Полковник от запаса Тодор Желев:

Маршал Гречко ме награди с радио „Сокол“

13570 | 6 апр. 2014 | 07:44

Руснаците признаха, че сме едни от най-добрите ракетчици във Варшавския договор



 

         
   
   

Полковник от запаса Тодор Желев е роден на 24 юни 1927 г. във Варна. Завършва с отличие гимназия в родния си град, а през 1949 г. артилерийското училище „Г. Димитров“ в София. Започва службата си в 39-и оръдеен артилерийски полк в Крупник. Служи и в други поделения на Трета армия.

През 1962 г. е випускник на петгодишния курс на Военната академия „Г. С. Раковски“. Бил е главен инженер на 66-а ракетна бригада в Ямбол. После е преназначен в щаба на армията. Бил е и научен сътрудник в центъра за моделиране на организационните структури на армията в Генералния щаб, както и началник на отдел в Генщаба. Пенсионира се през 1982 г., но остава на работа в системата на отбраната до 1990 г.

   
         

 

Малко преди да завърша Военната академия, се чу, че в нашата армия ще постъпи ракетно въоръжение. Още не знаехме какво ще е, само се носеше слух, но никой нищо конкретно не ни съобщаваше. Чу се още, че то ще използва горива, които са силно отровни. Твърдеше се, че когато се зарежда ракетата с окислител, разчетът трябва да е задължително с противогази заради изпаренията. Затова сред нас  имаше известно притеснение, ако попаднем в тези войски. 

Година преди това излезе решение Б-№3 на секретариата на ЦК на БКП, което разрешаваше на Министерството на народната отбрана да изпрати група от 100-120 офицери и сержанти на курс по ракетна техника в СССР. То бе подписано лично от Тодор Живков. В тези години НАТО се превъоръжаваше усилено. Гърция и Турция, които бяха нашите най-вероятни противници, вече имаха подобни ракети. Затова Върховното главно командване на войските на Варшавския договор взе ответни мерки.

Първите ракети, които пристигнаха у нас, бяха 8К11 с далекобойност 170 км. След тях дойдоха на въоръжение 8К14, чийто боен радиус бе 300 км. По-късно те станаха известни под наименованието „Скъд“, които също бяха на течно гориво. „Скъд“ се изстрелва вертикално,  лети 30 км във височина и после се насочва към целта. Височината зависи от разстоянието на стрелбата. „Скъд“ може да се издигне дори на 40-50 км в стратосферата. Най-новите ни и модерни ракети обаче бяха СС-23, които имаха по-голяма далекобойност - 400 км, че дори и повече. Те бяха на твърдо гориво, което е много по-голямо удобство. Тази система е много по-мобилна и по-бързо може да се подготви за пуск.

  

 Ракетите ни „Скъд“ имаха далекобойност 300 км и стигаха до Истанбул

Снимка: Дафинка Стоилова
 

Завърших Военната академия с отличен успех и вместо отпуск ме изпратиха на курс във висша школа за подготовка на ракетните войски в гр. Пенза, където учехме заедно с чехи, унгарци, поляци, германци. Имаше дори виетнамци и китайци. Там изучавахме по стария образец ракети. До най-новия за онова време не ни допуснаха. Нямахме право да влизаме в класните отделения на съветските офицери, защото го изучаваха и ние не трябваше да го виждаме. Като се върнах, ме назначиха за главен инженер на ракетната бригада в Ямбол. За да излезем на учение на полигона „Ормана“ край Ямбол, се движехме само нощем от съображение за секретност. През деня беше строго забранено да се изкарва каквато и да е техника. Въобще се шегувахме, че през нощта ходят само дяволите и ракетчиците. А поддържането на тези системи не е никак проста и лесна задача. Горивото го получавахме от СССР. Всяка бригада си имаше склад, но централният бе в една местност край Калофер.

Иска ми се да кажа още, че поддържането на ракетите в техническа изправност и постоянна бойна готовност е доста сложна и прецизна дейност. Те трябва да се съхраняват при специална температура от 20-23 градуса. Лятно време, когато стане много горещо, обливахме с вода складовете, за да ги охлаждаме. А радиосондата за измерване на параметрите на въздуха на различни височини също се съхраняваше при строг температурен режим от 20-25 градуса. Освен това, ако шест  месеца не се използва, тя се сменя. А най-много тревоги в подготовката за пуск ни създаваше компресорната станция за зареждане на ракетата с въздух, който трябва да бъде сух и да отговаря на точно определени параметри. Всичко това се измерваше със специален прибор, който нерядко даваше неверни данни.

В края на май започнахме да се подготвяме за заминаване. До полигона пътувахме 12 денонощия. Бяхме натоварили една батарея с пусковата установка и техническите средства - кран, езотермични машини и цялото тилово осигуряване, общо 10 вагона. Тъй като оръжията и задачата бяха строго секретни, трябваше да маскираме техниката. Затова леко повдигнахме отзад стартовите двигатели, за да  се получи покрит вагон. Така избягвахме стрелата, която очертаваше ракетата като силует и я издаваше. Стартовите агрегати бяха верижни и излизаха извън габаритите на вагоните. Все пак това е много голяма стоманена машина - тежи над 40 т. На румънска територия ни отклоняваха заради големите габарити и ни даваха обходни маршрути. Стигнахме гара Унгени на румънско-съветската граница. Там се наложи да се претоварваме, защото руските жп релси са по-широки. Освен това по жп трасето имаше големи наклони и  съществуваше реална опасност техниката да се измести и свлече. Но въпреки опасенията и напрежението пристигнахме благополучно на полигона. До бойните стрелби имаше време - първо всички трябваше да минем на теоретичен изпит, че познаваме ракетите. Той бе задължителен за войниците, сержантите и офицерите. Последва и практически изпит за подготовка на ракетата, особено на стартовата система. Най-голямо бе напрежението при машината за хоризонтално изпитване на ракетата. Когато я проверявахме, всичко бе нормално. Но щом пристигнеше контролната група, даваше неизправност.

Ето че дойде денят на пуска - 26 юли. Проверката на ракетата премина добре. Справихме се и със зареждането с основно гориво и окислител. Проблемът дойде от въздуха, защото не можеше да влезе в норми. Преди нас стреля чехословашката армия. Именно поради тази причина се провали пускът им. Тяхната ракета излетя и... падна на стотина метра от стартовия агрегат. Чудех се какво да правя. Взех от румънците прибора за измерване на въздуха. И той показа параметри извън нормата. Ракетата бе вече на агрегата и чакаше за старт. Напрежението за мен бе невероятно, защото аз трябваше да подпиша протокола за изстрела на ракетата. А това бе първата стрелба с най-мощното и страшно оръжие на войската ни тогава. Изпотих се от напрежение, пулсът ми се учести.

Стиснах зъби и си помислих - да става, каквото ще. Сложих подписа си и се отдалечих от огневата позиция. А парадността на полигона бе много голяма - присъстваха висши командири от България и СССР. Всички заповеди и разпореждания се предаваха по мощни високоговорители. Бях като оглушал, но чух командите: „Старт!“, „Борд питание“, „Главная“. След това последва силен грохот и тътен. Земята сякаш стенеше.  Ракетата се обви в пламъци и леко се поклати. Аз изтръпнах в очакване на нещо неприятно. Но след секунди тя полетя. Изведнъж ми олекна, от тялото ми се стовари неимоверна тежест. В този екзалтиран миг си хвърлих шапката във въздуха и започнах да викам „Ура!“. После руснаците ни казаха, че ракетата е попаднала в целта, а комисията е поставила оценка „отличен“ на българските ракетчици.  След пуска разговарях със съветските офицери и те казаха, че са останали удивени от нашия висок професионализъм. Не са очаквали, че за толкова кратко време можем да овладеем такава сложна техника и да извършим безпогрешен пуск. Признаха, че сме едни от най-добрите ракетчици във Варшавския договор. Което не беше далече от истината. Освен това по-качество, сила и мощ нашите ракети превъзхождаха аналогичните оръжия в турската и гръцката армия. Те просто ни правеха непобедими. Стигаха до Истанбул и можеха да поразят всеки обект там. Особено мощни бяха СС-23. Те нямаха аналог и с нищо не можеше да им се противодейства.

Никога няма да забравя и лятото на 1964 г. Тогава излязохме на тактическо учение с ракетите край Стара Загора. Преди това развърнахме лагер за войската. Но преди да започнем реалните действия по отиграване на тактическата обстановка, се изви страшна буря. Ураганът беше невероятен. Срина и помете абсолютно всички палатки. Наложи се да градим отначало. Не ни беше лесно, защото знаехме, че у нас ще дойде да наблюдава маневрите лично самият върховен главнокомандващ войските на Варшавския договор маршал Андрей Гречко. Който е служил в армията по онова време, разбира за каква отговорност става дума. Тогава дисциплината, взискателността и професионализмът в армията ни бяха издигнати в култ и не се прощаваха дори и най-малките грешки. Маршалът наблюдава действията на българските ракетчици. Остана възхитен и ни постави оценка „отличен“. А на мен лично ми връчи съветски транзистор „Сокол“. Това е една от най-скъпите награди, които съм получавал в живота си.

 

(в. Преса, печатно издание, брой 94 (800 от 6 април 2014) 


 


От категорията

Вацев: ГЕРБ е приключило политическо мероприятие. Борисов е жертва на собствената си автохипноза!

-1483006672.jpg

Политическият разум на ГЕРБ се отдели от действителността. Те не живеят в ...

5 авг. 2020 | 14:25

Владимир Костов: Имаме ли ръст и сили да понесем отговорностите ни?

-1469249999.jpg

Личност, семейство, национална общност, държава! Стабилността на тази вертикала ...

5 авг. 2020 | 11:34

Първан Симеонов: Борисов губи играта на нерви при един почти спечелен мач

Първан Симеонов-1543427061.jpg

Ако довчера протестът вървеше към маргинализация, по-скоро след вчера върви към ...

6 авг. 2020 | 13:16

Преди две години Младежи ГЕРБ се бяха запътили на събитие на БСП

-1596707045.png

За мен е изключително учудващо как представители на партия ГЕРБ за десет години ...

6 авг. 2020 | 12:23