго успява да разгроми маджарите и да възстанови българското влияние до поречието на Днепър.

След тази победа той станал „още по-горд и надменен“ - пишат византийските хронисти. Войските му отново нахлули във Византия. Императорът прехвърлил всичките си части („теми и тагми“) от малоазийските провинции, където удържали арабите. Решителното сражение става през лятото на 896 г. при Булгарофигон (дн. Баба-ески, Турция). Византийците не удържат на българския устрем: „бяха победени и всички погинаха...“

При последвалите преговори Симеон успява да върне българското тържище в Константинопол, а в началото на Х в. налага нова българо-византийска граница, която стигала едва на 20 км северно от Солун.

   
         
   

Победата при Анхиало-Ахелой 


Българо-византийското съперничество за Балканите достига своята кулминация през 917 г. Двете сили дълго се подготвяли за този сблъсък. Според арабският хронист Ал-Масуди Симеон подготвил армия от 60 000 души. Срещу него майката на малолетния император Константин VII - Зоя, изправила цялата налична византийска войска - около 50 000 пехотинци и 12 000 конници. Тя дори сключила мир с арабите, възнамерявайки „да прекара цялата войска от изток, за да води война със Симеон и да го унищожи“. Не подозирала, че амбицията Ӝ ще се сгромоляса, подобно на Никофор І Геник при похода му срещу Крум през 811 г.
Двете войски се съсредоточили в района на Анхиало (Поморие). Неуспешен се оказва опитът на византийския флот под командването на друнгария (адмирал) Роман Лакапин да удари българите и в тила - през Черно море и делтата на Дунав.

Решителната битка става на 20 август 917 г. Византийците първоначално принудили българите да отстъпят, но цар Симеон „не допуснал бягството на своите да бъде безредно“. Изследователи смятат, че това е добре обмислен план - чрез мнимо отстъпление противникът да бъде вкаран в капан. Симеон следял сражението от един хълм, зад който била укрита тежката българска конница. В решителния момент владетелят лично повел резервните си части: „...като насърчил своите хора, Симеон се спуснал с цялата си войска.“ Някои хронисти твърдят, че при стремителната атака конят на царя бил убит, но той продължил да се сражава.

Внезапната маневра объркала противника и обърнала настъплението му в бягство. Българите очевидно отрязали пътя на византийците към укрепения им лагер западно от Анхиало и ги притиснали към морето. Разтеглена на дълъг фронт, византийската войска имала слаби шансове за съпротива - по-голямата част вместо към Анхиало започнала да отстъпва към Месемврия (Несебър), но пътят Ӝ бил преграден от тинестата река Ахелой: „Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало... едни били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък погинали, задушени и смазани от конете си“. Загинали и елитни византийски пълководци, а главнокомандващият Лъв Фока се спасил с бягство в Месемврия.

Победата на Симеон оставя голяма травма във византийската памет. Хронистът Лъв Дякон пише, че половин век след битката „все още могат да се видят купища кости при Анхиало, където била позорно посечена бягащата войска на ромеите“. След триумфа при Анхиало-Ахелой Симеон насочил удара си към Сръбското княжество, което Византия често насъсквала срещу България. Военната операция от есента на 917 г. царят поверил на прочутите си пълководци Теодор Сигрица и Мармаис. Те пленили сръбския владетел и поставили на престола българско протеже. След година Симеоновите войски опустошили Елада. Тридесет крепости около Драч (дн. Дуръс, Албания) също признали властта му.

Българският църковен глава благославя Симеон пред Велики Преслав преди поход срещу Византия, художник
Димитър Гюдженов
   
         
     

„Книголюбец“
и „войнолюбец“

Симеон получава образование в най-престижното учебно средище на тогавашна Европа - елитната школа Магнаура във византийската столица Константинопол, която можем да сравним с днешните Кеймбридж или Оксфорд. Наричали го „полугрък“, което е безспорно признание на Византия за ерудицията на принц от варварска държава, току-що приела християнството. Баща му - св. Борис Покръстител, го подготвя да оглави младата Българска църква, но вместо архиерейско було му е съдено да сложи владетелска корона. Той е пълководец, дипломат и книжовник - предвожда в бой армията си и създава първите интелектуални среди на новопокръстена България. Симеон Велики (893-927) - единственият български владетел, оценен още от съвременниците с противоречащите квалификации - „извънредно войнолюбив“ и „прочут книголюбец“. 

   
         
   

„Край Босфора шум се вдига...“


Византийският хронист Симеон Логотет описва преговорите между българския цар и Роман Лакапин на 9 септември 923 г. край стените на Константинопол: „Дойде Симеон, водейки безчислено множество, разделено на полкове, едни със златни щитове и със златни копия. Други с всякакъв вид оръжия, украсени и всички облечени в желязо... Тези, като поставиха помежду си Симеон, прославяха го като цар на гръцки език.

Всички сенатори стояха на стените и гледаха това, което ставаше.“ Този текст вдъхновява Иван Вазов за стихотворението, което се превръща в една от най-популярните ни песни: „Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове...“ В действителност Роман не е бил страхливец, както го описва народният поет, а един достоен противник на Симеон.

   
         

 

(в. Преса, печатно издание, брой 71 (777 от 14 март 2014) 

 


От категорията

Новият 47-ми парламент с доминирано мъжко присъствие - само 54 жени от 240 депутати!

-1626942050.png

Най-младият депутат е на 23 години – това е студентът медик от ...

1 дек. 2021 | 15:28

Енчев: Телефонният разговор на Радев със Заев поражда тревоги. Ще капитулира ли София пред Скопие?

-1615661027.jpg

Мотивите на Заев за експресния диалог са ясни – да сондира готовността на ...

1 дек. 2021 | 12:18

Георги Марков: Новак и Рац - двете грации на Орбан, които направиха чудеса в семейната политика

Георги Марков: Новак и Рац - двете грации на Орбан, които направиха чудеса в семейната политика-1638368831.jpg

Марков, който от години живее в Унгария, изреди и част от социалните ...

1 дек. 2021 | 15:36

Кеворк Кеворкян: Бъдеще от мола и памет за Станчов

-1461834919.jpg

Прекалено много разчитаме на пришълците отвън – а трябва да мине много време, ...

28 ноем. 2021 | 12:47